Определение № 177 от 15.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2662/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Д. К. В., с адрес в [населено място], представляван от адв. В. К., против въззивното решение № 173 от 11 март 2020 г., постановено по в.гр.д. № 654/2018 г. по описа на окръжния съд в гр. Велико Търново, с което е потвърдено решение № 696 от 3 юли 2018 г., постановено по гр.д. № 1465/2017 г. по описа на районния съд в гр. Велико Търново, с което касаторът е лишен от родителски права по отношение на детето му Д. Д. В., родено на 30 януари 2010 г., като са определени следните мерки на лични отношения между бащата и детето: през първите десет месеца, считано от влизане в сила на решението, бащата да има право да вижда детето всяка първа събота от месеца от 10 ч. до 14 ч. в присъствието на майката или на друго определено от нея пълнолетно лице и под контрола на служител на дирекция „Социално подпомагане“ по местоживеене на детето или на определено от компетентната социална служба място в общността, където може да се извършва наблюдение от съответните специалисти на контактите между бащата и детето; след изтичане на този период бащата да има право да вижда детето всяка първа събота от месеца от 10 ч. до 14 ч. само в присъствието на майката или на друго определено от нея пълнолетно лице по местоживеене на детето. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила; че фактическият извод на въззивния съд, че бащата е осъществил еднократно (или повече от един път) сексуално насилие над детето, е произволен и почива на предположения и вероятности, а не на безспорно установени факти; че мотивите на въззивния съд са едностранчиви. В нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК съдът не бил анализирал събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и не бил обсъдил всички твърдения, доводи и възражения, съдържащи се във въззивната жалба на бащата, а проявил пристрастно отношение, кредитирайки единствено доказателствата, обслужващи тезата на майката. Не бил обсъден представеният лист за преглед на пациент от 26.10.2014 г., изготвен в центъра за спешна медицинска помощ в [населено място], в графата „анамнеза” на който било посочено, че по данни на майката „бащата може да е правил опити за изнасилване на детето”, а съгласно вписаните на гърба на този лист данни хирургът д-р Г. е отразил, че „липсват травматични лезии перианално”. Поддържа се, че това доказателство е съществено за изхода на спора, доколкото отразява състоянието на детето, непосредствено след като бащата го е върнал при майката, а прегледът от съдебен лекар е извършен на следващия ден. Не били обсъдени и показанията на д-р Г., според които детето не е имало видими нарушения в областта на аноректалния преход, подкожно аналната граница била без видими лезии, лигавицата била интактна, както и пред него майката била заявила, че детето изхожда кървави изпражнения – твърдения, направени с оглед постигане на внушения за извършени от бащата незаконни действия. Тези показания опровергавали показанията на свидетелката Г. (майка на ищцата), според които преди да заведат детето в центъра за спешна медицинска помощ около ануса му имало силно зачервяване и той е бил леко отворен. Вместо да кредитира показанията на незаинтересования свидетел д-р Г., съдът неправилно дал вяра на показанията на Г., приемайки същите за правдоподобни. Съдът бил проявил пристрастност, като кредитирал показанията на свидетеля Г. само в частта им относно реакцията на детето във връзка с намерението за извършване на преглед чрез „ректално туше”. В тази връзка се сочи, че едно четиригодишно дете не би трябвало да знае какво представлява тази манипулация, за да реагира по такъв начин и да ѝ се противопостави без предварителна „подготовка”. Освен това от сочените изявления не ставало ясно какво точно е правил бащата, поради което изводът за упражнено сексуално насилие почивал единствено на предположения. Подчертава се, че при прегледа на 26.10.2014 г. детето е било в добро здравословно състояние, като едва на следващия ден са констатирани наранявания в областта на ануса, които според касатора са настъпили през нощта на 26 срещу 27 октомври, когато бащата не е имал никакви контакти с детето. От заключението на допуснатата по делото съдебно-медицинска експертиза и обясненията на вещото лице д-р Г. се установявало, че прегледът на съдебния лекар не е извършен пълно, като не е извършено анално туширане с оглед установяване характера и вида на нараняването, както и че констатираното травматично нараняване би могло да възникне при избърсване с по-груби материали, използване на по-реактивни сапуни или дори при почесване от самото дете. Не били обсъдени и показанията на свидетелката Н. (психолог в центъра за обществена подкрепа), която присъствала при разпита в „синята стая” един ден след твърдените от ищцата блудствени действия на бащата, като според свидетелката детето не е казало нищо, което може да се свърже със сексуално насилие. Установените от нея страхове на детето били свързани с това да не бъде отделено от майката. Предвид непосредствените впечатления на тази свидетелка, нейните показания следвало да се отчитат в по-голяма степен от показанията на свидетелката Н., която е присъствала при разпит на детето 18 дни след сочения инцидент, както и от изводите на вещите лица, извършили комплексната съдебно-психиатрична и психологична експертиза, които са се срещнали с детето четири години по-късно. Освен това съдът не бил анализирал показанията на свидетелката Н. с оглед фактите, които тя е възприела, а дал вяра на показанията ѝ, имащи характер на експертно заключение, тъй като свидетелката е психолог. Необсъдени останали и показанията на свидетелката Й., според която на 26.10.2014 г. бащата не е оставал сам с детето, в какъвто смисъл били и показанията на свидетелката К. (майка на ответника). Не били отчетени и документите по преписката на дирекция „Социално подпомагане” гр. Велико Търново, според които социалните работници са работили преимуществено с майката с оглед преодоляване високите нива на тревожност и склонността ѝ към хиперболизиране на някои поведенчески реакции на детето, като становищата на социалните работници, които са контактували с ищцата, били по-обосновани от констатациите на вещите лица, изготвили комплексната съдебно-психиатрична и психологична експертиза. Възраженията на ответника за липса на адекватни изследвания и задълбочен анализ при изготвяне на тази експертиза също не били обсъдени от въззивния съд. Не ставало ясно как едно дете на осем години може да си спомни събитията от преди четири години и да даде адекватен отговор на поставените въпроси след такъв продължителен период от време. Поради това се твърди, че от тази експертиза се установява единствено нежеланието на детето да види баща си, с което последният се е съобразил, за да не тревожи сина си, като този факт не води до извод за упражнено сексуално насилие или за емоционална дистанция между родител и дете. Касаторът твърди, че изготвената комплексна съдебно-психиатрична и психологична експертиза не е дала отговор на всички поставени от него въпроси, поради което неправилно не било допуснато извършването на повторна експертиза и от двете предходни инстанции. Касаторът счита, че в нарушение на закона съдът е приел за установен фактът на извършено престъпление по гражданскоправен ред, без да съобрази, че за твърдяното деяние е налице висящо досъдебно производство срещу неизвестно лице, поради което гражданският съд не е бил компетентен да се произнесе относно факта на извършване на престъпление. В нарушение на процесуалния закон били ценени и показанията на детето, дадени по досъдебното производство. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и се излагат доводи за очевидна неправилност на въззивното решение. Ответницата Д. Д. М., с адрес в [населено място], представлявана от адв. С. А., в отговор на касационната жалба излага доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата по същество. Срещу същото въззивно решение е подадена и касационна жалба от Д. Д. М., с адрес в [населено място], представлявана от адв. С. А., в частта му за потвърждаване на първоинстанционното решение в частта за определяне на мерки на лични отношения на бащата Д. К. В. с детето Д. Д. В.. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи се, че въззивният съд правилно приема за доказано извършването на сексуално посегателство от страна на бащата спрямо детето, което се е отразило негативно върху личността на малолетния Д.. Подчертава се, че заключението на комплексната съдебно психиатрична и психологична експертиза констатира наличие на симптоматика на повишена тревожност, хипердепресивно настроение и реакция на страх от евентуална среща с бащата, възприеман като агресор и заплаха за сигурността на детето. Предвид нанесената на детето психическа травма, жалбоподателката счита, че определянето на режим на лични отношения с бащата създава предпоставки за отключване на спомени за упражненото спрямо него насилие. Точно тези доводи на майката не били обсъдени от окръжния съд, който се задоволил единствено с лаконично препращане към мотивите на първоинстанционния съд относно определения режим на лични контакти. От изслушаните по делото доказателства се установявало, че детето изживява негативни емоции само при споменаване името на баща му, поради което следва за определен период от време да не се определят мерки на лични контакти с оглед предотвратяване ретравмирането на детето. Сочи се, че в хипотезите на лишаване от родителски права съдът е длъжен да се произнесе относно режима на лични отношения на детето и родителя, чиито права са отнети, но не е задължен да определи възможност за осъществяване на контакт чрез срещи, като преценката следва да се извършва с оглед на конкретния случай. Поради това при особено тежки случаи съблюдаването на висшия интерес на детето може да изисква да бъде определен период, през който да не се осъществяват срещи между родителя и детето. Оспорват се изводите на въззивния съд, че определянето на режим на отношения на детето с бащата е преди всичко право на детето, което е на десет години и може да прецени дали, кога и как да упражни това свое право. Напротив, режимът на лични отношения бил изпълняемо право на бащата, включително и по принудителен ред, поради което бащата може да се снабди с изпълнителен лист и да заведе изпълнително дело за осъществяване на режима, независимо от желанията и потребностите на детето. Поддържа се, че режим на лични контакти би следвало да се определи на по-късен етап, когато детето ще е на по-висока възраст, ще е с по-укрепнала психика и ще е изградило защитни механизми, поради което среща с бащата не би довела до негативни отражения върху психичното и емоционалното състояние на детето. Изложени са и оплаквания за допуснати нарушения във връзка с преценката на доказателствения материал по делото, която била направена неясно, хаотично и в противоречие с правилата на логиката. Липсвали мотиви по всички съществени въпроси, от които зависи решението по спора, както и цялостен и задълбочен анализ на събраните доказателства. Не били обсъдени и всички доводи и възражения на страните. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставя правен въпрос в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поддържа се и наличие на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК. Ответникът по тази жалба Д. К. В., с адрес в [населено място], представляван от адв. В. К., в отговор сочи, че не са обосновани предпоставките за допускане на касационното обжалване и че то не страда от пороците, посочени от касаторката М.. Въззивният съд е стигнал до извод, че ответникът е извършил твърдяното от ищцата сексуално насилие по отношение на детето по следните съображения: на 26.10.2014 г., веднага след завръщането си от престоя му при бащата в изпълнение на установения режим на лични отношения, детето се оплакало на майка си и баба си, че бащата му е „бъркал с пръст в дупето“ (според показанията на майката на ищцата, които са ценени съгласно чл. 172 ГПК, но са възприети за правдоподобни, тъй като не противоречат на останалите свидетелски показания); същата вечер майката е завела детето в центъра за спешна медицинска помощ при МОБАЛ „д-р С. Ч.“ АД, което действие е прието за логично и потвърждаващо правдоподобността на показанията на бабата по майчина линия; при опита на дежурния хирург д-р С. Г. да извърши с пръст изследване на ануса и ректума на детето („ректално туше“), детето отказало с думите „не ща/искам да ми правите така, както тати“, по отношение на които думи е прието, че не е възможно да са последица от предхождащо внушение на майката, защото дори да е имала предварителна информация каква манипулация ще предприеме лекарят, не е имала време да „подготви“ детето какво да каже, а и соченият от свидетеля израз съответства на типичния речников запас на дете на четири години. Освен това според заключението на съдебно психиатричната и психологична експертиза не са налице клинични маркери, които да показват майката да е склонна да фантазира или преувеличава факти, нито за патопсихологични отклонения в поведението и в структурата на личността ѝ. Според показанията на свидетеля З. Н. (управител на центъра за обществена подкрепа в [населено място], присъствала при разпит на детето пред съдия в специализираното помещение „синя стая“ в сградата на ОД на МВР), детето е заявило, че ответникът му е бръкнал в дупето, както и че „с бубата ме напиша по дупето“. Подобно изявление детето е направило на 27.10.2014 г. и пред д-р Н. Г. (съдебен лекар при МОБАЛ „Д-р С. Ч.“ АД), който при прегледа, при разтваряне на седалищните мускули на детето, докато е било в колянно-лакътна поза, е констатирал обективни травматични находки - зачервяване по външния ръб на аналния сфинктер циркулярно и надлъжни зачервявания (кръвонасядания) по лигавицата на сфинктера предимно на 10-11 часа по циферблата на часовника. Въз основа на приетата по делото съдебномедицинска експертиза е прието е, че причина за тези находки е проникване в аналния канал с твърд предмет, със заоблени ръбове, допустимо имащ формата на човешки пръст, което проникване следва да е било странично, предвид участъка, в който са установени, и предполага детето да е по очи, а давността им може да бъде отнесена към дните 25-26.10.2014 г. Вещото лице изключва тези наранявания да се дължат на физиологични проблеми, тъй като тогава същите биха се проявили по цялата окръжност на аналния канал. Не са установени и данни за употреба на груби материали при избърсване след ходене по нужда, които евентуално да причинят такива наранявания. По отношение на приетите от въззивния съд нови писмени доказателства (протокол за резултати от полиграфско изследване с ответника и протокол за извършена експертиза на веществени доказателства) е посочено, че същите нямат доказателствена стойност. Според приетата по делото комплексна съдебно психиатрична и психологична експертиза при детето се наблюдава наличие на симптоматика на повишена тревожност, хипердепресивно настроение, реакция на страх от евентуална среща с бащата, възприеман като агресор, и заплаха за неговата сигурност; бащата е емоционално нестабилен, склонен към поведение в отклонение от установените обществено приети норми на поведение, каквото въззивният съд е приел, че е и установеното по делото сексуално насилие върху детето във вид на блудство чрез проникване в ануса му, без оглед на това дали е с пръст или с полов член, с последващо семеизпразване, дори и да се приеме, че е единствено деяние. Поради това е прието, че в случая е налице особено тежък и възмутителен от гледна точка на морала случай по смисъла на чл. 132, ал. 1, т. 1 СК на грубо нарушаване на правото на детето да бъде отглеждано и възпитавано по начин, осигуряващ неговото нормално физическо, умствено, нравствено и социално развитие, и на правото му на лична закрила срещу всякакво насилие. Предвид посочената от вещите лица възможност вследствие на сексуалното малтретиране детето да прояви различни декомпесаторни състояния, е прието, че бащата следва да бъде лишен от родителски права. Възприети са и изводите на първоинстанционния съд относно необходимостта от промяна на режима на лични отношения на бащата с детето, като е посочено, че съдът при всички случаи на лишаване от родителски права е длъжен да определи такъв режим, защото поддържането на лични отношения между детето и лишения от родителски права родител е право на самото дете, като упражняването му е въпрос на негова лична потребност кога и как да го упражни. Въпреки данните за нежеланието на детето да се среща с баща си, съдът приема, че следва да се запази възможността някога да се поднови връзката дете-родител и се определи режим на лични отношения, като никой няма право да принуди детето да спазва този режим. Касационният съд приема, че въззивното решение е валидно и допустимо. По отношение на наличието на предпоставки за допускане на касационното обжалване намира следното: И двамата касатори поставят въпроси във връзка със задълженията на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата относно правнорелевантните за спора факти и обстоятелства, като изложи съображения защо приема едни, а отхвърля други, да обсъди всички доводи и възражения на страните и да мотивира решението си. Не се констатира отклонение от трайно установената съдебна практика, съгласно която въззивният съд следва да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба в качеството си на инстанция по съществото на материалноправния спор, т.е. да изведе свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи във връзка с направените оплаквания. Когато има съвпадение с фактическите и правни констатации на първоинстанционния съд, а не само на крайния резултат от решаващата дейност на съда, въззивната инстанция може да препрати към мотивите на първостепенния съд на основание чл. 272 ГПК и по този начин да ги направи свои, но и в този случай е длъжна да отговори на всички оплаквания против първоинстанционното решение, въведени с въззивната жалба. Като инстанция по съществото на спора, въззивният съд, произнасяйки се по основателността на иска, следва да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се, и да формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в първата и втората съдебни инстанции. В този смисъл са сочените от страните решения на ВКС: решение № 212 по т.д. № 1106/2010 г., II т.о.; решение № 331 по гр.д. № 1649/2010 г., IV г.о.; решение № 186 по гр.д. № 5980/2014 г., I г.о.; решение № 354 по гр.д. № 1398/2015 г., IV г.о.; решение № 260 по гр.д. № 1286/2012 г., IV г.о.; решение № 187 по гр.д. № 1332/2015 г., IV г.о.; решение № 190 по гр.д. № 180/2017 г., IV г.о.; решение № 68 по гр.д. № 2751/2017 г., I г.о.; решение № 317 по гр.д. № 796/2018 г., II т.о.; решение № 62 по гр.д. № 5310/2014 г., III г.о.; решение № 52 по гр.д. № 1674/2018 г., I г.о. В случая въззивният съд е обсъдил всички доказателства по делото, включително заключенията на съдебно психиатричната и психологична експертиза, както и на съдебно медицинската експертиза, при изготвянето на която е отчетена цялата представена по делото медицинска документация. За установяване на изложените от ищцата твърдения относно изявленията на детето, закрепени в протоколите за разпит от досъдебното производство, са допуснати показания на свидетели, присъствали при прегледите и разпитите на детето, като е отчетена заинтересоваността на някои от тях. Въззивният съд е изложил собствени мотиви по всички въведени от страните доводи за неправилност на първоинстанционното решение, препратил е към мотивите на преходната инстанция по реда на чл. 272 ГПК относно мерките за лични отношения между лишения от родителски права родител и детето, но е изложил и собствени мотиви по становището на майката, че в случая такива мерки не следва да бъдат определяни. На следващо място бащата твърди, че въпросите необходимо ли е ищецът в производството за лишаване от родителски права да докаже по несъмнен начин и при пълно доказване извършените от ответника тежки посегателства върху детето, и може ли родител да бъде лишен от родителски права въз основа на предположения за извършени посегателства върху детето и при наличие на съмнения относно поведението му, са разрешени в противоречие с решение № 182 по гр.д. № 999/2009 г., III г.о., и решение № 10 по гр.д. № 153/2011 г., III г.о., и двете на ВКС. Тези въпроси се основават на позицията на страната, че по делото не е доказан безспорно фактът на упражнено от бащата сексуално насилие по отношение на малолетното дете. С цитираните решения се приема, че институтът лишаване от родителски права е най-радикалната мярка за защита на детето, поради което следва да се налага от съда при доказани по несъмнен начин особено тежки случаи на посегателство от страна на родител по отношение на дете; че тази засилена защита предполага внимателно изясняване на въведените в процеса твърдения за извършено посегателство над детето и провеждане на пълно доказване при доказателствена тежест на ищцовата страна, като последица от неизпълнението на доказателствената тежест е постановяване на отхвърлителен резултат по иска; че при наличие на съмнение не е допустимо да се постановява ограничаване и лишаване от родителски права. Такива мерки за защита интересите на детето не е допустимо да се постановяват и въз основа на предположения за възможно извършено посегателство върху личността, възпитанието, здравето или имуществото на детето. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не е основал решението си на предположение относно факти, обуславящи спорното право, а на доказателствения материал по делото, при анализа на който е приел за установено, че на 26.10.2014 г. ответникът е осъществил сексуално насилие върху детето чрез проникване в ануса му, съставляващо грубо нарушение на правото на детето. Въпреки индициите за нееднократно осъществявано сексуално насилие, съдът е приел, че дори единично такова посегателство, което е установено по делото, обуславя наличието на особено тежък и възмутителен от гледна точка на морала случай по смисъла на чл. 132, ал. 1, т. 1 СК. Поставя се и въпросът: принципът на непосредственост, гласност и равенство допуска ли решението на гражданския съд да се основава на гласни доказателства, събрани в хода на досъдебното производство. Въпросът се основава на позицията на ответника, че изводите на предходните инстанции се основават на доказателства, събрани в хода на досъдебното производство. Тези твърдения не съответстват на данните по делото. Видно от мотивите на въззивния съд, фактическите му изводи се основават на събрания по делото доказателствен материал, в т.ч. свидетелски показания, допуснати за установяване на факти, съдържащи се в протоколи за разпит от досъдебно производство, тъй като последните не са годно доказателствено средство в гражданския процес. Същият извод е направен и относно приетите от въззивния съд нови писмени доказателства - протокол за резултати от полиграфско изследване с ответника и протокол за извършена експертиза на веществени доказателства. Въпросът компетентен ли е гражданският съд да се произнесе относно извършването на деяние, което представлява престъпление извън хипотезата на чл. 124, ал. 5 ГПК и при наличие на висящо досъдебно производство, образувано за разследване на същото деяние, също не е обуславящ, доколкото предмет на настоящото производство не е установяване на престъпно обстоятелство, а наличието на предпоставки за лишаване на ответника от родителски права, и именно – особено тежък случай на поведение на родителя, което да представлява опасност за личността, здравето, възпитанието или имуществото на детето. В изложението към жалбата на ищцата Д. М. са поставени множество въпроси: задължен ли е съдът при всички случаи на лишаване от родителски права на основание чл. 132, ал. 1, т. 1 СК, вр. чл. 131 СК да определи като мерки по чл. 134, т. 2 СК, вр. чл. 59, ал. 8 СК, осъществяването на конкретен режим на лични отношения между детето и родителя, чиито родителски права са отнети; следва ли съдът да прави разграничение между основанието, на което постановява лишаване от права, за да прецени необходимостта от режим на лични отношения на лишения родител и детето – дали е лишаване поради трайно неполагане на грижи и недаване на издръжка, или поради особено тежък случай на опасност за личността, здравето, възпитанието или имуществото на детето; терминът „мерките относно личните отношения“, използван в чл. 134, т. 2 СК, когато съдът лишава родител от права спрямо дете, равнозначен ли е на „определяне на режим на лични отношения“, използван в чл. 59, ал. 2 и ал. 9 СК, когато съдът определя или изменя кой родител да упражнява родителските права върху детето и решава останалите съпътстващи въпроси; „мерките относно личните отношения“ дава ли възможност на съда да не бъде определян конкретен режим на лични отношения между детето и родителя, чиито родителски права са отнети, ако съдът прецени, че това няма да е в интерес на детето в хипотезата на лишаване от родителски права поради особено тежък случай на опасност; една такава преценка на съда трябва ли да бъде за определен срок, посочен в решението, или мярката може да бъде изменена по искане на някоя от страните при изменение на обстоятелствата; възможността за определяне, респективно неопределяне на конкретен режим на лични контакти на детето с родителя, който е лишен от родителски права, следва ли да се преценя като проява на защита на висшите интереси на детето; при преценката какво означава терминът „мерките относно личните отношения“, използван в чл. 134, т. 2 СК, когато съдът лишава родител от права спрямо дете, следва ли да се вземе предвид и общата цел на закона съгласно чл. 2, т. 4 СК за защита на висшите интереси на детето. По тези въпроси се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Тези питания се свеждат до обобщените въпроси дали при всички хипотези на лишаване от родителски права съдът е длъжен да определи режим на лични отношения и възможно ли е, предвид конкретния случай, съдът да прецени, че с оглед на защита на висшите интереси на детето не следва да се определят мерки относно личните отношения, както и възможно ли е такава преценка да бъде за определен срок, посочен в решението, или мярката може да бъде изменена по искане на някоя от страните при изменение на обстоятелствата. Отговорът се съдържа в разпоредбата на чл. 134, ал. 1, т. 2 СК, в който е посочено, че при ограничаване и лишаване от родителски права съдът определя мерките относно личните отношения между родителя и детето, като прилага съответно чл. 59, ал. 8 СК, според който при необходимост съдът определя подходящи защитни мерки, като постанови режимът на лични отношения да се осъществява в присъствието на определено лице, на определено място, при поемане на разходите за пътуване на детето, а ако е необходимо - и на лицето, което го придружава. Цитираните законови текстове са ясни и не се нуждаят от допълнително тълкуване. Чрез тях законодателят е предвидил, че съдът е задължен да определи мерки за лични отношения между родител и дете във всички случаи на ограничаване или лишаване на родителя от родителски права, като това законодателно разрешение изключва правната възможност съдът да не определи мерки за лични отношения, независимо от фактическите обстоятелства на конкретния случай. Съобразявайки нормативната уредба, отчитайки тежестта на случая, предвид установения по делото факт на осъществено сексуално насилие от страна на бащата, окръжният съд е счел, че на бащата следва да бъде предоставена възможност да вижда детето всяка първа събота от месеца от 10 ч. до 14 ч. в присъствието на майката или на друго определено от нея пълнолетно лице, като през първите десет месеца, считано от влизане в сила на решението, срещите следа да бъдат осъществявани под контрола на служител на дирекция „Социално подпомагане“ по местоживеене на детето или на определено от компетентната социална служба място в общността, където може да се извършва наблюдение от съответните специалисти на контактите между бащата и детето. Дали да бъде определен срок, в който да не се осъществяват лични контакти чрез срещи между лишения от родителски права родител и детето, е въпрос на конкретна преценка на съда при определяне на режима, който се определя съобразно особеностите на случая. Необуславящ за изхода на спора се явява въпросът относно възможността за изменение на мярката по искане на някоя от страните при изменение на обстоятелствата, тъй като същият е хипотетичен и не касае настоящото производство. Поставя се още и въпросът осъществяването на режим на лични отношения между родител и дете изпълняемо право на родителя ли е или на детето. Същият се основава на становището на страната за неправилност на извода на въззивния съд, че поддържането на лични отношения между детето и лишения от родителски права родител е право на самото дете, което то следва да прецени дали, кога и как да упражнява, тъй като лишеният от права родител може да иска осъществяване на определения режим по принудителен ред. Така поставеният въпрос не е обуславящ, доколкото вече беше посочено, че законодателят не е предвидил възможност за съда да не определи мерки относно личните отношения. Въпросът съставлява ли очевидна неправилност определянето на конкретен режим на лични контакти между детето и родителя, който е лишен от родителски права на основание чл. 132, ал. 1, т. 1 СК поради доказани по делото осъществени от бащата по отношение на детето актове на сексуално посегателство, по същество съставлява оплакване за наличие на основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Твърдения за наличие на това основание поради неправилна преценка на доказателствата по делото е изложил и касаторът В.. Очевидната неправилност е такава квалифицирана форма на неправилността, която е следствие от явно тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване, в случай че законът е приложен в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или когато грубо са нарушени правилата на формалната логика. Нито една от сочените хипотези не се установява в случая, а както вече беше посочено по-горе, поставените въпроси, включително и тези относно процесуалното задължение на съда за обсъждане на всички доказателства по делото и относно това дали в хипотезата на чл. 132, ал. 1, т. 1 СК съдът може да прецени да не определя относно личните отношения, не обосновават допускането на касационното обжалване. Ето защо касационното обжалване не се допуска и по това последно поддържано основание. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,