Определение № 2113 от 28.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3240/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. М. М. срещу решение № 176 от 05.06.2024 г. по в.гр.д.№ 214 от 2024 г. на Сливенския окръжен съд, първи въззивен граждански състав в частта му, с която е отменено частично първоинстанционно решение № 260001 от 04.08.2023 г. по гр.д.№ 6646 от 2017 г. на Сливенския районен съд и вместо него е постановено решение:

• за извършване на съдебна делба между Т. М. М. и А. С. К., чрез разпределение по чл.353 ГПК на допуснатите до делба лек автомобил, други движими вещи и два недвижими имота: апартамент № 8, находящ се в [населено място], [улица], ет.3 и дворно място с площ от 363 кв.м., находящо се в [населено място], [улица] № ***, заедно с изградените в него три сгради с площ съответно 7 кв.м., 23 кв.м. и 26 кв.м. и сграда- „кафе-клуб“ с площ от 85,50 кв.м.;

• за осъждане на Т. М. да заплати на А. К. за уравнение на дела й сумата 4 437 лв. и

• за осъждане на страните за направените по делото разноски.

В касационната жалба се твърди, че решението на Сливенския окръжен съд в обжалваните му части е неправилно- основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основания за допустимост на касационното обжалване по същество се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. Твърди се, че обжалваното решение противоречи на посочена от касатора практика на ВКС /т.5, б.“б“ от ППВС № 7 от 1977 г., решение № 78 от 25.07.2018 г. по гр.д.№ 3570 от 2017 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 91 от 20.06.2017 г. по гр.д.№ 4198 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 100 от 27.07.2015 г. по гр.д.№ 6463 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 50 от 23.07.2021г. по гр.д.№ 3293 от 2019 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 9 от 23.02.2018 г. по гр.д.№ 1375 от 2017 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 166 от 03.12.2018 г. по гр.д.№ 28 от 2018 г. на ВКС, ГК, I г.о./ по следните въпроси:

1. При неподелаем имот по смисъла на чл.348 ГПК, въпросът за спазване на основния принцип на чл.69, ал.2 ЗН всеки от съделителите при възможност да получи дял в натура, налага ли приложение на ал.2, предл.3 на чл.69 ЗН за изнасяне на имотите на публична продан като единствено възможен способ за ликвидиране на съсобствеността?

2. Доколко нормата на чл.69, ал.2 ЗН налага принцип за извършване на делбата чрез предоставяне на дял в натура на всеки съделител или напротив, предоставя право на всеки съделител да претендира получаването на такъв дял само доколкото това е възможно ?

3. Когато имотите „не могат да се поделят удобно“, доколко правилото на същата норма предвижда изнасяне на всички допуснати до делба недвижими имоти на публична продан или допуска разпределянето на някои от имотите в дял на някои от съделителите и изнасянето на останалите имоти на публична продан ?

4. Дали при разпределението по чл.353 ГПК на всеки съделител следва да се разпределят равностойни имоти не само според тяхната цена, но според вида и предназначението им и при невъзможност да бъде разпределен имот от един и същ вид за всеки от съделителите, как следва да се процедира, за да бъде спазен принципът на равнопоставено положение спрямо другия ?

5. Дали чрез разпределение по чл.353 ГПК следва да се извърши делбата само когато са налице кумулативно две предпоставки- броят на допуснатите до делба имоти да е равен или по-голям от броя на съделителите и всички съделители да са заявили, че желаят да се ползват от правото си, предвидено в чл.69, ал.2, изр.3 ЗН, или наличието на някои от тези предпоставки /втората/ не е необходимо ?

6. При липса на категорични данни относно факт от предмета на доказване /в случая за извършени подобрения в някои от имотите от съделителката А. К./ съдът може ли да постанови решение „по вътрешно убеждение“, изградено въз основа на индиции за осъществили се такива, без изводът му да е логическа последица от конкретни фактически условия за приложението на чл.12 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК ?

7. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди относимите доказателства в тяхната съвкупност, както и възраженията и доводите на страните ?

Освен това се твърди, че решението е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, като нарушаващо принципа за равноправие между страните и справедливо извършване на съдебната делба при явна неравностойност на съставените дялове.

С писмен отговор от 07.08.2024 г. ответницата А. С. К. оспорва жалбата. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано и да й се присъдят направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /съделител по дело за делба/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за съдебна делба на недвижими имоти и движими вещи, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови решението си за извършване на делбата на допуснатите до делба лек автомобил, марка „Мерцедес Е 200“, движими вещи и два недвижими имота, чрез разпределение по чл.353 ГПК, въззивният съд е приел, че целта на закона е да се осигури дял в натура за всеки от съделителите, когато това е възможно, а публичната продан е краен метод /приложим, когато делбата не може да бъде извършена по някои от другите предвидени в закона методи/. В случая не се налагало делбата да бъде извършена чрез изнасяне на имотите на публична продан, тъй като до делба са допуснати два неподеляеми недвижими имота с три самостоятелни обекта /два от които жилищни/ между двама съделители с равни квоти в съсобствеността. При това положение, според съда е нерационално изнасянето на имотите на публична продан, понеже винаги е за предпочитане запазването на вещното право на собственост. Освен това, в този случай изнасянето на имотите на публична продан би противоречало на идеята на закона. Делбата не можело да се извърши и чрез теглене на жребий, тъй като в случая това се оказвало невъзможно и много неудобно с оглед приетото в ППВС № 7 от 1977 г.: поради това, че до делба са допуснати обособени имоти с различен брой от броя на съделителите, които се различават по площ, качества, предназначение и стойност и тъй като съделителителката А. К. трайно и постоянно се е установила в единия жилищен обект, намиращ се във втория допуснат до делба имот и съществуват индиции, че е извършила в него редица подобрения.

С оглед тези мотиви на съда не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Сливенския окръжен съд, поради следното:

Решението не противоречи на посочената от касатора практика на ВКС по първите пет поставени въпроси, които се свеждат до това допустимо ли е съдебната делба на два неравностойни имота между двама съделители с равни квоти в съсобствеността да се извърши чрез разпределение на имотите по реда на чл.353 ГПК или в този случай единственият възможен способ за извършване на делбата е изнасянето на имотите на публична продан. Приетото в т.5, б.“б“ от ППВС № 7 от 1977 г. няма отношение към тези въпроси, а касае друг способ за извършване на делбата- тегленето на жребий. Останалите посочени от касатора решения на ВКС представляват вече неприложима практика на ВКС- такава, постановена преди приемане на Тълкувателно решение № 2 от 11.04.2022 г по тълк.д.№ 2 от 2021 г. на ОСГК на ВКС, с което бе преодоляна противоречивата практика по въпроса, като се прие, че е допустимо да се разпределят по реда на чл.353 ГПК имоти, които не са равностойни /не са еднакви по вид и предназначение/. Приетото в обжалваното решение е в съответствие с тази задължителна практика на ВКС, поради което не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по първите пет поставени въпроси.

Шестият поставен въпрос не може да обуслови допускане на касационното обжалване, тъй като е свързан само с един от мотивите на съда за неприложимост на тегленето на жребий като способ за извършване на делбата на процесните имоти, но не и с другия основен мотив: тъй като тегленето на жребий в случая е невъзможно, с оглед приетото в ППВС № 7 от 1977 г., защото до делба са допуснати обособени имоти с различен брой от броя на съделителите, които се различават по площ, качества, предназначение и стойност. При липса на поставени въпроси, касаещи основния мотив на съда, за да приеме, че в случая делбата не следва да се извършва чрез теглене на жребий, произнасянето на ВКС по въпроса, касаещ втория мотив на съда, не би имало никакво значение за крайния изход на настоящото дело. Още повече, че както пред първоинстанционния съд, така и във въззивната и в касационната жалба, съделителят Т. М. не претендира за изготвяне на разделителен протокол и теглене на жребий, а искането му е делбата да се извърши чрез изнасяне на имотите на публична продан.

Седмият поставен въпрос също не може да обуслови допускане на касационното обжалване, тъй като по него не се констатира противоречие между приетото в обжалваното решение и практиката на ВКС по приложението на чл.12 ГПК, чл.236, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК. Напротив, напълно в съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е обсъдил в решението си всички относими към конкретната фаза от делбеното производство доказателства и доводите и възраженията на страните, съдържащи се във въззивната жалба и отговора към нея. Доколко произнасянето на въззивния съд по тези доводи и възражения е правилно е въпрос, касаещ правилността на решението, който не се разглежда в настоящата фаза на касационното производство по допускане на касационното обжалване.

Не е налице и посоченото от касатора основание на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението. Решението не е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение на Сливенския окръжен съд не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на ЗН и ЗС и процесуалноправните разпоредби на ГПК, в действащите редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Не са налице и останалите предвидени в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Сливенския окръжен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск за съдебна делба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Сливенския окръжен съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответницата по жалбата направените от нея разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 1 200 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 09.04.2025 г.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение