Определение № 185 от 10.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 737/2021 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на „С.Н.АРГИРОС“ АД /БЛУПОЙНТ АД/“, Елинико, Атика, Гърция, против определение № 12044 от 17.11.2020 г., постановено по ч.гр.д. № 1308/2020 г. по описа на Апелативен съд София. Депозиран е отговор на жалбата от „Булкар“ ЕООД, [населено място],който поддържа, че взема становище, с оглед цедиране в негова полза на спорните вземания с договор от 20.06.20г., сключен с „Юробанк България“АД. Развити са подробни доводи за липса на предпоставки за допускане до касационно обжалване на определението, както и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: С определението, предмет на обжалване, състав на Апелативен съд София, е оставил без уважение частна жалба срещу определение № 6342 от 25.11.2019 г. по т.д. № 833/2017 г. на Софийски градски съд, с което е оставено без уважение искането на чуждестранното юридическо лице за освобождаване от държавна такса, дължима за депозиране на въззивна жалба срещу постановеното първоинстанционно решение. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че за обжалване на това решение се дължи държавна такса, съгласно приложимия български процесуален закон. Посочил, че не са налице предпоставките на чл. 83, ал. 1 или ал. 2 ГПК за освобождаване на въззивника от задължението му за внасяне на държавна такса, тъй като разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК е приложима само за физически лица. На следващо място, с оглед оплакванията на страната, че дружеството се намира в национална процедура по оздравяване, която предхождала производство по несъстоятелност, съдът е изложил съображения за неприложимост към този случай на чл. 620, ал. 5 ТЗ. Предвид липсата на хипотеза, допускаща освобождаването на ЮЛ-ответник по осъдителен иск от задължението за внасяне на държавна такса за обжалване на постановеното по същия този иск решение е потвърден отказа на СГС за освобождаване на страната от държавна такса. Частната касационна жалба е допустима като подадена в срок от легитимирана да обжалва страна срещу подлежащо на обжалване допустимо определение. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Частният касационен жалбоподател е поддържал основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Развил е пространни оплаквания за това, че не разполага с достатъчно средства и било налице непреодолимо събитие – пандемията свързана с „Ковид – 19“. Изложени са и оплаквания, че обектите, където реализира продукция били затворени и в Гърция, като пред съда в Атина е започнало производство по откриване на процедура по предварителни мерки.Поставени са въпросите - 1. „ Липсата на достатъчно средства у доверителя ми за заплащането на дължимата държавна такса за депозираната въззивна жалба би ли могло да се приеме, че се дължи на непреодолима сила предвид принудително наложеното в Гърция извънредно положение за предотвратяване на заразата от COVID 19, довело до принудително спиране дейността на доверителя ми?“ и 2.“ Когато чуждестранно юридическо лице се намира в производство по оздравяване по националното си законодателство, което производство е част от евентуално такова за несъстоятелност, би ли могло да се приеме, че това дружество има право да бъде освободено oт задължението да внесе държавна такса по депозираната от него въззивна жалба?“ Други доводи не са развити. Касаторът не обосновава довод за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване. Съгласно възприетите в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни постановки, правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е този, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е бил включен в предмета му, чрез валидно предприетите и извършени от страните процесуални действия и е свързан с обективираната в крайния му акт правна воля на съда. С оглед така възприетата и с тълкувателна практика дефинитивност на общото селективно основание, първият от въпросите не е релевантен, не само поради това, че е фактически, а не правен но и същият не е бил разглеждан с определението, предмет на касационно обжалване. Въззивният съд е анализирал част от законовите хипотези, при които едно юридическо лице се освобождава от задължението за внасяне на държавна такса и е заключил, че настоящият случай не попада в нито една от тях. Доводи, относно наличието на непреодолима сила предвид принудително наложеното в Гърция извънредно положение за предотвратяване на заразата от „COVID 19“, довело до принудително спиране дейността на дружеството, не са излагани. Вторият въпрос също не е релевантен. Съдържателно същият въвежда доводи, свързани с производство водено по националното законодателство на Република Гърция, с оглед защитната теза на страната за наличие на предпоставки, изведени от същото, за освобождаване от задължението й за държавна такса в производството пред българския съд. Такъв въпрос не е бил предмет на разглеждане от въззивния съд. Изводът на състава, че представените решения на Атинския първоинстанционен съд са ирелевантни, но дори и взети предвид в тях липсва постановена забрана дружеството да се разпорежда с парични средства от банковата си сметка не е решаващ по отношение на постановения правен резултат поради което и въпроса не е релевантен. Извода се налага поради това, че съдът е оставил без уважение молбата по чл.83 ГПК,основно поради липса на правна възможност- норма в българското законодателство, приложима в конкретния случай, която да допуска юридическо лице да бъде освободено изцяло или да не внесе предварително дължима държавна такса за въззивно обжалване на решение, постановено по реда на чл. 430, ал. 1 ТЗ. За пълнота следва да се отбележи, че касаторът не е изложил и никакви доводи по поддържаните от него допълнителни селективни основания. Така по основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не са посочени конкретни съдебни актове, в противоречие, с които е даден отговор на въпросите, а основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, предполага частният касатор да установи, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г., в какъвто смисъл също липсват доводи. Развитите оплаквания по съществото на спора са ирелевантни спрямо основанията по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като те се разглеждат само ако бъде допуснато касационно обжалване. Следователно, при така депозираното изложение на основанията по чл.280, ал.1 ГПК обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение