Определение № 1852 от 08.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4836/2025 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответницата по делото Н. Г. И., подадена чрез процесуалния й пълномощник адв. Т. П. срещу решение № 1093/28.10.2025 г., постановено по реда на чл. 294 от ГПК по въззивно гр. дело № 1477/2025 г. на Варненския окръжен съд (ВОС). С обжалваното въззивно решение е уважен, предявеният като евентуален по делото, иск с правна квалификация чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, като жалбоподателката е осъдена да заплати на ищцата Н. А. К. сумата 9 000 лв., с която първата се обогатила неоснователно за сметка на втората, посредством превод на същата сума по банковата сметка на жалбоподателката-ответница на 23.12.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.11.2022 г. до окончателното плащане на задължението; в тежест на жалбоподателката са възложени разноските за първоинстанционното, за двете въззивни и за предходното касационно производство по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за недопустимост и за неправилност на същото – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. Подаването на касационната жалба поставя във висящност и разноските по делото – чл. 81 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката, също чрез адв. П., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) допустимо ли е, след като по иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД Върховният касационен съд (ВКС) е приел за установено, че ответницата е доказала основанието, на което е получила сумата по предявения иск, въззивният съд да уважи същата претенция, но предявена по евентуален иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД; 2) допустимо ли е уважаването на иск по чл. 59 от ЗЗД, когато плащането е извършено в изпълнение на чуждо договорно задължение и кредиторът е приел плащането; 3) може ли иск по чл. 59 от ЗЗД да бъде уважен, след като по същото фактическо основание искът по чл. 55 от ЗЗД е окончателно отхвърлен; 4) следва ли въззивният съд да обсъди и допусне доказателства относно договорно основание, когато ответникът го твърди като правоизключващо. Жалбоподателката навежда допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, както и че въпросите са от значение за точното прилагане на закона. Сочи се и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Предвид оплакванията и доводите в касационната жалба и изложението към нея за недопустимост на въззивното решение, а именно, – че с влязлото в сила решение № 379/26.06.2025 г. по гр. д. № 2992/2024 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС е отхвърлен предявеният от ищцата срещу ответницата иск по чл. 55 от ЗЗД, като ВКС е приел, че ответницата е доказала основанието, на което е получила процесната сума 9 000 лв.; че предвид субсидиарния характер на иска по чл. 59 от ЗЗД, въззивният съд не може да „заобикаля“ силата на пресъдено нещо, като уважава същия претендиран резултат на друго основание; както и че е недопустимо „дублиране“ на съдебната защита чрез „подмяна“ на правната квалификация на иска; следва да се приеме, че от страна на жалбоподателката е наведено и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК – вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение. Насрещната страна по делото – ищцата Н. К., чрез процесуалния си пълномощник адв. Г. В., в отговора на касационната жалба излага съображения, че не са налице наведените от жалбоподателката основания за допускане на касационното обжалване, както и доводи за неоснователност на жалбата. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е посочил, че с исковата си молба по делото ищцата е предявила следните обективно и субективно съединени искове: 1) главни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и чл. 92 от ЗЗД за осъждане на жалбоподателката-ответница Н. И. и ответниците Ц. Б. Ц. и Г. Б. Ц., в качеството им на законни наследници на починалия Б. Ц И., да заплатят на ищцата, припадащата се на всеки от тях част от задължението на общия им наследодател, по писмен договор за заем от 20.12.2019 г., както следва: жалбоподателката-ответница – сумата 6 000 лв., Ц. и Г. Ц. – сумите от по 1 500 лв., ведно със законната лихва от 17.11.2022 г. до окончателното изплащане; както и мораторна неустойка по чл. 6 от договора, както следва: жалбоподателката-ответница – сумата 300 лв., и Ц. и Г. Ц. – сумите от по 75 лв.; 2) евентуални искове с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на жалбоподателката-ответница да заплати на ищцата сумата 5 000 лв., претендирана като дължима по неформален договор за заем от 23.12.2019 г., както и сумата 4 000 лв., претендирана като дължима по друг неформален договор за заем от 23.12.2019 г.; 3) евентуален иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за осъждане на жалбоподателката-ответница да заплати на ищцата сумата 9 000 лв., претендирана като сбор на платени без основание суми по банковата сметка на ответницата на 23.12.2019 г.; и 4) евентуален иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД за осъждане на жалбоподателката-ответница да заплати на ищцата сумата 9 000 лв., с която ответницата се обогатила неоснователно за сметка на ищцата, посредством преводите на визираната сума по банковата сметка на ответницата на 23.12.2019 г.; ведно със законната лихва върху главницата по всеки от евентуалните искове, считано от 17.11.2022 г. до окончателното изплащане на задължението. Въззивният съд е установил, че с влязлата в сила част на предходното въззивно решение № 313/26.03.2024 г. по възз. гр. д. № 293/2024 г. на ВОС са отхвърлени предявените от ищцата искове (главни и евентуални) с правна квалификация чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, основани, съответно – на писмения договор за заем от 20.12.2019 г. с наследодателя, респ. – на неформалните договори за заем от 23.12.2019 г. с жалбоподателката-ответница, ведно с претендираната законна лихва върху главниците. Окръжният съд е установил и че с постановеното по делото решение № 379/26.06.2025 г. по гр. д. № 2992/2024 г. на ІІІ-то гр. отд. ВКС, предходното въззивно решение № 313/26.03.2024 г. е отменено в частта, с която е бил уважен предявеният от ищцата срещу ответницата евентуален иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД – до размера на сумата 3 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, и вместо това евентуалният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД е отхвърлен от ВКС за сумата 3 000 лв., като въззивното решение № 313/26.03.2024 г. е оставено в сила от ВКС – в частта, с която е отхвърлен евентуалния иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД и за разликата над сумата 3 000 лв. до претендираните 9 000 лв. Въззивният съд е приел, че непрестационната кондикция по чл. 59 от ЗЗД се основа на твърденията в исковата молба на ищцата, че на 23.12.2019 г. тя е превела по банковата сметка на ответницата сумата в общ размер 9 000 лв., като последната била извършена с преводи на 4 000 лв. и на 5 000 лв.; ищцата поддържа, че ответницата неоснователно се обогатила с преведените суми, за нейна сметка, като между обогатяването на ответницата и обедняването на ищцата била налице връзка. Съдът е посочил и че с отговора на исковата молба ответницата е оспорила иска по чл. 59 от ЗЗД, като недопустим, евентуално – неоснователен; изложила е твърдения, че към 20.12.2019 г. ищцата не била в страната; възразила и че преводите от 4 000 лв. и 5 000 лв. на 23.12.2019 г. в действителност били аванси по два договора за покупко-продажба на недвижими имоти от 28.6.2019 г., съгласно уговорки, обективирани в т. 2 от нотариални актове №, том ., дело г. и №, том ., дело г., сключени между ищцата като управител и съдружник в „Таблетка“ ООД, и ответницата и покойния й съпруг Б. И.. След подробно обсъждане на събраните по делото доказателства и приетата за установена фактическа обстановка, въззивният съд е достигнал до следните правни изводи: Намерил е за неоснователно възражението на ответницата за недопустимост на евентуалния иск по чл. 59 от ЗЗД, като се е позовал на практиката на ВКС, обективирана в решение № 215/29.04.2015 г. по търг. д. № 4171/2013 г. І-во търг. отд., решение № 148/28.02.2006 г. по търг. д. № 703/2005 г. на ІІ-ро търг. отд. и решение № 60130/23.06.2021 г. по гр. д. № 2990/2020 г. на ІV-то гр. отд. Приел е, че материалноправните предпоставки за уважаване на предявената непрестационна кондикция са: обогатяване на ответника по делото чрез увеличаване на неговия актив, намаляване на неговия пасив или спестяване на необходими разходи; обедняване на ищеца; връзка между обогатяването и обедняването, т. е. общи факти, от които произтичат обедняването и обогатяването; липса на основание за това и на друг път на защита. Съдът е приел и че в тежест на ищеца е да установи първите три от предпоставките, а ответникът следва да докаже възраженията си за наличие на договорно отношение, деликтно отношение или такова за водене на чужда работа без пълномощие, което да оправдава имущественото разместване, както и че ищецът разполага със субективно право (иск в материалноправен смисъл на понятието) в полза на кредитора срещу същия длъжник, което обяснява или изравнява разместването на имуществените ценности в двата патримониума. Въззивният съд е изтъкнал отново, че в настоящия случай, предявеният от ищцата иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД е отхвърлен с касационното решение № 379/26.06.2025 г. – в една част, и с предходното въззивно решение № 313/26.03.2024 г. – в другата му част, предвид което е приел, че „понастоящем“ ищцата не разполага с друг иск, за да си върне процесната сумата 9 000 лв., с която твърди, че ответницата се обогатила за нейна сметка (за този свой извод съдът се е позовал и на решение № 127/19.07.2021 г. по гр. д. № 2719/2020 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС). Окръжният съд е приел за безспорно, че на 23.12.2019 г. ищцата е превела по сметка на ответницата процесните суми в общ размер 9 000 лв., като е посочил, че същото се установява и от представените по делото потвърждения за плащане по банков път от същата дата и извлечение по разплащателна сметка от 31.12.2019 г. Съдът отново е посочил, че ищцата установява обедняването си с процесните суми, а така също и обогатяването на ответницата с тях чрез получаването им. Приел е и че безсъмнено между обедняването и обогатяване е налице връзка. Приел е още, че между страните не се спори и че в преводните нареждания е вписано от ищцата, че сумите са „плащане по договор, аванс“. На следващо място въззивният съд е преповторил съображенията си, че вземането от неоснователно обогатяване възниква, когато е налице разместване на блага, без в отношенията между страните да съществува обвързаност от договор, гестия или деликт. Отново е посочил релевираното от ответницата възражение, че основание за плащанията има, а именно – двата договора за покупко-продажба на имоти, обективирани в нотариални актове №№ и от г., сключени между продавачите – ответницата и починалия й съпруг, и купувача „Таблетка“ ООД, чийто управители към този момент са били ищцата и съпругът й. Окръжният съд е намерил така инвокираното правоизключващо възражение за неоснователно, тъй като при съвкупната преценка на доказателствата по делото е приел за установено, че процесните суми са преведени от ищцата по сметката на ответницата, но не като аванс и в изпълнение на уговореното с двата договора за продажба на имоти, сочени от ответната страна. В тази връзка въззивният съдът е изложил подробни съображения, предвид които е достигнал до решаващите си изводи, че основание за плащане на сумите от общо 9 000 лв. не е доказано, поради което е намерил, че е налице непряко и неоснователно разместване на имуществени блага, респ. – намерил е иска по чл. 59 от ЗЗД за основателен. При извършената и служебна преценка, настоящият състав на ВКС намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК – с оглед осъществяването на служебната касационна проверка относно процесуалната допустимост на обжалваното въззивно решение, и конкретно – дали уваженият с него иск с правна квалификация чл. 59 от ЗЗД е идентичен по страни и предмет с иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, който е отхвърлен с влязлото в сила касационно решение № 379/26.06.2025 г. по гр. д. № 2992/2024 г. на ІІІ-то гр. отд. ВКС. В тази насока са и част от оплакванията и доводите на жалбоподателката, посочени по-горе, както и два от формулираните от нейна страна правни въпроси по чл. 280, ал. 1 от ГПК, а именно: допустимо ли е, след като по иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД ВКС е приел за установено, че ответницата е доказала основанието, на което е получила сумата по предявения иск, въззивният съд да уважи същата претенция, но предявена по евентуален иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД; и може ли иск по чл. 59 от ЗЗД да бъде уважен, след като на същото фактическо основание искът по чл. 55 от ЗЗД е окончателно отхвърлен. Останалите два правни въпроса по чл. 280, ал. 1 от ГПК (допустимо ли е уважаването на иск по чл. 59 от ЗЗД, когато плащането е извършено в изпълнение на чуждо договорно задължение и кредиторът е приел плащането; и следва ли въззивният съд да обсъди и допусне доказателства относно договорно основание, когато ответникът го твърди като правоизключващо) са свързани с касационните оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради което тези въпроси биха били от значение за изхода на делото, само ако въззивното решение е валидно и процесуално допустимо, но проверката за това ще се извърши едва с решението по чл. 290 от ГПК на касационната инстанция, поради което не е налице основание за допускане на касационното обжалване по тези правни въпроси (в този смисъл е и т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС); същото се отнася и за твърдяната от жалбоподателката, очевидна неправилност на въззивното решение, като основание за допускане на касационното му обжалване. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателката следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметката на ВКС на дължимата държавна такса в размер 92.03 евро и за представяне по делото на вносния документ за това в законоустановения срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение