Определение № 730 от 17.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1252/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. С. С., чрез процесуалния си представител адвокат Ц. И. от АК-Т., срещу решение №165 от 31.12.2024г. по в.гр.д.№304/2024г. на Окръжен съд-Търговище, с което като е потвърдено първоинстанционното решение №114 от 24.09.2024г. по гр.д.№238/2022 г. на Районен съд-Омуртаг, е уважен предявеният от И. И. М. и В. С. М. срещу касатора и [община], установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК – за признаване за установено между страните, че ищците са собственици на основание договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт №165, том I, дело № 262/1996г. на РС-Омуртаг, на дворно място от 973 кв.м., представляващи реална част от ПИ с идентификатор [№] по кадастралната карта на [населено място], общ.О., разположена в източната му част, оцветени в зелен цвят на скицата приложена на л.160.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният иск бъде отхвърлен със законните последици.

В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, по въпросите:

1.Може ли да се приеме, че след като има конкуренция на титул за собственост, то единият титул е с приоритет, пред другите;

2. След като, община е вписала в актова книга един имот, следва ли да излага подробни мотиви или е достатъчно да изложи правната норма.

Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касация И. И. М. и В. С. М., чрез процесуалния си представител адвокат Т. Д. от АК-Т., изразяват становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

Производството по делото е образувано по предявен от И. И. М. и В. С. М. срещу Д. С. С. и [община] установителен иск за собственост по чл.124, ал.1 от ГПК за признаване за установено между страните, че ищците са собственици на дворно място от 973кв.м., представляващо реална част от ПИ с идентификатор [№] по кадастралната карта на [населено място], общ.О., разположена в източната му част, по силата на договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт №165, том I, дело № 262/1996г. на РС-Омуртаг, евентуално на оригинерно основание давностно владение.

Въззивният съд е приел от фактическа страна, че с нотариален акт за продажба №165, том I, дело № 262/1996г. на РС- Омуртаг, ищците се легитимирани като собственици на дворно място с площ от 3 500 кв.м. в околовръстния полигон на махала „В.“ на [населено място]/без устройствени планове до 2020г./, общ. О., при граници: улица, наследници на Д. К., С. Д., И. Д. и наследници на М. И., заедно с построените в това дворно място жилищна сграда с площ от 70 кв.м. и стопански сгради, с проектен идентификатор [№] по новосъздадената кадастрална карта от 2020г. Установено е, че ответницата Д. С. е собственик на намиращия се в съседство ПИ с ид.[№] от 2088 кв.м., актуван с акт №2174/19.11.2020г. за частна общинска собственост и продаден й на публичен търг с договор от 18.11.2021г.

В заключението на вещото лице по приетата в първата инстанция експертиза, е посочено, че при липсата на устройствени планове до 2020г., не може да бъде даден категоричен отговор относно пространствения обхват на собствеността на ищците, като в допълнително заключение е установено, че между спорните реални части и имот № 12 на ответницата С., към който те са заснети, липсвала ограда, а такава имало в южната им част –естествена от храсти и дървета и не можело да се премине в съседния имот, а от източната страна имало ограда от бетонови колове и дървета като тази ограда започвала от началото на имота на ищеца и стигала до края на спорните 973 кв.м.

По делото са събрани и гласни доказателства, установяващи, че през различни периоди - 1978, 1995, 1996 и 2020г. година границите на закупения от ищците имот са едни и същи и имотът не е променен. Посочено е, че данните от приложените нотариален акт №165, том I, дело № 262/1996г. на РС-Омуртаг на ищците, нот.акт за собственост на техния продавач №154 по нот.д.№229/1995г. на ОРС и неговия праводател Т. М., призната по съдебен ред на осн.чл.19, ал.3 ЗЗД през 1978г. за собственик на имота, ведно със свидетелските показания по делото установяват по категоричен начин, че съсед на имота е С. Д., а същият е притежател на имот сега с ид.[№], намиращ се южно от спорната площ от 973 кв.м.Прието е, че след като имота на ищците граничи на юг с посочения имот, то процесните 973 кв.м. попадат и са част именно от техния имот.Тази южна граница, фактически съществуваща като синори и трайни насаждения, е видима и от приложената по делото сателитна снимка.

При така установеното от фактическа страна, въззивният съд е приел, че носители на правото на собственост на спорната площ са ищците по силата на договор за продажба от 1996г., а същата неправилно е актувана като общинска собственост и ответницата Д. С. не е могла да придобие правото на собственост въз основа публичния търг и договора й с общината от 2021г., тъй като в акта за общинска собственост от 2020г. не е посочено на какво основания посочената площ се счита за общинска и доказателствената му сила е опровергана от останалите писмени доказателства по делото и от свидетелските показания.С посочените мотиви въззивният съд е уважил като основателен и доказан предявеният установителен иск за собственост на заявеното главно придобивно основание.

Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Първият от формулираните в изложението въпроси е неотносим, тъй като въззивният съд не е изложил съображения, че титулът за собственост на ищците има приоритет спрямо този на насрещната страна. При анализ на събраните по делото доказателство е прието, че една от границите на имота, който е придобит от праводателя на ищците е лицето С.Д., който е собственик на имот с настоящ идентификатор [№]. Последният се явява южна граница на спорния имот, и доколкото от показанията на разпитаните по делото свидетели се установява, че неговите граници никога не са били променяни във времето, е прието, че същият е част от придобития от ищците през 1996г. с договор за продажба имот.

По втория формулиран в изложението въпрос, касаторът не е обосновал наличието на допълнителни основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т.2 и т. 3 от ГПК, което е формално основание да не се допуска касационно обжалване по него. Отделно от това обжалваното въззивно решение изцяло е съобразено със задължителната съдебна практика по обуславящия изхода на спора въпрос за доказателственото значение на актовете за държавна и общинска собственост.Аналогично на възприетото в Тълкувателно решение № 11/ 2012 г. от 21.03.2013 г. по т.д. № 11/ 2012 г. на ОСГК на ВКС досежно доказателственото значение на констативния нотариален акт, на основание чл. 179, ал. 1 ГПК актът за държавна или общинска собственост се ползва с обвързваща материална доказателствена сила само за отразените в него факти, а за собствеността на държавата /общината/ следва да му се признае легитимиращо действие, по силата на която актуваният имот се счита за държавна /общинска/ собственост, до доказване на противното, като държавата, респ. общината не носи тежестта да доказва основанието, на което е съставен актът /решение № 149/ 12.06.2013 г., гр.д.№ 647/ 2012 г., ІV г.о./. Това обаче е вярно само в случаите, когато в акта за държавна или общинска собственост е посочено конкретно уредено в закона фактическо основание, по силата на което собствеността върху актувания имот е придобита от държавата или общината.Когато в акта е посочена само правната норма, послужила като основание за актуването /какъвто именно е конкретният случай/, същият няма легитимиращо действие относно правото на собственост, тъй като собствеността не се придобива изобщо, а само по конкретен, определен в закона начин /чл. 77 ЗС/, и следователно актовете, които по силата на закона имат легитимиращ ефект по отношение на собствеността, формират това си действие само по отношение на посочения в тях способ за придобиване на правото от лицата, в чиято полза са издадени /решение № 67 от 16.06.2017 г. по гр.д.№ 3533/ 2016 г. на ІІ г.о./. Само по изключение, когато по силата на нормативен акт определен вид имоти могат да бъдат притежавани само от общината, респ. от държавата като публични субекти, е достатъчно в акта за общинска или държавна собственост да се посочи съответната разпоредба, тъй като същата удостоверява наличието на годно основание за придобиване на правото на собственост от общината или държавата /решение №134 от 22.05.2013г. по гр.д.№ 51/13 г. на ІІ г.о./. По тези съображения, като е приел, че съставеният акт за частна общинска собственост, в който не е посочено конкретно фактическо основание за придобиване на собствеността от общината, не освобождава последната да докаже основанието, на което е придобила актувания имот, въззивният съд се е произнесъл съобразно постоянната практика на ВКС /решение № 321 от 14.10.2011 г. по гр.д.№ 1167/ 2010 г. на І г.о./.

Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, както и неприлагането от страна на въззивния съд на императивна правна норма. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, в който законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, както и когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма. Не се установява въззивното решение да страда от такъв порок.

Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение