Определение № 1062 от 07.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 1080/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Г., гражданин на Република Турция срещу решение №1 от 03.01.2025 г. по в.т.д.№437/2024 г. на АС Пловдив. С решението в обжалваната част е потвърдено решение №60 от 31.01.2024 г. по т.д.№461/2021 г. на ОС Пловдив в частта, с която е отхвърлен предявеният от И. Г. против Алианц Ферзихерунгс АД, Федерална република Германия иск по чл.229, §43 от Германския граждански кодекс /BGB/, вр.§115, ал.1, изр.1, т.1 от Закон за застраховането /VVG/, вр. §844, ал.3 от Закон за прилагане на BGB, за заплащане на сумата от 50 000 евро, като обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на внук му К. Берат, произтекла от ПТП, ведно с лихва за просрочие от датата на увреждането – 01.07.2018 г. до окончателното изплащане на обезщетението, като след частична отмяна на решение №60 от 31.01.2024 г. по т.д.№461/2021 г. на ОС Пловдив, са отхвърлени предявените от И. Г. против Алианц Ферзихерунгс АД, Федерална република Германия искове за заплащане на следните суми: за заплащане на следните суми: сумата над 10 000 евро до 80 000 евро, представляваща незаплатен остатък от дължимо обезщетение за неимуществени вреди, възлизащо в пълен размер на 90 000 евро, от смъртта на съпругата му Г. Еше; сумата над 10 000 евро до 80 000 евро, представляваща незаплатен остатък от дължимо обезщетение за неимуществени вреди, възлизащо в пълен размер на 90 000 евро, от смъртта на дъщеря му Г. М.; сумата над 10 000 евро до 80 000 евро, представляваща незаплатен остатък от дължимо обезщетение за неимуществени вреди, възлизащо в пълен размер на 90 000 евро, от смъртта на дъщеря му Г. Х., ведно със съответната лихва за просрочие върху всяка една от главниците, съгласно § 3а, ал.1, т.2 Закон за задължителното застраховане /PflVG/, вр. §288, ал.1, изр. 2 BGB, в размер пет процентни пункта над основния лихвен процент от 03.04.2020 г. до окончателното изплащане. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Въз основа на кои критерии се определя кръгът на материалноправно легитимираните лица да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък и въз основа на кои факти се определят особено близките отношения между починалото лице и претендиращото обезщетение за претърпени неимуществени вреди. 2. Императивна или диспозитивна е нормата на чл.52 ЗЗД и разпоредбите на чл.52 и чл.84, ал3 ЗЗД особени повелителни норми ли са по смисъла на §16 от Регламент /ЕО/ №864/2007 (Рим II). 3. Какви са правилата за тълкуване на една вътрешноправна норма в съответствие с правото на ЕС и изисква ли се нейното приложение да е в съответствие с правото на ЕС. Спрямо първи въпрос се поддържа наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а спрямо останалите - че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по касация Алианц Ферзихерунгс АД, Федерална република Германия заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС. ЗК „Лев инс“ АД, трето лице помагач на страната на ответника не заявява становище. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови решението си въззивният съд е установил, че: ищецът е турски гражданин с обичайно местопребиваване на територията на ФРГ; настъпилото пътно транспортно произшествие на 01.07.2018 г. е на територията на Република България; в резултат на произшествието са загинали съпругата, двете дъщери и внука на ищеца; с влязла в сила присъда К. Д., гражданин на ФРГ с обичайно местопребиваване също на територията на ФРГ е признат за виновен за настъпилото ПТП и причинената смърт; рискът от настъпването на застрахователно събитие е покрит от договор за застраховка, сключен с ответника - застрахователно дружество, чието седалище е на територията на ФРГ. Въз основа на тези факти е приел, че се касае до спор с международен елемент и според чл.116 от КМЧП, като се прилага правото, приложимо към задължението, произтичащо от съответното извъндоговорно отношение, в случая от непозволеното увреждане, освен ако увреденото или ощетено лице е избрало да основе иска си на правото, приложимо към застрахователния договор, каквито твърдения не са наведени в исковата молба. Посочил е, че в действащото право на Европейския съюз уредбата за извъндоговорните отношения по граждански и търговски въпроси се съдържа в Регламент /ЕО/ №864/2007 (Рим II), като в чл.4 са уредени общите правила за приложимото право и доколкото увреденото лице и лицето, чиято отговорност се търси, имат обичайно местопребиваване в една и съща държава към момента на настъпване на вредата, то в случая с оглед втората хипотеза на чл.4, § 2, приложимото право е германското материално право. Изложил е съображения, че правото на ищеца да претендира обезщетение пряко от застрахователя произтича от §115, ал.1, т.1 на Закона за задължителното застраховане на ФРГ, като отговорността на застрахователя е ограничена до отговорността на прекия причинител на увреждането, която е предмет на уреждане от Въвеждащ закон към Гражданския кодекс /ВЗГК/ и Граждански кодекс /ГК/ в актуалната редакция към датата на настъпване на процесното ПТП – 01.07.2018 г. Посочил е, че съгласно чл.229, §43, преходна разпоредба към Закона за въвеждане на претенция за обезщетяване на наследници, ако водещо до смърт нараняване е настъпило след 22 юли 2017 г., то следва да се прилагат изменените със Закона за въвеждане на претенция за обезщетяване на наследници от 17 юли 2017 г. разпоредби, а именно оцелелите роднини имат право съгласно §844, ал.3 ГК, в сила от 22.07.2017 г., респ. §10 от ЗДвП на подходящо парично обезщетение за причинени морални страдания от смъртта на лице, с които са имали особено близки лични отношения, ако смъртта е причинена от непозволено увреждане съгласно §823 и сл. ГК, респ. фактически състав, обуславящ отговорност съгласно ЗДвП (особено близките отношения се предполагат в случаите, когато преживелият е съпруг, житейски партньор, родител или дете на убитото лице – §844, ал.3, изр. второ от ГК, а при други лица като напр. братя/сестри, баби/дядовци, лели, оцелялото лице следва да изложи и да докаже защо по изключение е налице особено близко лично отношение). Анализирайки подробно събраните по делото доказателства е достигнал до извод, че не се установяват особени конкретни житейски обстоятелства, поради които връзката между ищеца и загиналия му внук да е станала толкова силна, че да съответства на тази дете-родител по интензитет и продължителност и да надхвърля нормално присъщите за съответната родствена връзка, поради което не се установява активната материална легитимация по предявения иск, което води до неговото отхвърляне. Относно размера на обезщетението за неимуществени вреди от загубата на съпругата му и двете му дъщери в резултат на процесното произшествие, въззивният съд е изразил становище, че с оглед разпоредбата на чл.16 от Регламента, следва да се прецени възможността за прилагане на нормата на чл.52 от българския ЗЗД, като от значение за преценката е задължителното решение на СЕС от 05.09.2024 г., постановено по дело С86/23, според което, за да може повелителна норма от националното право да намери приложение като особена повелителна норма по смисъла на чл.16, на първо място следва представеното за разглеждане от националния съд правно положение да е достатъчно тясно свързано с държавата членка на сезирания съд – /т.33 – 36 от мотивите към решението на СЕС/. В тази връзка е счел, че следва да се прецени дали процесният казус има достатъчно тясна връзка с Република България, като е приел, че отговорът на този въпрос е отрицателен, тъй като единствената връзка на разглеждания казус с РБ е обстоятелството, че процесното ПТП е настъпило на територията й, но всички останали елементи, които могат да бъдат коментирани /гражданство на участващите в ПТП лица, тяхното местопребиваване, седалище на застрахователя, място на 13 сключване на застрахователния договор, регистрация на увреждащото МПС и т.н./ безспорно нямат връзка с РБ. В този смисъл е достигнал до извод, че не е налице достатъчно тясна връзка между разглежданото правно положение и държавата членка на сезирания съд, което да е предпоставка за възможността за прилагане на предвидената в чл.16 от регламента дерогация на приложимото германско право относно обема на отговорността на виновното лице. В този смисъл и след подробен анализ на събраните свидетелските показания за взаимоотношенията в семейството към момента на произшествието и състоянието на ищеца след това (с оглед установяване степен на свързаност, на зависимост един от друг, интензивност на поддържаната връзка, значение на починалия за приживялото лице, особено тежки съпреживени обстоятелства на умирането, особености при преодоляването на траура, както и целта на обезщетението за преживели лица - да се облекчи тяхната душевна мъка и тъга, причинена от загубата на особено близък човек) и като е взел предвид механизма на пътнотранспортното произшествие и съдебната практика по сходни случаи във ФРГ е приел, че подходящи размери на обезщетенията са размерите, посочени в обжалваното решение. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. Спрямо първия от формулираните от касатора въпроси, макар и обусловил решаващата воля на въззивния съд, не се установява наличие на поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съдебните актове, на които се позовава касатора - ТР от 21.06.2018 г. по т.д.№1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС и решение №50060 от 19.10.2023 г. по т.д.№2546/2021 г. на ВКС, се отнасят до спорове, по които е приложено българското материално право, а в обжалваното решение е налице произнасяне по спор (с международен елемент), по който е прието, че се прилага правото на Федерална република Германия, респективно не е налице противоречие между решаващите изводи на въззивния съд и практиката на ВКС. Също така в случая решаващият извод на въззивния съд за отхвърляне на исковете за неимуществени вреди от смъртта на внука на ищеца, не е изведен въз основа на принципно схващане, че ищецът /дядо на починалия/ не е легитимиран да претендира обезщетение, а от преценката на събраните по делото доказателства (обосноваността на която не предмет на проверка в настоящия стадий по допускане на касационно обжалване), неустановяващи наличие на особено близки отношения между ищеца и починалия, надвишаващи по своя характер обичайно съществуващите връзки между този вид родственици, както изисква разпоредбата на приложимия §844, ал.3 от ГК на ФРГ. Касационно обжалване не може да се допусне и по останалите въпроси, тъй като същите не са обусловили решаващата воля на въззивния съд. В процесната хипотеза съдът се е позовал на задължителното на основание чл.633 ГПК решение от 05.09.2024 г. по дело С-86/23 г. на СЕС, като с оглед гражданството на участващите в ПТП лица, тяхното местопребиваване, седалището на застрахователя, мястото на сключване на застрахователния договор и регистрацията на МПС, е установил, че процесният казус няма достатъчно тясна връзка с Република България, по смисъла на даденото с посоченото решение на СЕС тълкуване, изискващо наличие на такава връзка, за да може повелителна норма от българското национално право да намери приложение като особена повелителна норма по смисъла на чл.16 от Регламент /ЕО/ №864/2007 (Рим II). В този смисъл в решението на въззивния съд изобщо не се е стигнало до разглеждане на въпроса дали нормата на чл.52 ЗЗД е диспозитивна, императивна или особено повелителна норма по смисъла на визирания Регламент, нито е осъществено подробно тълкуване на нейния текст, общата структура, целите и обществените условия, съществували при нейното приемане, с цел да се разкрие дали разпоредбата е особено повелителна, респективно дали е насочена към защитата на обществени интереси от особено значение като свързаните с политическата, социалната или икономическата организация на Република България. С оглед изхода на правния спор, касаторът дължи на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 4 563.28 евро (8925 лв.). Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,