Определение № 60688 от 14.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 750/2021 г.

Производството е по реда чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца И. Щ. И. срещу решение № 309 от 20.10.2020г. на ОС Ямбол, постановено по в.гр.д.№ 353/2020г. в частта, с която е потвърдено решението по гр.д.№ 287/2019г. на РС Ямбол за отхвърляне на иска с правно основание чл.432,ал.1 КЗ за разликата над 1 500лв. до претендираната от ищеца под формата на частичен иск сума от 10 000лв. /от вземане в общ размер 26 000лв./ като обезщетение за неимуществени вреди, причинени му от пътно произшествие от 14.04.2018г. С касационната жалба се иска отмяна на решението като неправилно на основанията по чл.281,т.3 ГПК и като очевидно неправилно. Твърдението е, че възражението на ответното застрахователно дружество ЗД“Бул Инс“АД за съпричиняване не е доказано в условията на главно и пълно установяване, както и че е определен занижен размер на дължимото обезщетение. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и уважаването на иска до претендирания в настоящото производство размер от 10 000лв. със законните последици. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите: 1/Следва ли при определяне на обезщетение по справедливост да се вземат предвид и конкретните икономически условия, чийто ориентир се явяват нормативно определените лимити на отговорността на застрахователя по застраховка „ГОА“; 2/При формиране на изводи относно размера на обезщетението, следва ли съдът да съобрази възрастта на увредения, собственото му положение, начина, времетраенето и степента на възстановяването му, остатъчните явления, претърпените неудобства от битов и социален характер до момента и за в бъдеще; 3/За да е налице съпричиняване, следва ли да е установен конкретен принос на пострадалия или е достатъчно да има само предположение за поставяне в риск; 4/ Може ли съдът да приеме, че има съпричиняване, когато приносът на пострадалия за настъпването на ПТП не е ясно установен и конкретно посочен; 5/Може ли съдът да приеме, че е налице съпричиняване, когато не е налице причинна връзка между поведението на ищеца и настъпилия вредоносен резултат. Касаторът се позовава на допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.1 ГПК като намира противоречие на обжалваното решение с ППВС № 4/1968г. и решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Ответната страна ЗД”Бул Инс”АД счита касационната жалба за недопустима на основание чл.280,ал.3 ГПК, а в условията на евентуалност за неоснователна. Счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Касационната жалба е допустима, предвид изричната разпоредба на чл.113,изр.второ ГПК, приета със ЗИД на ГПК, ДВ бр.100/2019г., при чието действие е постановено въззивното решение. Въззивната инстанция е била сезирана с жалби на двете страни срещу решението на първоинстанционния съд, който е присъдил обезщетение в размер на 1 500лв. за претърпените от ищеца неимуществени вреди, отричайки основателността на въведеното надлежно в процеса от ответната страна възражение по чл.51,ал.2 ЗЗД, изразяващо се в непоставяне на предпазен колан и пътуване в претоварено превозно средство. Ищецът е претендирал уважаване на иска в предявения размер, а ответникът е възразил срещу присъждане на сумата от 1 500лв. като прекомерно завишена като е поддържал възражението си, че пострадалият е допринесъл с поведението си за настъпването на вредите чрез рисковото си решение да пътува в превозно средство, разполагащо с 8 пътнически места, но превозващо общо 15 пътника и без поставен обезопасителен колан. По делото е било безспорно, че пътното произшествие от 14.04.2018г. е настъпило по вина на водача на лек автомобил „Форд транзит“, който при движение по автомагистрала „Т.“ с посока София, насочил автомобила косо в дясно и изпаднал в режим на аварийно безконтролно движение - странично плъзгане; автомобилът пресякъл косо съседните пътни ленти /дясна и аварийна/ и напуснал платното, завъртял се, преминал през десния банкет, прелитайки достигнал затревените площи и се преобърнал. Безспорно е било, че автомобилът е с 9 седящи места, всяко оборудвано с колан, а в него са се возили водачът и 15 пътника като ищецът е седял на трети ред седалки в ляво. Въз основа на заключението на съдебно-медицинската експертиза, въззивната инстанция е приела, че след инцидента ищецът е бил прегледан в спешното отделение на болницата в [населено място] и изписан, тъй като се оплакал само от болки в главата и световъртеж. Приет е бил в болница на деветия ден след инцидента с оплаквания от болки в главата. Установен е нормален неврологичен статус и не са констатирани травматични или болестни увреждания по тялото. Изписан е на втория ден в добро общо състояние. Според експерта, описаните в медицинските документи увреждания отзвучават за 2-3 седмици. При прегледа вещото лице е установило, че ищецът е клинично здрав без налични болестни симптоми. Според експерта ищецът е претърпял автомобилна травма, вследствие на преобръщането на автомобила извън пътното платно по време на движение с голяма скорост. За да определи размера на обезщетението въззивната инстанция е изложила подробни съображения, че при прилагане принципа за пълна обезвреда, определянето на точния размер на обезщетението, което ще репарира вредите, изисква съобразяване както на конкретните причинени травми, натоварени с болкови усещания и непосредствена опасност за здравето и живота на пострадалия, така и на целия комплекс от неудобства, емоционални, физически и психически сътресения, които ги съпътстват. Мотивирано е, че отнесено към конкретния случай изложеното обосновава извод, че при преценяване на неблагоприятните въздействия, свързани с конкретния инцидент, следва, наред с медицински установените травми, да се съобразят и стресовите изживявания, претърпени от ищеца в резултат на преобръщането и придвижването по таван на превозното средство, в което се е намирал, извън пътното платно, след движение с висока скорост. Въззивната инстанция е посочила, че съобразява като релевантни всички изложени обстоятелства - възрастта на пострадалия, който към момента на инцидента е бил на 19 години, травматичните увреждания, причинили болезнени усещания за период от около три седмици и съпътстващите ги психическите сътресения, периода на възстановяване и общественото схващане за справедлива обезвреда, към датата на увреждането. С тези мотиви е обосновала извода си, че справедливия размер на обезщетението е 2 000 лв. По наведеното от ответната страна възражение за приложение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД въззивната инстанция е мотивирала, че в хипотези, когато пострадалият създава възможност за настъпване на вредата, той я съпричинява и такъв принос в конкретния случай е обективиран от пострадалия, който се е съгласил да бъде превозван в претоварен автомобил - сам се е поставил в ситуация на повишен риск от увреждане, при конкретните обективни измерения на този риск - повишаване теглото на превозното средство над допустимото и предписано от производителя като гарантиращо безопасна експлоатация. Обосновано е, че подобно превишение директно рефлектира върху управлението на автомобила и неговата маневреност, относими и към способността за минимизиране на вредите при евентуално произшествие. По отношение непоставянето на предпазен колан, съставът на окръжния съд е възприел изводите на експерта-медик, че този пропуск на въззивника не е значим за настъпването на вредите при инцидента, тъй като поради преобръщането на автомобила, е било възможно травмите да настъпят и при правилно поставен предпазен колан. По тези съображения е обосновано, че релевираното възражение за съпричиняване е основателно в аспект превозването, по съгласие на пострадалия, в претоварен автомобил като неговият обективен принос към собственото му увреждане следва да се оразмери на 25 % и искът е основателен за сумата 1 500лв., която съвпада с размера, до който искът е уважен от първоинстанционния съд. Искането за допускане на факултативния касационен контрол не следва да бъде уважено: Поставените в изложението въпроси не са правни, а съставляват твърдения за неправилно приложение на разпоредбите на чл.52 ЗЗД и чл.51,ал.2 ЗЗД. Тези доводи на касатора са от значение единствено за правилността на обжалваното решение, тъй като предполагат извършване на проверка за законосъобразност на изводите на въззивния съд, поради което не отговарят на изискването за общо основание за достъп до факултативния касационен контрол. Преценката дали размерът на обезщетението отговаря на критериите на чл. 52 ЗЗД, дали въззивната инстанция е обсъдила всички релевантни обстоятелства за формиране на съответстващи на закона изводи по приложението на чл.51,ал.2 ЗЗД може да бъде осъществена единствено във втората фаза на касационния контрол, след като касаторът е обосновал наличието на предпоставките за достигане до този етап на разглеждането на спора по същество, а не в производството по чл. 288 ГПК. Въззивната инстанция е посочила, че отчита релевантните са конкретния случай критерии, възприети в съдебната практика при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и е мотивирала собствени изводи относно размера на справедливото обезщетение. Преценката на апелативния съд за размера на справедливия паричен еквивалент на претърпените от ищеца неимуществени вреди не е абстрактна, а се базира на множество приети за установени обстоятелства, съвкупността от които е предпоставила присъждане на обезщетение в по-висок размер от определения от първоинстанционния съд. Изложените мотиви не позволяват да се приеме, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е отклонил от константната практика на съдилищата по приложението на чл. 52 ЗЗД, в т. ч. и от цитираната в изложението / ППВС №4/1968г. и решенията по чл.290 ГПК/. Вторият въпрос не съответства и на подробно изложените от въззивния състав правни аргументи при определяне на обезщетението, което допълнително дискредитира характеристиката му на такъв по чл.280,ал.1 ГПК. Несъответни на подробно изложените правни доводи в обжалваното решение са и имащите характер на касационно оплакване, а не на въпрос, отговарящ на критериите на общо основание за достъп до касационно обжалване, са и групата „въпроси“ по чл.51,ал.2 ЗЗД, зад които стои хипотетичната теза на касатора, че въззивната инстанция е формирала извод за приложението на тази разпоредба без да приеме за установен конкретен принос на пострадалия, при „предположение“ за поставяне в риск, че изводите за наличие на съпричиняване са формирани при „неясно установен и непосочен“ принос на пострадалия за настъпването на ПТП и при недоказана причинна връзка между поведението на ищеца и настъпилия вредоносен резултат. При отсъствие на въпрос, отговарящ на критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция няма правомощие да извежда включения в предмета на спора и значим за изхода му правен проблем, обусловил решаващите правни аргументи на въззивната инстанция, от оплакванията на касатора за неправилност на решението, от твърденията му по фактите и собствената му преценка за тяхното значение за изхода на спора. Единствено при наличието на изчерпателно изброените от законодателя общо и допълнително основания може да бъде осъществен факултативният касационен контрол, а тези предпоставки в настоящия случай отсъстват. Същевременно доводът за очевидна неправилност е заявен единствено като касационно оплакване и без аргументация за приложното му поле като самостоятелно, директно основание за достъп до касация. Разноски за ответника за настоящото производство не се присъждат, тъй като отсъстват данни за договорено и платено адвокатско възнаграждение за изготвянето на отговора на касационната жалба. По изложените съображения, Върховният касационен съд, ТК, състав на 1 т.о.