Определение № 4821 от 09.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4402/2025 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Ю. Ю. Г. (непълнолетен; малолетен към датата на подаването на жалбата и действал чрез майка си Д. Г.-Р. – негов представител по закон), подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. К. М., и по касационна жалба на ответника [община] (представлявана от кмета С. В.), подадена чрез процесуалния й пълномощник адв. А. А., срещу решение № 1335/18.12.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 1275/2024 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 34/12.02.2024 г. по гр. дело № 421/2023 г. на Пернишкия окръжен съд (ПОС), ответната община е осъдена, на основание чл. 49, във вр. с чл. 51, ал. 1 и ал. 3 от ЗЗД, да заплати на ищеца сумата 80 000 лв., представляваща обезщетение за новонастъпили неимуществени вреди (ексцес) от влошаване на здравословното му състояние по повод и последица от ухапване от безстопанствено куче на 19.06.2020 г. в [населено място], чрез проява на посттравматично стресово разстройство и довело до забавяне и регрес на когнитивното развитие и сериозно влошаване на социалното функциониране, високо ниво на тревожност, което предизвиква обучителни трудности, изоставане в интелектуалното развитие, разстройство в когнитивните функции и хиперактивност, усещане за депресивно настроение и симптоми, изразяващи се в нарушение на апетита, липса на енергия, нарушения на съня, разсеяност и нежелание за извършване на любими занимания, феномени на гърчова симптоматика, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 18.10.2021 г. до окончателното й плащане; като искът е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 150 000 лв. Ищецът обжалва въззивното решение № 1335/18.12.2024 г. в частта, с която искът му е отхвърлен за разликата над сумата 80 000 лв. до сумата 150 000 лв., а ответната община – в частта, с която искът е уважен за сумата 80 000 лв. Ищецът Ю. Г. е подал чрез адв. М. и касационна жалба срещу постановеното по същото дело от САС – по реда на чл. 247 и чл. 250 от ГПК, решение № 659/21.05.2025 г. Съгласно последвалото уточнение на тази касационна жалба, направено (в изпълнение указанията на САС) с молба от 07.11.2025 г., подадена от адв. М., решение № 659/21.05.2025 г. се обжалва само в частта, постановена по реда на чл. 250 от ГПК, с която САС е оставил без уважение молбата на ищеца за допълване на въззивното решение № 1335/18.12.2024 г. Трите касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в законоустановения срок от процесуално легитимирани за това страни срещу подлежащи на касационно обжалване решения на въззивния съд. И в трите жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответната [община] не е подала отговори на двете касационни жалби на ищеца. Последният, чрез адв. М. е подал отговор на касационната жалба на насрещната страна, в който се излагат съображения, че по нея не следва да се допуска касационното обжалване, а при условията на евентуалност – и становище за неоснователност на жалбата. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищеца Ю. Г., също чрез адв. М., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение № 1335/18.12.2024 г., са формулирани следните въпроси: 1) може ли да се приложи чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, след като в рамките на двете инстанции съпричиняване от страна на увреденото лице, макар да е твърдяно, че е съществувало, не е било доказано и не е било възприето за съществуващ факт, включително от въззивния съд; 2) налице ли е причинна връзка, като елемент от състава на непозволеното увреждане, между действията и бездействията на [община] и с оглед уврежданията на детето; 3) длъжен ли е съдът да вземе предвид всички конкретно установени обстоятелства и да прецени тяхното значение и тежест за пълната обезвреда на вредите, настъпили в резултат на деликт; 4) относно предпоставките за намаляване на обезщетението за неимуществени вреди, когато пострадалият, а в конкретния случай – и неговите родители, не са допринесли с нищо за увреждането; 5) принципът на справедливост включва ли в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното събитие – ухапването от безстопанствени кучета и настъпилия вследствие на това първоначално събитие, ексцес; 6) неимуществените вреди, поради това, че нямат парична оценка, обезщетението за тях по вътрешно убеждение на съда ли се определя; и 7) целеният правен резултат от присъденото обезщетение следва ли да е пълно обезщетяване на понесените от детето морални и физически болки и страдания. Относно въпроси №№ 3-7 жалбоподателят-ищец навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил същите в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., ППВС № 4/30.10.1975 г., ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 1387/09.11.2000 г. по гр. д. № 781/2000 г. на V-то гр. отд. на ВКС, решение № 96/26.05.2010 г. по търг. д. № 621/2009 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 324/28.07.2011 г. по гр. д. № 924/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 86/29.05.2019 г. и решение № 287/22.10.2020 г. по гр. д. № 2586/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. В тази връзка е посочено и определение по чл. 288 от ГПК, което обаче не формира практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, съгласно разясненията, дадени с ТР № 2/2010 от 28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на въпрос № 1 от страна на касатора-ищец не е посочена никоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК. По отношение на въпрос № 2 се поддържа, че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, т.е. навежда се допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответната [община], чрез адв. А., като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение № 1335/18.12.2024 г., е формулиран следният процесуалноправен въпрос с два подвъпроса: предвид разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК, съгласно която, при постановяване на решението съдът взема предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право, то когато е бил предявен иск за неимуществени вреди от деликтна отговорност и по време на висящото съдебно производство пред инстанции по съществото на спора (пред първоинстанционния и въззивния съд) настъпят усложнения в здравословното състояние на ищеца от неимуществените вреди, за които е предявен иск, но тези новонастъпили факти и обстоятелства не се посочват от ищеца: а) допустим ли е нов иск за ексцес в друго исково производство; б) влязлото в сила решение по предявения иск формира ли сила на пресъдено нещо и за усложненията, настъпили по време на съдебното производство. Жалбоподателят-ответник навежда допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд се произнесъл по тези въпроси в противоречие с т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и мотивите към т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. При условията на евентуалност се навежда и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се поддържа, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Предвид наведените с изложението на ответника доводи за недопустимост на предявения по делото иск за обезщетение на процесните новонастъпили неимуществени вреди при ексцес, следва да се приеме, че същият се позовава и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК – вероятна недопустимост на атакуваната от него осъдителна част на въззивното решение № 1335/18.12.2024 г. В изложението към втората касационна жалба на ищеца Ю. Г. – срещу постановената от САС по реда на чл. 250 от ГПК част от решение № 659/21.05.2025 г., чрез адв. М. са формулирани следните въпроси, като такива по чл. 280, ал. 1 от ГПК: 1) може ли да се иска поправка на очевидна фактическа грешка (ОФГ) тогава, когато грешката е допусната в акта на въззивния съд; 2) искането за поправка на ОФГ ограничено ли е със срок или не; и 3) тогава, когато е сбъркана годината на подаване на исковата молба и респ. това е свързано с частта от времевия момент, от който за в бъдеще се дължи законна лихва, допустимо ли е въззивният съд да не посочи годината, която е възприел първоинстанционният съд в свое допълнително решение, постановено по реда на чл. 280 от ГПК, и след като не е посочил вярната дата, процесуалният закон допуска ли той да направи отказ и да не свърши това със свой акт. По отношение на тези въроси се навежда допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се поддържа, че решение № 659/21.05.2025 г. на САС противоречи на множество изброени решения на ВКС, но без да се сочи по никакъв начин в какво се изразява твърдяното противоречие. Относно основанията за допускане на касационното обжалване на въззивното решение № 1335/18.12.2024 г. съдът намира следното: За да достигне до решаващия си извод, че е налице твърдяния по делото ексцес, САС, като се е позовал на т. 10 от ППВС № 4/30.10.1975 г. и установената съдебна практика, е приел, че след присъждане на обезщетение за вреди от непозволено увреждане пострадалият има основание да търси ново обезщетение за влошаване на здравословното състояние, ако то се намира в причинна връзка с увреждането и ако при присъждането на първоначалното обезщетение влошаването не е било предвидено и съобразено. При ексцес за пострадалия възниква ново вземане за обезщетение, различно от първоначално предявеното, което произтича от новото състояние на пострадалия, свързано с появата на ново страдание и/или съществено утежняване на старите страдания, което ново състояние се отклонява съществено от прогнозата при определяне на първоначалното обезщетение; обезщетението е за новите вреди, които се добавят към вече обезщетените. Изхождайки от горните принципни съображения, въззивният съд е приел за установено при условията на главно пълно доказване от страна на ищеца, че е налице съществено утежняване – усложнения, които се намират в пряка връзка с причиненото вследствие ухапването от безстопанствено куче на 19.06.2020 г. в [населено място], травматично увреждане – посттравматично стресово разстройство, установено с влязлото в сила решение № 130/22.04.2021 г. по гр. д. № 516/2020 г. на ПОС, а именно: по-тежко изразени симптоми и феномени, нарушаващи психичното равновесие в сравнение с разстройство в адаптацията; продължителност във времето на съществуващия симптомокомплекс, което води до ясно изразено забавяне и регрес на когнитивното развитие и сериозно влошаване на социалното функциониране на детето (ищеца); зачестяване и утежняване на тревожно депресивните изживявания, на вегетативни и конверзивни кризи и на фобийните фиксации и на получаването им и в появата им даже без пряко присъствие на куче, така и в ясно изразена тенденция към понижаване на когнитивните му възможности и появата на регресивни психични феномени; прояви на вцепенение и треперене на главата. Четири години след инцидента, при ищеца са налице и персистират част от симптомите от периода на психотравмата, налице са чувство на емоционално претоварване, трудност при ежедневните дейности, тревожност и нервно напрежение, неконтролируема паника, безпокойство от попадане в дадена ситуация или евентуална среща с обекта на фобията, снижение на когнитивни, екзекутивните и интелектуалните функции, регрес в поведението на иищеца. Въззивният съд е установил също, че това ново състояние се отклонява съществено от прогнозата при определяне на първоначалното обезщетение и за него ищецът не е бил обезщетяван. При първоначално определеното от съда обезщетение, с помощта на вещите лица е било установено, че посттравматичното разстройство при ищеца се изразява в симптоми на тревожност, обща емоционално-волева лабилност, нарушен сън с нощни страхове и стряскане, фобийни изживявания; за бъдещ период е възможно при пренапрежение от различно естество – физическо и емоционално, да се обостри конкретната фобийна тревожност. При извършена съпоставка САС е установил, че към настоящия момент по отношение на ищеца, освен обострената фобийнна тревожност, лабилността и емоционално-волевата лабилност, са налице чувство на емоционално претоварване, трудност при ежедневните дейности, тревожност и нервно напрежение, неконтролируема паника, снижение на когнитивните, екзекутивните и интелектуалните функции, регрес в поведението на изследваното лице. Въззивният съд е изтъкнал, че такива усложнения не са посочени към момента на първоначалното обезщетяване, тъй като не са съществували, съответно – за тях съдът не е присъждал обезщетение и не е обезщетил пострадалото дете (ищеца). Предвид така установеното, САС е намерил за неоснователни възраженията на ответника за липса на ексцес, както и оплакването му, че първоинстанционният съд не взел предвид, че приложените към исковата молба писмени доказателства за проблеми в психичното здраве на ищеца са от датата преди приключване на въззивното производство по предходното дело. В тази връзка въззивният съд е съобразил обстоятелствата, че заключението на комплексната съдебно-медицинска експертиза (СМЕ) по настоящото дело е изградено изцяло на медицинските документи, установяващи психичното здраве на ищеца след датата, на която е извършен личен преглед на ищеца и е изготвена предходната СМЕ по приключилия процес; че в заключението на вещите лица са посочени и медицински документи отпреди тази дата, но заключението се базира на медицинска документация предимно от 2023 г., както и въз основа на извършено от вещите лица на 06.11.2023 г. психологическо изследване на ищеца, основано на комплекс от многофакторни личностни въпросници и скали за измерване на емоционалния статус, отразяващи начин на поведение и реакции, личностови особености; т.е. психичното състояние на детето безспорно е установено към датата на проведеното от вещите лица изследване от 06.11.2023 г. – близо две години след приключване по предходното дело на устните състезания пред въззивната инстанция на 15.11.2021 г. В обобщение САС е приел, че това са нови обстоятелства и факти, които са настъпили след тази дата и не са преклудирани, и безспорно установяват съществено утежняване в психичното здраве на ищеца. При така приетото от въззивния съд, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице наведените от [община] основания за допускане на касационното обжалване. Поставеният от нея процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК, както и възраженията й за недопустимост (евентуално за неоснователност на иска) поради липса на ексцес, се базират на поддържаните още с отговора на исковата молба твърдения и доводи, че усложненията в здравословното състояние на ищеца били настъпили по време на висящността пред инстанциите по същество на предходното исково производство, по което ищецът е бил първоначално обезщетен с влязлото в сила решение. Въззивният съд обаче изрично е отрекъл тези възражения на ответника, като е приел, че влошаването на здравословното състояние на ищеца е новонастъпило, непреклудирано обстоятелство, което окончателно и по несъмнен начин е установено (с всичките му признаци) при извършеното комплексно психологическо изследване от вещите лица по настоящото дело – две години след приключването на устните състезания (и на съдебното дирене) по предходното дело. При това положение, поставеният от ответника процесуалноправен въпрос не е обуславящ правните изводи на САС, респ. – не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, нито пък е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение, като основание за допускане на касационното му обжалване. Несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд не съставлява такова основание. Не са налице и наведените от страна на ищеца основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение № 1335/18.12.2024 г., по следните съображения: В мотивите си САС по никакъв начин не е обсъждал поведение на малолетния (тогава) ищец или на неговите родители, което да е допринесло за влошаването на здравословното му състояние, респ. – за настъпването на процесния ексцес на претърпените от него неимуществени вреди, нито пък съдът е намалил процесното обезщетение в хипотезата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Поради това поставените от страна на ищеца въпроси №№ 1 и 4, във формулировките на които се сочи такова поведение на съпричиняване на увреждането и въпросите са такива по тълкуването и приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, нямат никаква връзка с правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и са без никакво значение за изхода по делото, поради което също не удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Въззивният съд е приел, че установените по делото усложнения в здравословното (психическото) състояние на ищеца се намират в пряка връзка с първоначалното му увреждане, причинено от ухапването от безстопанствено куче на 19.06.2020 г. и установено с влязлото в сила решение. В касационната жалба на ищеца срещу въззивното решение и в изложението към нея обаче не се съдържат никакви оплаквания срещу този извод на съда, а и ненавършилият пълнолетие касатор-ищец няма и интерес да поддържа такива касационни оплаквания. Поради това, поставеният от негова страна въпрос № 2 – относно наличието на причинна връзка като елемент от състава на непозволеното увреждане, макар да е обуславящ правните изводи на въззивния съд, също е без никакво значение за крайния изход на спора по делото и не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. За да определи и присъди процесното обезщетение в размер на 80 000 лв., съгласно чл. 52 от ЗЗД въззивният съдът е съобразил установените по делото обстоятелства, че ищецът е дете на 13 години (към момента на постановяване на въззивното решение) с ясно изразено забавяне и регрес на когнитивното развитие и сериозно влошаване на социалното му функциониране – промени, които протичат в такъв период от живота му, в който би трябвало непрекъснато да усвоява нови знания, умения и социални компетентности, което според заключението на вещите лица неминуемо ще резултира и върху по-нататъшната му социална и личностова реализация, дори и симптомите на посттравматичното стресово разстройство да отзвучат с времето. САС е взел предвид и че тази сериозна неблагоприятна прогноза за бъдещото развитие на потенциала и бъдещата реализация на едно дете е свързана и с избора на определена професия и предприемането на стъпки към самостоятелен живот, какъвто към момента детето (ищецът) няма с оглед установеното по делото обстоятелство, че то не ходи никъде само, без да е придружено от възрастен, дори и на 100 м до магазина. Настоящият състав на ВКС намира, че с така изложените съображения относно размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд не е разрешил поставените от страна на ищеца въпроси №№ 3, 5-7 – такива по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, в противоречие с практика на ВС и ВКС, обективирана в посочените от касатора, ППВС № 4/23.12.1968 г. и решение № 86/29.05.2019 г. по гр. д. № 2586/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (останалите посочени в изложението актове на ВС и ВКС са неотносими към тези въпроси). Съгласно тази практика, справедливостта по смисъла на чл. 52 от ЗЗД се основава на преценката на конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално положение. При определяне размера на обезщетението следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решението си съдът трябва да посочи конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на обезщетението. В случая въззивният съд не се е отклонил от това разрешение, възприето в практиката на ВКС, а и в касационната жалба на ищеца не се сочат конкретни установени по делото обстоятелства, които САС да не е обсъдил и да не е оценил при определяне размера на обезщетението. При извършената и служебна преценка (предвид факта, че ищецът е ненавършило пълнолетие дете) настоящият състав на ВКС не намира по делото да са установени такива релевантни обстоятелства, които да обусловят по-висок размер на обезщетението, в сравнение с определения такъв от въззивния съд. С оглед това, няма основание касационното обжалване да се допуска и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по поставените от страна на ищеца въпроси №№ 3, 5-7 в изложението към касационната му жалба срещу отхвърлителната част на въззивното решение № 1335/18.12.2024 г. Касационното обжалване не следва да се допуска и по касационната жалба на ищеца срещу постановеното от въззивния съд решение № 659/21.05.2025 г. – в частта му по чл. 250 от ГПК. Първите два въпроса в изложението към тази жалба са относно поправката на ОФГ по реда на чл. 247 от ГПК, т.е. – относими са единствено към необжалваната част от постановеното от САС решение № 659/21.05.2025 г., съгласно последващото уточнение на жалбата, направено с молбата на ищеца, подадена чрез адв. М. на 07.11.2025 г. Следователно, тези два въпроса нямат отношение към обжалваната част от решение № 659/21.05.2025 г., която е постановена по реда на чл. 250 от ГПК, респ. – не удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Последното се отнася и до третия поставен въпрос, тъй като формулировката му е неясна, а доколкото от нея може да се извлече смисълът на въпроса, същият няма отношение към мотивите на САС за отказа му да допълни въззивното решение, а именно – че постановеното от първоинстанционния съд по реда на чл. 250 от ГПК, допълнително решение № 229/25.06.2024 г. относно началната дата, от която тече законната лихва върху присъденото обезщетение, не е било предмет на инстанционен контрол, защото същото не е обжалвано от страните и е влязло в сила, поради което и въпросът относно началната дата на лихвата не е бил предмет на въззивното производство и не е налице непълнота на въззивното решение. В заключение, касационното обжалване на постановените от въззивния съд, решение № 1335/18.12.2024 г. и решение № 659/21.05.2025 г. – в частта му по чл. 250 от ГПК, не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 2 от ГПК. Съдът не намира основание и за служебно допускане на касационното обжалване – в друга, нерелевирана от страните хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение