Определение № 2840 от 04.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 548/2025 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Д. Р. Е., чрез адвокат Г. Б., срещу въззивно решение № 345 от 08.11.2024 г., постановено от Пернишкия окръжен съд по в.гр.д. № 521/2024 г. Касаторът излага съображения за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна А. В. К., чрез адвокат Л. Б., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Пернишки окръжен съд, като отменил решението на първостепенния Пернишки районен съд, е изменил определения с решение № 826 от 18.07.2022 г. по гр.д. № 418/2022 г. на Пернишкия районен съд режим относно личните отношения на бащата А. В. К. с малолетните му деца Р. А. К. и Д. А. К., както следва: през първата година от датата на влизане на решението в сила (и по-конкретно -през първите шест месеца от тази година) режимът на лични отношения на бащата с децата да става в присъствието на социален работник на Дирекция „Социално подпомагане [населено място], в специализирано за тази цел помещение на Дирекция „Социално подпомагане [населено място], на адрес [населено място], [улица], всяка втора и четвърта сряда от месеца, за времето от 15.00 ч. до 17.00 ч., без присъствието на майката, като задължил майката Д. Р. Е. да осигурява присъствието на децата на тези срещи и да изчаква отвън приключването им, след което да води децата до дома им; през вторите шест месеца от датата на влизане на решението в сила режимът на лични отношения на бащата с децата да става всяка втора и четвърта събота и неделя от месеца, без преспиване и без присъствието на майката, за времето от 10.00 ч. до 16.00 ч. за всеки от двата дни, като задължава бащата, той да взима децата от дома им, където живеят и да ги връща там; през втората година от датата на влизането на решението в сила режимът на лични отношения на бащата с децата да става всяка втора и четвърта седмица от месеца от 10.00 ч. в събота до 18.00 ч. в неделя, без присъствието на майка, с преспиване при бащата, 10 дни през лятото, които да не съвпадат с годишния платен отпуск на майката, като задължил бащата той да взима децата от дома им, където живеят и да ги връща там; през третата година от датата на влизане на решението в сила, както и през всяка следваща година, режимът на лични отношения на бащата с децата да става без присъствието на майката - всяка втора и четвърта седмица от месеца от 10.00 ч. в събота до 18.00 ч. в неделя, с преспиване при бащата, 20 дни през лятото, които да не съвпадат с годишния платен отпуск на майката, както и всяка нечетна година - за Коледните, Новогодишните и Великденските празници (от 10.00 ч. на първия празничен ден до 18.00 ч. на последния празничен ден), с преспиване, както и в деня, следващ деня на рождения ден на децата (т.е. на 11.07. всяка година и на 23.09. всяка година) за времето от 10.00 ч. до 20.00 ч., освен ако тези дни са в учебни дни, в които бащата ще има право да взема децата при себе си в края на учебните занятия до 20.00 ч., като задължил бащата той да взема децата от дома им и да ги връща там. За да постанови този резултат въззивният съд е установил, че родителите на двете малолетни момичета са сключили граждански брак на 08.05.2020 г. По време на брака са родени двете им дъщери – Р. (на 10.07.2020 г.) и Д. (на 22.09.2021 г.). Бракът е прекратен с развод с решение на РС – Перник, влязло в сила на 07.09.2022 г., като родителските права са предоставени на майката, а на бащата е определен режим на лични отношения с децата. Съдът е установил, че бащата е правил опити да се среща с децата, макар и да не е проявявал настоятелност, но майката го е възпрепятствала няколко пъти. Някои от идванията му са били извън определеното с бракоразводното решение време за осъществяване на лични контакти и в два от случаите майката е отказала да даде децата, но на третия го е сторила. За дълъг период от време (от месец май 2022 г. до към средата на месец септември 2023 г.) бащата не е осъществявал лични контакти с децата и това време се е отразило на възприятието на последните към неотглеждащия ги родител. Те го приемали като познат, приятел на майка им, а не като техен баща. Съдът направил извод за изменение на обстоятелствата в сравнение с първоначално определения режим на лични отношения – децата вече са по-големи; нарушена е емоционалната връзка между бащата и двете деца; няма формирана привързаност между децата и бащата; налице е обективния факт на настъпило отчуждение на децата от техния баща. Съдът намерил, че в интерес на децата е да се предприемат мерки за възстановяване на нормалните за родител-дете отношения, за което е нужно съдействието на трето, компетентно лице, което да не е майката; връзките следва да де изграждат в процеса на израстване на децата, поетапно, което да осигури нормално взаимодействие и спокойствие. Съдът съобразил поведението на майката, нейната значимост за децата, тяхната възраст, родителският опит на бащата с трите си по-големи деца, и приоритетно най-добрия интерес на двете деца. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с въпросите: влиза ли в задълженията на съда да защити най-добрия интерес на децата при промяна на режим на лични отношения с родителя, на когото не са предоставени за упражняване родителски права; задължен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, да изложи собствени мотиви защо приема едни доказателства, а други отхвърля и да обсъди доводите на страните по предмета на спора с оглед нормите на чл.235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 12 от ГПК; следва ли съдът при осъществяване на тази своя решаваща дейност да спазва правилата на формалната и правна логика, т.е. фактическите констатации и правните изводи следва ли да са обосновани. Поддържа противоречие между постановеното от въззивния съд с практиката на ВКС: с решение № 60262 от 22.11.2021 г. по гр. д. № 249/2021г. на ВКС, IV г.о.; ППВС №1/12.11.1974 г.; решение № 215/21.06.2011 г. по гр. д. № 1325/2010 г. на ВКС, III г. о.; решение № 110/22.05.2018 г. по гр. д. № 327/2018 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 30/13.04.2020 по гр.д. № 2378/2019, ВКС, IV г.о; решение № 37/30.03.2020г. по т. д. № 2206/2018, ВКС, ТК, II т.о,; решение № 93/10.06.2021г. по гр.д. № 3057/2020г., ВКС, III г.о.; ППВС № 4/68, както и ППВС №1/1953 г.. В евентуалност, заявява, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, без обосновка. Съставът на Върховния касационен съд намира, че повдигнатите правни въпроси са включени в предмета на спора и от значение за постановения резултат. Не са налице поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Въззивният съд при точно приложение на материалния закон и в съответствие с принципните разрешения, дадени в цитираните съдебни актове на ВКС се е произнесъл, изхождайки преди всичко от интереса на децата. Това е било и съображението да постанови решение, с което, като е преценил, че децата се нуждаят от защита, служебно да предпише конкретни мерки по 59, ал. 8 СК, както и да определи нов режим на лични контакти между децата и бащата, изхождайки от най-добрия интерес на децата. При определяне на мерки на лични отношения с родителя, с когото детето не живее, съдът не е обвързан от желанията на родителите, като по аргумент от чл. 59, ал. 9 СК, може и служебно да се произнесе относно защитните мерки по чл. 59, ал. 8 СК за осигуряване изпълнение на решенето по чл. 59, ал. 2 СК, вкл. да се самосезира. В този см. и мотивите на ТР № 3/2023 г. от 27.06.2024 г.: „съдът може служебно да измени обжалваното решение, без да се съобразява със съдържащото се в жалбата искане, ако прецени, че това е в интерес на децата.“ На практика, майката, позовавайки се на настъпило отчуждаване между децата и бащата, като твърди негова незаинтересованост, желае промяна на определените в предишно решение на съда мерки, с което не само, че няма да се съдейства за възстановяване на връзката родител-деца, а напротив, проблемите между тях само ще се задълбочат. Именно подобно поведение не е в интерес на децата. Висш интерес на всяко дете, негово право и задължение, е да живее съвместно с родителите си, а когато те са разделени – поне с единия от тях, като поддържането на лични отношения с детето е право и отговорност на родителя. Правото на лични отношения с родителите е и самостоятелно основно човешко право на детето – чл. 124, ал. 2 СК, чл. 8, ал. 1 ЕКПЧ и чл. 9, ал. 3 КПД. Когато някой от родителите създава пречки в отношенията на детето с другия родител, съдът, а и всички други държавни и общински органи са длъжни да предприемат действия за препятстване на подобно поведение и охрана интересите на детето. Когато някой от родителите няма нужния подход за запазване на родителските връзки и съответните на родството чувства, съдът също предприема действия за подпомагане нормализирането и развитието на отношенията. При всички форми на отчуждение и напрежение в отношенията родител-дете, се засяга правото на детето да бъде отглеждано и възпитавано от двамата си родители и да има лична връзка с всеки от тях, поради което интересът му изисква предприемане на мерки за преодоляване на установено отчуждаване и възстановяване на отношенията родител-дете. В подобна хипотеза съдът не може да остане наблюдател и, независимо от слабостите на действащото законодателство, е длъжен да определи съдържанието на мерките относно упражняването на родителските права, както и да постанови при какви условия да се осъществяват личните отношения на детето с другия родител, като предпише и конкретни защитни мерки. Въззивният съд по делото е преценил всяко допустимо и относимо доказателствено средство поотделно и в съвкупност помежду им, като по вътрешно убеждение е изяснил спорните по делото факти и ясно и точно е изложил съображения по своите фактически заключения. Мотивите са ясни и пълни, като въззивният съд се е произнесъл като втори по ред съд по съществото на спора и като съд, който следва да се произнесе в най-добрия интерес на двете деца, т.е. извършил е цялостна преценка на спора, без ограниченията по чл. 269 ГПК, което е при точно съобразяване и с разясненията в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. И накрая, с оглед характера на спора, който задължава съдилищата служебно да следят за интереса на малолетните деца, настоящият съдебен състав повери служебно валидността, допустимостта и изцяло правилността на въззивния съдебен акт, като не намери наличие на условия за допускане на касационното обжалване и на други основания, непосочени от касатора. Предвид постановения резултат, касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените по делото разноски – 800 лв. заплатен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, съдът