Определение № 60685 от 14.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 770/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, [населено място] срещу решение № 260026 от 13. 10. 2020 г. по в. гр. д. № 242/2020 г. на Варненски апелативен съд, ГО, с което след частични отмяна и потвърждаване на решение № 19 от 28. 02. 2020 г. по т. д. № 62/2019 г. на Шуменски окръжен съд касаторът е осъден да заплати на Н. Б. М. сумата от 50 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на брат й Ш. Б. Риза, настъпила при ПТП на 14. 06. 2016 г., ведно със законната лихва от 14. 06. 2016 г. до окончателното й заплащане. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон. Касационният жалбоподател оспорва изводите на съда, че ищцата е активно материалноправно легитимирана да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Ш. Риза. Твърди, че в случая не може да намери приложение Тълкувателно решение № 1 от 21. 06. 2018 г. по тълк. д. № 1/2006 г. на ОСНГТК на ВКС, тъй като процесното ПТП е настъпило преди приемането на решението. При условията на евентуалност поддържа, че въззивният съд неправилно е приел, че ищцата попада в кръга на лицата по Тълкувателно решение № 1 от 21. 06. 2018 г. на ОСНГТК. Сочи, че по делото не било доказано да е налице визираното в тълкувателното решение изключение, свързано с трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпени от неговата смърт продължителни болки и страдания. Изразява и становище, че определеното обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди от смъртта на брат й при ПТП не съответства на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като въззивният съд е присъдил по-високо застрахователно обезщетение от предвиденото § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ /обн. ДВ, бр. 101/2018 г./. Касационният жалбоподател моли въззивното решение да бъде отменено. Касаторът твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК за допускане на касационно обжалване на акта на въззивния съд. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси, за които поддържа, че са значими за изхода на спора: „1. Следва ли ТР № 1/21. 06. 2018 г. на ОСНГТК на ВКС, което дава ново изяснение на материалноправна норма и изоставя предходно тълкуване, като разширява кръга на материално легитимираните лица да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък – по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени, да се прилага към правоотношения, възникнали преди приемането му – при действието на ППВС № 2/1984 г. (ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г.); 2. Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, следва ли да се посочва и тяхното значение при конкретно установените по делото факти?; 3. Следва ли съдът да се съобрази с критериите, включени в понятието „само по изключение“, употребено в Тълкувателно решение № 1/21. 06. 2018 г. на ОСНГТК на ВКС, относно кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди?; 4. Следва ли тълкувателните решения, които отменят предходен тълкувателен акт и същевременно дават противоположен нему смисъл на материалноправна норма, да се прилагат след постановяването им за правоотношения, които са възникнали и евентуално породили своите правни последици при действието на предходния тълкувателен акт, задължителен за всички гражданско и публичноправни субекти?“. Касационният жалбоподател поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение на първия въпрос противоречи на практиката на ВКС, а именно на решение № 170 от 17. 09. 2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, ІV г. о. По втория формулиран въпрос се позовава на противоречие с ППВС № 4/1968 г., решение № 28 от 9. 04. 2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, ІІ т. о. и решение № 182 от 31. 01. 2018 г. по т. д. № 187/2017 г. на ВКС, ІІ т. о. Твърди, че произнасянето на въззивния съд по третия въпрос е в разрез със задължителните указания на Тълкувателно решение № 1/21. 06. 2018 г. на ОСНГТК. Поставя въпроса по т. 4 от изложението по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като сочи значението му за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Касаторът поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно поради грубо нарушаване правилата на формалната логика поради липсата на доказване на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпени от неговата смърт продължителни и изключителни по своя характер душевни болки и страдания. Очевидната неправилност извежда от противоречието на изводите на съда относно приноса на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат на осъщественото доказване, че при поставен предпазен колан е могло да не се стигне до летален изход на пострадалия. Ответницата по касационната жалба Н. М. оспорва жалбата, като изразява становище за отсъствието на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съответно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищцата е активно материалноправно легитимирана да получи обезщетение за причинените неимуществени вреди от смъртта на нейния брат вследствие ПТП, настъпило на 14. 06. 2016 г. Позовал се е на разрешенията, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 21. 06. 2018 г. на ВКС по т. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК, като е намерил за установени релевантните факти, очертани в мотивите на тълкувателното решение, свързани със съществуването на привързаност и емоционална близост, надхвърлящи обичайните за брат и сестра, при която смъртта на Ш. Риза е причинила на ищцата болки и страдания, които са по-силни от нормалните за посочената родствена връзка. Съобразявайки характера и интензитета на търпените от ищцата болки и страдания, съществувалите между нея и брат й отношения приживе, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния, че сумата от 50 000 лв. представлява справедливото обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди. Във въззивното решение е прието, че не е налице принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, тъй като по делото е установено, че с оглед нараняванията му към момента на настъпване на ПТП същият е бил с поставен обезопасителен колан. Решаващият състав е формирал извод, че върху обезщетението следва да се присъди законната лихва за забава, считано от датата на увреждането – настъпването на ПТП /14. 06. 2016 г./, тъй като с оглед сключването на договора за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите на 31. 12. 2015 г. със срок на действие до 31. 12. 2016 г. на основание § 22 от ПЗР на КЗ по отношение на него намира приложение отмененият КЗ. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Първият и четвъртият въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК отговарят на общия критерий за допускане на касационен контрол, доколкото въззивният съд се е позовал на задължителните разяснения в Тълкувателно решение № 1 от 21. 06. 2018 г. на ОСНГТК на ВКС, приемайки същите за приложими към правоотношение, възникнало преди приемането на тълкувателното решение. Касаторът обаче не е обосновал сочените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. С решение № 170 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, ІV г. о., на което се позовава касационният жалбоподател, е прието, че когато се касае до първоначално приети тълкувателни ППВС и Тълкувателни решения, те имат обратно действие. Това означава, че даденото с тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в сила, т. е. счита се, че тя още тогава е имала съдържанието, което впоследствие е било посочено в съответния тълкувателен акт. Когато след издаването на такъв тълкувателен акт е настъпила промяна било в самата тълкувана норма или свързани с нея други правни норми, било в обществено-икономическите условия, които правят даденото вече тълкуване на същата неприложимо или несъответно на действителния смисъл на закона, то постановеният нов тълкувателен акт, с който даденото вече тълкуване се изоставя, за да бъде възприето ново, няма обратното действие, присъщо на първоначалните. В сочената хипотеза тълкувателният акт се състои от две части. С първата от тях се дава новото тълкуване на конкретната правна норма, а с втората се обявява за загубил сила предшестващия тълкувателен акт от момента на постановяване на новото тълкувателно решение. Следователно от този момент престава да се прилага и предходният тълкувателен акт. Затова и установеното с новото тълкувателно решение тълкуване на правната норма ще може да бъде прилагано от съответните органи, за които то е задължително, по случаите, които са от тяхната компетентност, когато въпросът е отнесен до разрешаване от тях, след приемане на новото ТР или по такива, които са били заварени към този момент, но с действие занапред. Тоест, ако преди постановяване на новото ТР са се осъществили факти от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици, тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед на тълкувателното ППВС и на ТР, което е било действащо към момента на настъпване на последиците. Обжалваното въззивно решение не е в противоречие с цитираната съдебна практика, доколкото съдебното производство е образувано по иск, предявен след приемането на Тълкувателно решение № 1 от 21. 06. 2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, и според изразеното от състава на ВКС становище, съдът, разглеждащ правния спор, е бил длъжен да съобрази задължителните разяснения на тълкувателното решение относно кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък. Същото е в съответствие и с разясненията относно действието на приеманите от Върховния касационен съд тълкувателни решения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 7/31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, според които последващо тълкувателно решение, с което е дадено задължително тълкуване на приложим по делото закон в смисъл, различен от възприетия в решението, не е основание за отмяна на влязло в сила решение. От така възприетите разрешения следва, че ако правният спор е бил висящ към момента на приемане и оповестяване на тълкувателното решение, както и ако сезирането на съда със спора следва по време приемането и оповестяването на решението, даденото от Върховния касационен съд тълкуване на закона следва да бъде съобразено от съда при постановяване на съдебното решение по съществото на спора. Съществуването на задължителна практика по поставения въпрос, на която въззивното решение съответства, изключва и сочените от касатора допълнителни предпоставки, формиращи допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация. Третият въпрос в изложението на касатора, който се отнася до критериите за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън очертания в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. кръг, е значим за изхода на делото, поради което отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, на което се позовава касационният жалбоподател. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 21. 06. 2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4/1961 г. и Постановление № 5/1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди. Според тълкувателното решение възможността за обезщетяване на други лица, извън очертания в двете постановления на Пленума на ВС най-близък семеен и родствен кръг, се допуска по изключение- само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях - ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт). По отношение на активната материалноправна легитимация на братята и сестрите е прието, че в традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаване на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, че правото на обезщетение принадлежи на най-близките на починалия. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че една връзка е трайна и дълбока емоционална връзка по смисъла на тълкувателното решение, са различни за всеки конкретен случай и не могат да бъдат предмет на обобщаване в постановено по реда на чл. 290 ГПК решение, а следва да се преценяват конкретно по всяко различно дело въз основа на събраните доказателства. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е придържал към цитираното тълкувателно решение и не се е отклонил от задължителните постановки на същото. Решаващият състав е обсъдил събраните доказателства, преценил е установените факти и обстоятелства, и въз основа на тях е направил извод, че по делото е доказано съществуването на привързаност и емоционална близост между ищцата и нейния брат, загинал при процесното ПТП, надхвърлящи обичайните, и на по-интензивни болки и страдания на ищцата по повод смъртта на брат й. Приел е, че двамата са били неразделни и изключително привързани един към друг поради малката разлика във възрастта им /една година/, заедно са посещавали детска градина и училище, а след завършване на средно образование са работели заедно, включително в чужбина; живели са заедно с родителите си като задружно и сплотено семейство до 2015 г., когато Ш. Риза създал собствено семейство. В мотивите на въззивния съд е отразено, че съгласно гласните доказателства загубата на брата се е отразила негативно на ищцата, като скръбта й била интензивна и продължителна. При тези констатации изводът на въззивния съд, че е справедливо да се направи изключение от ограничението на ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. и ищцата да получи обезщетение за претърпените неимуществени вреди, се явява в съответствие със задължителната практика на ВКС, което изключва въведеното допълнително основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Що се отнася до доводите на касатора, че заключението за активна материалноправна легитимация на ищцата с оглед възприетите в Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС предпоставки не съответства на доказателствата по делото, то същите са относими към правилността на обжалваното решение и не могат да обосноват достъпа до касация при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поставеният от касатора втори въпрос относно приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди е включен в предмета на конкретното дело и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не се доказва наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В цитираното от касатора ППВС № 4/1968 г. са дадени разяснения, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинена смърт са моментът на настъпване на смъртта, възрастта и общественото положение на пострадалия, както и действителните отношения между него и лицето, което търси обезщетение. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност /цитираните от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, и известните на състав решение № 88 от 9. 07. 2012 г. по т. д. № 1015/2017 г. на ВКС, решение № 93 от 23. 06. 2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 158 от 28. 12. 2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, I т. о. и др./. В настоящия случай, при определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди на ищеца, въззивният съд е съобразил изяснените в посочената практика на ВС и ВКС критерии и е взел предвид установените по делото релевантни обстоятелства. При формирането на извода относно размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е отчел изключително близките отношения, основани на привързаност, обич, доверие и взаимопомощ, на ищцата и брат й приживе. Същевременно, решаващият състав е съобразил негативното отражение на смъртта на брат й върху ищцата и характера и интензитета на търпените от нея болки и страдания. Изложеното сочи, че изводите на съда са изградени при съобразяване на задължителната практика на ВС и формираната последователна практика на ВКС, поради което не е обосновано приложното поле на касационния контрол. Настоящият състав на ВКС намира, че касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените пороци. Фактическите констатации на съда от значение за правните изводи не са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо от мотивите на въззивното решение, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован. Не се установява въззивното решение да е основано на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. При аргументация на тезата си за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение касаторът поддържа, че по делото не е установено съществуването на дълбока емоционална връзка между починалия и ищцата и търпени от последната продължителни и изключителни по своя характер душевни болки и страдания; че изводите на съда за неоснователност на възражението за съпричиняване не съответстват на приетото заключение на съдебномедицинската експертиза и че размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди не е съобразен с § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ /обн. ДВ, бр. 101/2018 г./. Касае се до оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, чиято основателност не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Варненски апелативен съд. При този резултат по делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение с ДДС за настоящото производство в размер на 2600 лв., чието договаряне и плащане се установява от договор за правна защита и съдействие от 15. 03. 2021 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение