Определение № 2580 от 18.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1482/2023 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК като е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 2282/17.02.2023 година, от Сдружение „Европейска пенитенциарна интеграция и защита правата на човека“ [населено място], против определение № 1239/26.10.2022 година на Окръжен съд Стара Загора, І-ви граждански състав, постановено по ч. гр. д. № 624/2022 година. С обжалваното определение съставът на Окръжен съд Стара Загора е потвърдил първоинстанционното определение № 1635/09.09.2022 година на Районен съд Казанлък, трети граждански състав, постановено по гр. д. № 11749/2022 година с което е прекратено производството по делото поради неотстраняване в срок на посочените с определение № 1461/05.08.2022 година нередовности на исковата молба. В частната си касационна жалба Сдружение „Европейска пенитенциарна интеграция и защита правата на човека“ [населено място] излага твърдения, че обжалваното определение е поставено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до необоснованост на същото. Поискано е същото и потвърденото с него определение № 1635/09.09.2022 година на Районен съд Казанлък, трети граждански състав, постановено по гр. д. № 1749/2022 година и делото да бъде върнато на първоинстанционния Районен съд Казанлък за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, а също така и в ал. 2, пр. 2 от ГПК предпоставки за допускането на касационно обжалване на въззивното определение на Окръжен съд Стара Загора. Частната касационна жалба е подадена в предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване като отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: За да постанови определението си съставът на Окръжен съд Стара Загора е приел, че производството по гр. д. № 1749/2022 година по описа на Районен съд Казанлък, трети граждански състав е било образувано въз основа на искова молба, подадена от името на Сдружение „Европейска пенитенциарна интеграция и защита правата на човека“ [населено място]. Районен съд Казанлък бил констатирал, че молбата не съдържала изискуемата от чл. 127, ал. 1, т. 2 от ГПК задължителна информация-трите имена на законния/те представител/и на сдружението, електронен адрес на ищеца за връчване при условията на чл. 38 и 38а от ГПК и заявление дали желае връчване на посочения електронен адрес, както и телефонен номер на ищеца и неговите представители или пълномощници. Бил посочил, че от служебно направената справка в търговския регистър се установявало, че легитимиран като представляващ дружеството бил Д. Й. С., а Д. Й. С., Т. С. Т. и Т. С. В. били членове на Управителния съвет на Сдружението. На основание чл. 30 от ГПК юридическите лица се представлявали пред съдилищата от лицата, които ги представлявали по закон или според устройствените им правила. Когато липсвало правило за представителството, юридическото лице се представлявало от двама членове на управлението му. В този смисъл приложеното от П. Й. С. нотариално пълномощно не го легитимирало като представляващ сдружението пред съда. Само правилно представляваното ЮЛ, можело да бъде страна в редовно гражданско производство. Представител на страната-ЮЛ в гражданското производство по пълномощие можели да бъдат: адвокатите, юрисконсултите или други служители с юридическо образование, други лица, предвидени в закон. Качеството „член“ на сдружението, не било от категорията качества, които да легитимират П. Й. С. като представител на страна по делото по пълномощие. На следващо място Районен съд Казанлък бил констатирал, че в молбата била посочена цена на иска 8685.43 лева, като бил представен документ за внесена държавна такса в размер на 10.00 лева и се претендирало, че това бил дължимият размер тъй като производството по предмета на спора било по ЗОДОВ. Първоинстанционният съд бил приел, че искът бил предявен срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, юридическо лице към Министъра на правосъдието със седалище [населено място], на бюджетна издръжка, осъществяваща прякото ръководство и контролът върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби. Сдружение „Европейска пенитенциарна интеграция и защита правата на човека“ [населено място], в качеството си на цесионер на частни вземания претендирало съдът да осъди Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място] да му заплати 8685.43 лева. обезщетение за причинени имуществени вреди в периода от 26.07.2019година до 26.07.2022 година, представляващи последица от поведението на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място]-незаконосъобразно бездействие-неизплащане на дължими парични суми. С оглед на всичко това първоинстанционният съд бил приел, че исковата молба била нередовна, затова с определение № 1461/05.08.2022 година на Районен съд Казанлък, трети граждански състав, постановено по гр. д. № 1749/2022 година оставил същата без движение. Дал на Сдружение „Европейска пенитенциарна интеграция и защита правата на човека“ [населено място] едноседмичен срок с писмена молба с препис за другата страна да: отстрани следните нередовности: да посочи трите имена на законния/те представител/и на сдружението, електронен адрес за връчване при условията на чл. 38 и 38а от ГПК със заявление дали желае връчване на посочения електронен адрес, както и телефонен номер на ищеца и неговите представители; да представи искова молба подписана от законния/те представител/и на Сдружението и/или от надлежно упълномощени да ги представляват лица от кръга на лицата, които могат да бъдат представители на страна в гражданското производство; да представи документ за внесени 337.42 лева държавна такса по сметка на Районен съд Казанлък, тъй като предявените от Сдружението претенции не обосновавали разглеждане на иска по реда на ЗОДОВ; да представи устава на дружеството или друг негов акт, регламентиращ правата на органите на дружеството включително и правото да прехвърлят правата си на трети лица. С обжалваното определение № 1635/09.09.2022 година на Районен съд Казанлък, трети граждански състав, постановено по гр. д. № 1749/2022 година, съдът бил прекратил производството по делото поради неотстраняването в срок на посочените с определение № 1461/05.08.2022 година нередовности на исковата молба. Съставът на Окръжен съд Стара Загора намирал, че обжалваното определение било правилно и законосъобразно. В указания от първоинстанционния съд срок била постъпила молба вх. № 9419/29.08.2022 година с приложени към нея извлечение от ТР и препис от Устава на сдружението. Установявало се, че сдружението, от чието име била подадена исковата молба се представлявало от Димитър Й. С., който до този момент въпреки изрично дадените указания не бил подписал исковата молба. Член 25 от Устава на сдружението позволявал публичното представителство на дружеството освен от Председателя на Управителния съвет (Д. Й. С.) да се осъществява по изключение от друг член на Управителния съвет, който бил упълномощен от УС. Видно от информацията в ТР-членове на управителния съвет били Д. Й. С., Т. Т. и Т. В.. Следователно исковата молба не е подписана от упълномощено да представлява дружеството лице, тъй като П. С. не бил нито представител на дружеството, нито надлежно упълномощен с представителни функции, чрез еднолично даденото му от Д. С. нотариално заверено пълномощно от 21.10.2021 година на М. Д. П.-нотариус с район на действие района на Районен съд К., вписана под № в регистъра на Нотариалната камара не може да го легитимира като публичен представител или пълномощник на сдружението в гражданския процес. Също така Сдружение „Европейска пенитенциарна интеграция и защита правата на човека“ [населено място] не било представило документ за внесена държавна такса каквато се дължала. С оглед на гореизложеното съставът на Окръжен съд Стара Загора намирал, че сдружението не било отстранило нередовностите в исковата молба в дадения му от съда срок. Пред въззивния съд отново не се отстранявали нередовностите на исковата молба от Сдружение „Европейска пенитенциарна интеграция и защита правата на човека“ [населено място]. Предвид тези съображения, въззивният съд намирал, че била налице хипотезата на чл. 129, ал. 3 от ГПК, като страната не била отстранила в срок допуснатите нередовности, поради което и правилно първоинстанционният съд бил прекратил производството по делото. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Сдружение „Европейска пенитенциарна интеграция и защита правата на човека“ [населено място] иска определението на Окръжен съд Стара Загора да бъде допуснато до касационно обжалване по няколко групи въпроси. Първата от тях е за това задължен ли е въззивният съд при постановяване на съдебния си акт да обсъди поотделно и в съвкупност всички доказателства по делото и да изложи собствени фактически и правни изводи, т. е. мотиви, за съдържанието на решението на УС на Сдружението по протокол от 21.10.2021 година-изразената воля също и за съдържанието на пълномощното? Втората група въпроси са за това като се вземе предвид чл. 36, ал. 1от ЗЗД, кои законови предпоставки следва да са налице, за да се счита, че едно лице е учредило представителна власт на друго такова?; за това учредена ли е представителна власт на едно лице по отношение на друго такова, при ясно изразена воля на първото, второто да извършва от негово име фактически и правни действия и има ли второто лице качеството на пълномощник?; за това възниква ли представителна власт за лицето П. Й. С., след като по отношение на него Сдружение „Европейска пенитенциарна интеграция и защита правата на човека“ [населено място] е изразило волята си да извършва от негово име фактически и правни действия и тази воля е изразена в нотариално заверено пълномощно?; за това нотариално удостовереното от съда упълномощаване на лицето П. Й. С. доказва ли учредената му от Сдружението представителна власт и следва ли да бъде зачетена безусловно от съда в производството? и ако учредената от Сдружението на лицето П. Й. С. представителна власт следва да бъде зачетена от съда, счита ли се исковата молба на Сдружението за подписана от упълномощено да го представлява лице (чл. 32, т. 5, във връзка с чл. 33 от ГПК) и има ли представителни функции (чл. 37, ал. 1 от ГПК) в гражданския процес? Двете групи въпроси са взаимосвързани, тъй като формулираните в тях въпроси са във връзка с представителната влас на П. Й. С. и възможността му да действа като процесуален представител на Сдружение „Европейска пенитенциарна интеграция и защита правата на човека“ [населено място]. Във връзка с това и двете групи въпроси не обуславят допускането на въззивното определение на Окръжен съд Стара Загора до касационно обжалване. В случая е проведена установената от закона разлика между материалноправно и процесуалноправно представителство. В разпоредбата на чл. 30 от ГПК изрично е посочено кои са представителите на юридическите лица в гражданския процес, като П. Й. С. не попада в хипотезата на чл. 30, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. В обхвата на определената от двете норми група лица не попадат пълномощниците на юридическото лице, дори и в устройствените им актове да е предвидена възможност, те да се представляват от пълномощници. Това произтича от обстоятелството, че по начало пълномощниците са трети за юридическото лице лица, т. е. такива които не могат да го представляват по силата на закона, а за това е необходим и допълнителния акт на упълномощаването. Затова представителството на юридическите лица по пълномощие е различно от представителството по чл. 30, ал. 1 и ал. 2 от ГПК и се урежда с отделни правила. В чл. 32 от ГПК изрично е посочено кои може да са представители на пълномощие на юридическите и физическите лица в гражданския процес, като няма данни П. Й. С. да попада в някоя от посочените в разпоредбата групи. Възможността му да бъде процесуален представител на Сдружение „Европейска пенитенциарна интеграция и защита правата на човека“ [населено място] не може да се обоснове с хипотезата на чл. 32, т. 5 от ГПК, тъй като устройствения правилник на сдружението не може да бъде приравнен на закон по смисъла на тази разпоредба. Невъзможността С. да бъде процесуален представител на Сдружение „Европейска пенитенциарна интеграция и защита правата на човека“ [населено място] въз основа на пълномощното не го лишава от възможността да извършва материално правни действия от името и за сметка на последното. В качеството си на пълномощник, който няма качеството на процесуален представител, тъй като не е от кръга на лицата посочени в чл. 32 от ГПК П. Й. С. може да предяви иска, но не може по-нататък да бъде процесуален представител на ищеца, в който смисъл са решение № 586/1996 година на ВС, петчленен състав и решение № 32/03.08.2020 година, постановено по т. д. № 423/2019 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. За извършването на всички последващи процесуални действия, включително и тези за отстраняване на нередовностите на исковата молба, той трябва да упълномощи лица попадащи в кръга на чл. 32 от ГПК. В случай, че разполага с пълномощно и за извършване на процесуални действия лицето, което не попада в кръга на лицата по чл. 32 от ГПК може да преупълномощи някое от тези лица да бъде процесуален представител, ако в пълномощното е предвидена възможност за това или пък то се налага за запазване на интересите на представлявания. Такова преупълномощаване се налага и в случаите когато такъв пълномощник вече е предявил иска. Предявяването на иск от такъв пълномощник обаче не прави исковата молба редовна, ако тя не отговаря на някои от установените от закона изисквания за нейното съдържание, в който случай нередовностите следва да бъдат отстранени. Отстраняването на тези нередовности обаче може да се извърши само от процесуален представител, който подава в кръга на лицата по чл. 32 от ГПК или пък от самия представляван, който по този начин да потвърди действията на представителя по предявяването на иска. В случая констатираните от съда нередовностите на исковата молба не са се изчерпвали само с неподписването й от надлежен представител на Сдружение „Европейска пенитенциарна интеграция и защита правата на човека“ [населено място] и не са били отстранени по установения за това ред. Отстраняването им от лице, което не разполага с процесуална представителна власт е равнозначно на липса на отстраняване. Третата група въпроси са за това при предявяване на иск от юридическо лице срещу Държавата за обезщетение за нарушаване на правото му на собственост по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС, кой е приложимият закон, ЗЗД или ЗОДОВ, по която следва да се разгледа исковата му претенция, при положение, че отговорността, която се търси от Държавата е за нарушение на правото на ЕС, като се вземе предвид също така, че тази отговорност е регламентирана в ЗОДОВ, който е специален пред общия такъв по ЗЗД?; за това нарушават ли се принципите на равностойност и ефективност от правото на ЕС, ако отговорността на Държавата за вреди от нарушаването на това право е регламентирана в ЗОДОВ, който изисква внасянето на проста държавна такса за производството от 10.00 лева, а съда изисква от ищеца да внесе държавна такса 32 пъти по-голяма от тази по ЗОДОВ, за да разгледа исковата му претенция по ЗЗД, въпреки че той изрично е посочил, че търси отговорност на Държавата за нарушение на правото на ЕС?; за това принципите на равностойност и ефективност от правото на ЕС приложими ли са и по отношение на ЕКЗПЧОС, към която спадат и Протоколите към нея, и отговорността на Държавата за вреди от нарушение на правото на ЕС, обхваща ли и нарушенията по нея?; за това с неизпълнение на дълженията си, като държава-членка на ЕС, да приложи в конкретно дело принципите на равностойност и ефективност от правото на ЕС, към ЕКЗПЧОС и да се съобрази с практиката на СЕС по аналогичен казус, води ли това до нарушение на „достъп до съд“ по смисъла на чл. 6, т. 1 от Конвенцията и на чл. 1 от Протокол № 1 към нея?; за това така постановения съдебен акт на Окръжен съд Стара Загора относно дължимата държавна такса от 337.42 лева противоречи ли на принципа на равностойност и ефективност от правото на ЕС и на разрешенията дадени в практиката на ЕС по подобни казуси? Тази група въпроси се отнася до спора относно размера на дължимата се държавна такса и за това дали спорът между страните е във връзка с нарушение на правото на ЕС или не. Разглеждането на въпросите от тази група е безпредметно, предвид на това, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване на определението на Окръжен съд Стара Загора по първата и втората група въпроси, тъй като дори и да бъде прието, че Сдружение „Европейска пенитенциарна интеграция и защита правата на човека“ [населено място] е внесло пълния размер на дължимата се държавна такса, то не са били отстранени останалите нередовности на исковата молба. Освен това в случая самият касатор е определил, че се касае до иск за вреди причинени от нарушението на правото на ЕС, което по съществото си представлява правна квалификация на иска. Тази квалификация обаче е задължение на съда, а не на страната. Съдът следва да определи правната квалификация на иска въз основа на твърденията в обстоятелствената част на исковата молба и търсената с нея защита, като може да възприеме дадената от страната такава, но може и да не се съобрази с нея. В случая съдилищата по същество са приели, че не се касае до иск за вреди от нарушаване на правото на ЕС, а за вреди от неизпълнение или забавено изпълнение на парични задължения, които Държавата е осъдена да заплати на физически лица, които са прехвърлили вземанията си на сдружението. Т. е. касае се до изцяло вътрешни правоотношения, които нямат пряка връзка с правото на ЕС. Същевременно се касае до правоотношение, в което държавата участва като равнопоставен субект, поради което е не може да отговаря и за нарушение на ЕКЗПЧОС, тъй като не действа като субект на власт. В случаят релевантният въпрос, по който би могло да се допусне касационно обжалване е този за различията между фактическите състави по чл. 49 от ЗЗД и по чл. 2л от ЗОДОВ, който обаче не е поставен от касатора, а не може да бъде разглеждан служебно от съда-т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Четвъртата група въпроси са за това липсата на мотиви във въззивният акт по поставените от жалбоподателя въпроси в частната му жалба предпоставят ли особен порок на постановения съдебен акт и обуславят ли допускане на касационното обжалване на основание „очевидна неправилност“?; за това тази немотивираност на съдебния акт противоречи ли на принципа на законност по смисъла на чл. 5 от ГПК и на принципа на ефективна съдебна защита инкорпориран в чл. 6, т. 1 и чл. 13 от ЕКЗПЧОС?; за това прилагането на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, от съда с оглед отричането на начина на учредяване на представителната власт между две лица-юридическо и физическо лице-чл. 36, ал. 1 и чл. 39, ал. 1 от ЗЗД, противоречи ли на принципа на законност по смисъла на чл. 5 от ГПК в материалноправен аспект и води ли това до нарушение на принципа на правната сигурност по смисъла на чл. 6 от ЕКЗПЧОС, като се вземат предвид визираните законови положения и утвърдената съдебна практика въз основа на същите?; за това с отричането на официално учредена представителна власт между две лица, с което очевидно се отказва и разглеждането на исковата претенция на едното от тях, води ли това до нарушаване на правните принципи по чл. 2-дължимата от съда защита и чл. 5 от ГПК в процесуален смисъл и о нарушението „достъп до съд“ по смисъла на чл. 6, т. 1 от ЕКЗПЧОС?; за това когато в нарушение на закона и доказателствата по делото явно се отрича официално учредената представителна власт на пълномощника да предяви иск от името на упълномощителя си води ли това до нарушение на правните принципи въведени в чл. 2 и чл. 3 от ГПК и до нарушението „достъп до съд“ по смисъла на чл. 6, т. 1 от ЕКЗПЧОС, като се вземе предвид, че в гражданския процес разглеждането на предявения иск се обуславя от редовно подписана искова молба?; за това с ограничаването на Сдружението на „достъп до съд“ отнема ли се възможността исковата му претенция за имуществени вреди да бъде разгледана и по този начин, ще бъде ли лишено от своите законни притежания по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС?; за това нарушават ли се правните принципи на ГПК по чл. 2 и чл. 3 от ГПК, ако устройственият правилник на юридическото лице предвижда, че публичното му представителство може да се осъществява и от упълномощен него член, на който Сдружението е издало пълномощно за това и въпреки това, качеството на пълномощник не се зачита от съда и последният прекратява производството поради това?; за това нарушава ли се в предходния случай принципа на ефективна съдебна защита и „достъп до съд“ заложени в чл. 6, т. 1 и чл. 13 от ЕКЗПЧОС и води ли това и до нарушение на правото на собственост по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията, като се вземе предвид, че при това положение Сдружението не може да събере своите законни притежания?; за това допуска ли се нарушение на чл. 6, т. 1 и чл. 13 от ЕКЗПЧОС като съдът в противоречие със специалния закон-чл. 2в от ЗОДОВ, практиката на СЕС, ЕСПЧ и ВКС, прилага общия закон за деликта-ЗЗД, като определя държавна такса от 4.00 % върху цената на иска, за да разгледа исковата му претенция за вреди от нарушение на правото на ЕС, при положение, че редът за търсене на тази отговорност на Държавата вече е изяснен с чл. 2в от ЗОДОВ? и за това с предходното нарушава ли се и чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС, при положение, че Сдружението по този начин не може да разреши правен спор, за да получи своите законни притежания и нарушава ли се принципът за ефективна съдебна защита и съдействие от съда?. Касаторът свързва тези въпроси и ги поставя във връзка с направеното в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК искане въззивното определение на Окръжен съд Стара Загора да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното определение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от Сдружение „Европейска пенитенциарна интеграция и защита правата на човека“ [населено място] твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на определението на Окръжен съд Стара Загора. Наред с това на основание чл. 629, ал. 1 и ал. 3 от ГПК е поискано отправяне на преюдициално запитване но СЕС по въпросите за това принципът на ефективна съдебна защита от правото на ЕС инкорпориран в чл. 6, т. 1 и чл. 13 от ЕКЗПЧОС допуска ли при предявен пред съд иск от юридическо лице за вреди от нарушение на правото на ЕС, то да бъде представлявано от него член, като се има предвид, че процесуалния закон допуска изрично допуска това и дружеството го е упълномощило за това?; за това съответства лина принципът на равностойност и ефективност от правото на ЕС решението на национален съд да разгледа исковата претенция на ищеца за нарушаване на правото на ЕС по националната правна уредба относно общия закон за деликта ЗЗД, съгласно която се изисква вредата да е причинена „умишлено“ от съответния национален орган, при положение, че съществува национална правна уредба, в която специално е уредена тази отговорност-чл. 2в от ЗОДОВ, при която е въведена обективна отговорност на Държавата за вреди от нарушаване на правото на ЕС и която не изисква доказване на „умишлена“ вина, а само нарушението да е достатъчно нарушението да е достатъчно съществено?; за това така наложените ограничения на Сдружението (по отношение на недопускане на представителя му по пълномощие пред съда и квалифицирането на иска по закона за общия деликт-ЗЗД, вместо по ЗОДОВ) водят ли до нарушение на правото на „достъп до съд“, а оттам и на правото на собственост? и за това принципите на равностойност и ефективност от правото на ЕС, приложими ли са и по отношение на ЕКЗПЧОС и Протоколите към нея, и отговорността на Държавата за нарушение на правото на ЕС обхваща ли и нарушението по нея?. Първият въпрос не обуславят отправянето на преюдициално запитване до СЕС, тъй като се отнася до процесуално правен въпрос, а правото на ЕС не предвижда детайлна уредба на процесуалното право за разглеждане на спорове, като това е оставено в компетенциите на националния законодател. Вторият и третият от въпросите се отнасят до приложението на вътрешното право от страна на съда и до конкуренцията на различни вътрешно правни основания за ангажиране на отговорността на Държавата с оглед характера на конкретното правоотношение, а не за тълкуване на норма от правото на ЕС. Що се отнася до четвъртия въпрос, то по отношение на него не е възниквал спор в настоящето производство. Предвид на това искането за отправяне на преюдициално запитване трябва да се остави без уважение. С оглед на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, а също така и в ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определение № 1239/26.10.2022 година на Окръжен съд Стара Загора, І-ви граждански състав, постановено по ч. гр. д. № 624/2022 година., по подадената против него от Сдружение „Европейска пенитенциарна интеграция и защита правата на човека“ [населено място], частна касационна жалба с вх. № 2282/17.02.2023 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение