Определение № 647 от 28.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 3471/2014 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение №402 от 30.06.2014г. по т.д. №378/2014г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, в частта, с която е потвърдено решение №2041 от 14.12.2013г. по т.д. №3147/2012г. на Пловдивски окръжен съд, 22 гр. състав, в частта, с която са отхвърлени изцяло исковете на [фирма], [населено място], срещу А. Н. Б.., за връщане на следните получени при начална липса на основание суми, а именно: - по 1500 лв. ежемесечно, съставляващи разлики между уговореното с договор за управление от 15.10.2007г. месечно възнаграждение от 2100 лв., в качеството му на изпълнителен директор на [фирма], и получаваните реално като „възнаграждение” суми от по 3600лв. месечно за периода от м. януари 2009г. до м. август 2010г. включително; - по 300лв. ежемесечно, съставляващи разлики между уговореното с договор за управление от 15.10.10г. месечно възнаграждение от 4500 лв., в качеството му на изпълнителен директор на [фирма], и получаваните реално като „възнаграждение” суми от по 4800 лв. месечно за времето от м. декември 2010г. до м. април 2012г. включително; сумата от 20 367 лв., получена на 29.05.2012г. като „обезщетение”; сумата от 7414 лв., получена на 29.06.2009г. под формата на „изплатен платен годишен отпуск”; сумата от 4840 лв., получена на 29.03.2010г. под формата на „изплатен платен годишен отпуск”; сумата от 320 лв., получена на 31.10.2011г. под формата на „изплатен платен годишен отпуск”; сумата от 25 012 лв., получена на 29.05.2012г. под формата на „изплатен годишен отпуск”; суми в общ размер на 9964 лева, получени в периода от 28.04.2010г. до 20.05.2012г. под формата на възнаграждение за „извънреден труд”, както и предявените от [фирма], [населено място], срещу А. Н. Б. искове за мораторни лихви в общ размер на 16 797,39 лева, върху претендираните за връщане като получени при начална липса на основание суми, от датата на получаването на всяка една сума до датата на исковата молба -12.10.2012г., а също и в частта, с която [фирма], [населено място], е осъдено да заплати на А. Н. Б., по предявените от него евентуални насрещни искове, както следва: сумата от 65454,60 лв., съставляваща обезщетение по чл.22.1. от договора за управление от 15.10.2010г., поради прекратяването му с решение на НС преди изтичане на срока, ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 18.12.2012г. до датата на окончателното плащане, както и сумата от 4265,02 лв, съставляваща лихва за забава върху главницата от 65454,60 лв. за времето от 02.05.12г .-18.12.12г. К. жалбоподател поддържа,че решението на съда е постановено в нарушение на съществени процесуални правила и на материалния закон. Твърди,че като не е съобразил правния характер на договора за управление и необходимостта от писмена форма относно съществените условия на същия, въззивният съд е стигнал до незаконосъобразни правни изводи. Поддържа, че въззивният съд неправилно е приложил материалния закон, като е възприел, че договореното месечно възнаграждение на изпълнителния директор може да се изменя не с решение на надзорния съвет, скрепено с допълнителен анекс между страните, а с едноличен акт на председателя на надзорния съвет или посредством друг ред. Също така излага оплаквания,че въззивният съд не е коментирал обстоятелството,че доказателствата - ведомости за 2008г. и 2011г. са оспорени от ищцовото дружество с нарочна молба от 03.06.2011г., но първоинстанционният съд не е провел съответно производство по оспорването им. Подробни доводи излага в жалбата, като моли да бъде отменено обжалваното въззивно решение. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. К. жалбоподател поддържа,че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Какъв правен характер има договорът за управление и приложими ли са нормите на трудовото законодателство и в какъв обем по отношение на такъв договор? 2. Кой е компетентният орган и с какъв акт се определя възнаграждението на изпълнителния директор на АД с двустепенна система на управление? С какъв акт може да се измени определеният размер на възнаграждението? 3. Дължи ли се обезщетение при едностранно предсрочно прекратяване на договор за управление? 4.Нищожна ли е клаузата за изплащане на обезщетение при едностранно предсрочно прекратяване на договор за управление, поради противоречие с добрите нрави? 5. Необходимо ли е да се проведе тълкуване на действителната воля на страните, когато има неясна клауза и какъв подход спазва съдът при осъществяване на тази дейност? 6. Чия е тежестта за доказване на основанието за извършено плащане при иск с правно основание чл.55 ал.1 от ЗЗД? Посочва, че тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС на РБ, обективирана в ППВС №1/28.05.1979г., решение №419 от 01.06.2006г. по т.д.№12/2006г. на ВКС на РБ, ТК, І т.о., решение №646 от 28.04.2010г. по т.д.№4431/2009г. на ВКС на РБ, ТК, І т.о., решение №148 от 05.11.2010г. по т.д.№1144/2009г. на ВКС на РБ, ТК, І т.о., решение №450 от 15.05.2009г. по т.д.№490/2009г. на ВКС, ТК, ІІ г.о., решение №161 от 10.03.2006г. по гр.д.№47/2005г. на ВКС на РБ, ГК, ІІ г.о., решение №127 от 01.07.2010г. по в гр.д.№247/2010г. на Великотърновски апелативен съд. Счита също,че тези въпроси са от значение за развитието на правото и точното прилагане на закона. Ответникът по жалбата А. Н. Б., поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, както и че цитираната от касационния жалбоподател практика не разколебава изводите на въззивния съд. Моли ако съдът приеме,че следва да бъде допуснато касационно обжалване, да остави в сила обжалваното решение. Поддържа,че същото е правилно, законосъобразно и справедливо, както и че въззивният съд е изяснил фактическата обстановка в нейната пълнота, извършил е правилна и задълбочена преценка на събраните по делото доказателства, като фактическите положения, приети за установени от първоинстанционния съд, намират изцяло опора в доказателства по делото. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Формулираните от касационния жалбоподател въпроси по пункт 3 и пункт 4 от изложението са свързани с предмета на спора, но по отношение на тях не е налице общото основание за допускане на касационен контрол. Отговорът на въпроса дължи ли се обезщетение при едностранно предсрочно прекратяване на договор за управление ще бъде обусловен от уговорките в конкретния договор за управление, съответно ще подлежи на установяване и преценка във всеки отделен случай, въз основа на събраните доказателства по всяко конкретно дело. Следователно отговорът на този въпрос е фактологично обусловен и въпросът не съставлява материалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК. Въпросът дали е нищожна клаузата за изплащане на обезщетение при едностранно предсрочно прекратяване на договор за управление, касае тълкуването на клаузата на т.22.1 от сключения между страните договор за управление от 15.10.2010г., а не принципно тълкуване на правните норми, уреждащи този вид договори. Поради това поставеният от касатора въпрос не може да се разглежда като разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Въпросът е от значение единствено за правилността на обжалваното решение и конкретно - за обосноваността и законосъобразността на изводите на съда, отнасящи се до точния смисъл и съдържание на обективираните в договорите за управление уговорки. Според указанията в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, правилността на въззивния акт не е предмет на производството по чл. 288 от ГПК и може да бъде проверявана само след допускане на касационното обжалване в производството по чл. 290 от ГПК. По материалноправния въпрос относно тълкуването на клаузите на договора при действието на чл.290 от ГПК е формирана задължителна практика на ВКС в решение № 81/07.07.2009г. по т.д. №761/2008г. на ВКС, I т.о., решение № 89/17.07.2009г. по т.д. №523/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 546/23.07.2010г. по гр.д. №856/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №151/5.10.2010г. по т.д. №1035/2009г.ВКС, ТК и решение № 157/30.10.2012г. по т.д. №696/2011г. на ВКС, ТК, II т.о. В цитираните решения, е прието, че при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора според критериите на чл.20 от ЗЗД, за да изясни действителната, а не предполагаема воля на договарящите. Прието е, че прилагането на критериите на чл.20 от ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя вложената от страните обща воля. В конкретния случай въззивният съд съобразно закона и трайноустановената съдебна практика е обсъдил клаузите на трите договора за управление, с които [фирма], [населено място], е възложило на А. Н. Б. да изпълнява функциите на изпълнителен директор на дружеството, въз основа на което е приел, че за неуредените в договорите случаи се препраща към трудовото законодателства, както и че при прекратяване на договора на изпълнителния директор преди изтичане на срока и без виновно поведение от негова страна, се дължи възнаграждението, което би получил по този договор за срока до края на мандата му. Правилността на даденото от въззивния съд разрешение на база на интерпретацията на клаузите на сключения между страните договор, както и преценката на съда дали клаузите са неясни и се нуждаят от тълкуване, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Евентуалната неправилност на приетите за установени факти и обстоятелства по спора, както и на формираните правни изводи на база на тълкуване на договора, са основания за необоснованост на въззивния акт и подлежат на проверка съгласно чл.281 т.3 от ГПК, но след допускане на касационното обжалване, основано на разрешаването на значим материалноправен или процесуален въпрос. Въпросът по пункт 6 от изложението е свързан с предмета на спора, доколкото с предявените от [фирма] искове се претендира връщане на получени от ответника без основание суми. По този въпрос обаче въззивният съд не е допуснал противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ППВС №1 от 28.05.1979г. по гр.д. №1/79г., както и в служебно известното на настоящия състав решение №189 от 04.02.2014г. по т.д.№141/2012г. на ВКС, ТК, І т.о, постановено по реда на чл.290 от ГПК, в което се приема, че при фактическия състав по чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД за връщане на нещо, получено без основание, ищецът следва да въведе като твърдение и да докаже предаването на вещ, респективно плащането на парична сума, а ответникът основанието за получаване или задържане на полученото. При анализа на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел за доказано, че през процесния период от ищцовото дружество са изплащани определени по размер суми на ответника като възнаграждение, обезщетение при прекратяване на договора, обезщетение за неизползван платен годишен отпуск и възнаграждение за извънреден труд. Също така съдът е преценявал дали за получаването на всяка от тези суми, по пера, е било налице валидно основание. При това съдът не е приел в мотивите си,че установяването на липса на основание е в тежест на ищеца, съответно не е нарушил разпределението на доказателствената тежест, възприето в задължителната практика на ВКС на РБ. Поради това и по този правен въпрос касационният жалбоподател не е обосновал допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК Първите два формулирани от касационния жалбоподател въпроса относно правния характер на договора за управление и относно компетентния орган, определящ възнаграждението на изпълнителния директор на АД с двустепенна система на управление са включени в предмета на делото и са обусловили правните изводи на решаващия състав, доколкото същият е приел, че между страните са били сключени валидно три договора за управление, като е отхвърлил претенцията за връщане на сумите, съставляващи разлики между уговореното с договорите за управление възнаграждение на ответника в качеството му на изпълнителен директор на [фирма] и реално получаваните от последния суми, като е приел,че тези суми съставляват част от дължимото му възнаграждение, определено от компетентния орган на акционерното дружество. По тези два въпроса е формирана по реда на чл.290 от ГПК задължителна съдебна практика, материализирана в решение № 646 от 28.04.2010г. по т.д. №431/2009г. на ВКС, ТК, I ТО, поради което е налице и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Въз основа на горните съображения, касационното обжалване следва да се допусне по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК, за проверка за съответствие на въззивния акт с практиката на ВКС на РБ. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател следва да внесе по сметката на ВКС на РБ държавна такса в размер на 3789,88 лева. Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд