Определение № 50080 от 20.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 735/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД, чрез процесуален представител, против Решение № 1094 от 29.10.2021г. по в.гр.д. № 3994/2020г. на Апелативен съд - София, в частта, с която е потвърдено Решение № 5181 от 28.08.2020г. по гр.д. № 15020/16г. на Софийски градски съд за отхвърляне на иск с правно основание чл.422 ГПК за признаване за установено, че П. А. Д. и Е. Щ. Н. дължат на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД, при условията на солидарна отговорност, разликата над 42 843.19 евро до 112 465.76 евро - изискуема главница по Договор за потребителски кредит № HL 21518/ 21.05.2007г., както и претенцията за сумата от 1086.31 евро – такси, за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 44163/2016г. на СРС. В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на процесуални правила – неуведомяване на страните за извършване на служебна проверка на съществуващи в договора неравноправни клаузи; необоснованост на изводите за неравноправност на клаузи; необсъждане на договорка за прилагане на лихвен процент ПРАЙМ, съобразно допълнително споразумение от 2013г.; неправилно кредитиране на вариант на експертното заключение; необоснованост на извода за отричане основателността на вземането за капитализирани лихви в размер на 23 244.67 евро изцяло, без отчитане нейната дължимост като просрочени лихви. Допускането на касационното обжалване касаторът основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси: 1.“Може ли страна по делото да оспори заключение на вещото лице, при зададен хипотетичен въпрос от противната страна, като вещото лице е дало вярно заключение по поставената хипотеза?“ 2.“При поставен от страна хипотетичен въпрос към вещото лице и вярно заключение по поставения въпрос, какво следва да оспори противната страна – вярното заключение на вещото лице при приемане на експертизата или неприложимостта на хипотеза по същество на спора?“ 3.“Следи ли служебно съдът за неравноправни клаузи по договор с потребител, когато потребителят е направил своите възражения за неравноправни клаузи или се ограничава само до направените възражения на потребителя?“ 4.“Следва ли съдът да се произнесе по всяко възражение за неравноправна клауза, направено от потребителя, и приема ли се, че възражението е неоснователно, съответно клаузата не е неравноправна, ако съдът не се е произнесъл по възражението?“ 5.“Длъжен ли е съдът да уведоми страните за резултатите от извършената от него служебна проверка за неравноправни клаузи, за да могат страните да ангажират доказателства. Как съдът уведомява страните – с доклада по делото или с определение в хода на производството по събиране на доказателства?“ 6.“Ако съдът не е уведомил страните за резултата от служебната проверка на неравноправни клаузи, как следва това да се приема: че съдът не е изпълнил задълженията си или че проверка е извършена, но не са установени неравноправни клаузи?“ 7.“Ако страна по делото е поставила неправилна или непълна задача към вещото лице, следва ли съдът да допълни задачата на вещото лице или да приеме твърдението/възражението на страната за недоказано въз основа на заключението на вещото лице?“ 8.“Когато страните договорят нов лихвен процент, който е или фиксиран или с нова методология, който лихвен процент ще действа за бъдеще и тази договорка не е въз основа на неравноправна клауза, прилага ли се разпоредбата на чл.366 ЗЗД или е налице замяна на неравноправна клауза с равноправна клауза и нова клауза е действаща между страните?“ За обосноваване на допълнителния критерий чл.280,ал.1,т.3ГПК по всички въпроси касаторът поддържа, че липсва практика на ВКС, а делата остават неизяснени от фактическа страна. Позовава се на противоречиво действие на съдебните състави от първа и въззивна инстанция, като само част от тях назначат служебно съдебни експертизи; в едни случаи ВКС връща делата за ново разглеждане, в други – не допуска до касационно обжалване; както и че страните едва с решението научават дали съдът е извършил служебна проверка на неравноправни клаузи, а в настоящия случай – въззивният съд постановява, че вярно заключение трябва да се оспори, защото страната не се била досетила какво ще е решението на съда. С горепосочените съображения е обоснован и самостоятелният селективен критерий – очевидна неправилност на въззивното решение по чл.280, ал.2,предл.3 ГПК. Ответниците по касационната жалба – Е. Щ. Н., представлявана от редовно упълномощения си процесуален представител адв. В. Волева, и П. А. Д., чрез назначения особен представител адв. К., в срока по чл.287, ал.1 ГПК депозират писмени отговори, с които изразяват становище за неоснователност на касационната жалба, като само в този на ответницата Н. се съдържат общи съображения по приложното поле на касационното обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като обсъди становищата на страните и данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което се преценява като процесуално допустима. С постановеното по делото първоинстанционно решение по предявен от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД установителен иск по чл.422 ГПК, след проведено заповедно производство и своевременно постъпили възражения на длъжниците по чл.414 ГПК, е признато за установено, че ответниците П. А. Д. и Е. Щ. Н. дължат солидарно на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД сумата 42 843.19 евро – главница по Договор за потребителски кредит № HL 21518/21.05.2007г., ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 05.08.2016г. до окончателното изплащане, както и сумата от 6 484.14 евро, възнаградителна лихва за периода от 30.05.2014г. до 03.08.2016г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 44163/2016г. на СРС, като са отхвърлени исковете за главница - за разликата до претендираните 112 465.76 евро, за лихви – за разликата до 23 244 евро, както и за такси – за сумата от 1086.31 евро, като неоснователни. Сезиран с жалба на ищцовата банка в отхвърлителните части на решението на СГС, съставът на САС е приел за безспорно и за установено от съвкупната преценка на обстоятелствата сключването на договор за потребителски кредит на 21.05.2007г. между страните по делото, по силата на който банката отпуснала на кредитополучателите кредит в размер на 100 000 евро, а те са се задължили да го върнат на равни анюитетни месечни вноски в срок от 240 месеца при годишна лихва в размер на базов лихвен процент от 6 %, плюс договорна надбавка от 2.4 пункта; че главницата по договора е усвоена от ответника П. Д. по неговата разплащателна сметка на 31.05.2007г., като и че кредитополучателите са спрели да изпълняват задълженията си през 2014г. /последните вноски са направени на 30.04.2014г. и на 28.07.2014г./, с което за банката е възникнало право да обяви целият кредит за предсрочно изискуем, упражнено от ищеца с връчването на нотариални покани рег.№ 5990 и рег. № 5991 от 16.06.2016г. С оглед становищата на страните решаващият съд е посочил, че във въззивното производство няма спор по направените с отговорите на ответниците възражения за нищожност на клаузите на чл.3, ал.1 и ал.3; чл.3, ал.5; чл.6, ал.3; чл.8, ал.2; чл.12,; чл.18, ал.1 и ал.2 от процесния договор за кредит, поради тяхната неравноправност, по-конкретно в частите, с които е предвидена възможност на банката едностранно да променя размера на базовия лихвен процент за жилищни кредити в евро, както и тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които банката прилага при операциите си; както и неравноправност на клаузи от допълнителните споразумения и валидността на тази по чл.3, ал.1 от договора, касаеща изначално определяне на лихвата по кредита. Изцяло е споделен изводът на първостепенния съд, че нищожността на част от клаузите не влече нищожност на целия договор, имащо за последица прилагането на неговото съдържание такова, каквото е било установено между страните при сключването му. За определяне точния размер на остатъка от задълженията на кредитополучателите при отчитане на нищожността на горепосочените клаузи и извършваните плащания, въззивният съд се е позовал на заключението на допуснатата и приета по делото съдебно-счетоводна експертиза, като е приел, че неплатената главница по процесния договор за кредит, съобразно първоначалния погасителен план /при неприлагане на неравноправните нищожни клаузи/ е в размер на 42 843.19 евро, а неплатената възнаградителна лихва е в размер на 43 141.35 евро /т.17 от заключението/, а не 6 484.19 евро, както е приел първоинстанционният съд. Възраженията във въззивната жалба досежо изчисленията на вещото лице решаващият съд е оставил без последствия, освен по съображения за компетентност, обоснованост и безпристрастност на експертното заключение, и поради това, че същите не са релевирани своевременно. По останалите възражения в жалбата за липса на анатоцизъм и за неяснота дали се приема извършена капитализация на лихви или не, съставът на САС е посочил, че уговорената възнаградителна лихва по договора за кредит съставлява цената срещу предоставянето на паричната сума за определен срок, от което разбиране първоинстанционният съд не се е отклонил. За правилно и при съобразяване на задължителната съдебна практика, обективирана в ТР №3 от 27.03.2019г. по т.д. № 3/2017г. на ВКС, ОСГТК, въззивният съд е намерил приетото от първостепенния съд досежно размера на вземането при предсрочна изискуемост, който се формира от непогасения остатък от главницата и законната лихва върху него, както и непогасените задължения по действалия до този момент погасителен план. За неоснователно е прието вземането за такси, тъй като същите са надплатени, обстоятелство, установено от експертното заключение. След съобразяване, че искът за възнаградителна лихва е заявен в по-нисък от установения по делото размер, при спазване на диспозитивното начало в процеса, въззивният състав е приел иска за основателен в претендирания размер от 23 244.67 евро, като съответно е присъдил разликата над уважения от първостепенния съд размер от 6 484.19 евро до 23 244.67 евро. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт. Формулираните от касатора осем въпроса не удовлетворяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, в съответствие с разясненията в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които въпросът следва да е конкретен, включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд по обусловящ изхода на спора начин. Първите два въпроса са относими към възможно процесуално поведение на страната при приемане на експертно заключение, поради което са хипотетични и нямат характеристиката на правни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Същите са обосновани с несъгласието на касатора с кредитирания от съда вариант на заключението на вещото лице, въз основа на който е установен размерът на вземанията, като оплакванията, както в касационната жалба, така и във въззивната жалба са по размера на възнаградителната лихва. Освен, че макар и косвено, въпросите касаят правилността на решението, преценката на която е извън предметния обхват на селективната фаза, установителният иск за вземането за възнаградителната лихва е уважен изцяло, поради което оплакванията не кореспондират с решаващата воля на съда. Въпроси №№ 3,4,5 и 6 от изложението не се преценяват като обуславящи, тъй като не кореспондират с данните по делото. Акцентът в същите е досежно правомощията на съда служебно да следи за неравноправни клаузи по договор с потребител, докато в случая съдът се е произнесъл по своевременно заявени от ответниците възражения за неравноправност на посочени конкретни клаузи от договора и допълнителните споразумения, по които ищцовата страна /касатор/ е заявила становище в допълнителната искова молба. Оплакването на касатора за непроизнасяне на съда по възражението на ответниците за неравноправност на клауза в Допълнителното споразумение от 21.12. 2013г. за приложение на референтен лихвен процент ПРАЙМ, от което прави извод, че този нов лихвен процент е следвало да се приложи при формиране на процесните задълженията, с което са обосновани въпроси №№ 4, 7 и 8, също не съответства на правната воля на съда. Въззивният състав е споделил мотивите на първостепенния съд за неравноправност на клаузите в договора, предвиждащи възможност за едностранно изменение от страна на банката на размера на договорната лихва, както и на всички посочени от ответниците клаузи в този смисъл в допълнителните споразумения, между които е и тази по чл. 4 от Допълнителното споразумение от 21.12.2013г. за приложение на референтен лихвен процент ПРАЙМ. Липсата на надлежно формулиран правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК – включен в предмета на спора, обусловил правната воля на съда за неговия изход и поради това – значим за разрешаването на конкретното дело, е достатъчно основание за недопускане на исканото касационно обжалване по поставените въпроси, съобразно задължителните указания, дадени с ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, т.1. Касационно обжалване не би могло да се допусне и на поддържаното самостоятелно основание по чл.280, ал.2,пр.3 ГПК. От съдържанието на решението не се констатира превратно прилагане на закона или прилагане на отменена/изменена правна норма. Не е налице и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. По тези съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата Е. Щ. Н. разноски за касационното производство в размер на 1200 лв., заплатено адвокатско възнаграждение. Възнаграждение в същия размер следва да се определи и на особения представител на ответника по касационната жалба П. А. Д. - адвокат Г. К. Н., САК, на основание чл.47, ал.6 ГПК, за която сума касаторът следва да бъде задължен да внесе по сметка на ВКС. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК