Определение № 462 от 07.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 247/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 265231/03.08.2021 г. по гр.д. № 12253/2020 г., с което Софийски градски съд, потвърждавайки решение № 162472/28.07.2020 г. по гр.д. № 19281/2019 г. на Софийски районен съд: · е признал за установено по отношение на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН), че спрямо ищеца Х. А. Х., изтърпявал наказание „доживотен затвор без замяна“ в затвора в [населено място] в периода 15.01.2014 г. – 10.05.2014 г. е упражнена пряка дискриминация по признак „лично положение“, изразяваща се в сервиране на храна от постовия надзирател - лице от надзорно-охранителния състав на затвора, което не е инструктирано за сервирането на храна и няма здравна книжка от РЗИ или медицинско удостоверение, че здравословното му състояние позволява да сервира храна (чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр.) и; · е осъдил ГДИН да преустанови нарушението и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения спрямо Х. А. Х. (чл. 71, ал. 1, т. 2 ЗЗДискр.). Решението се обжалва от ГДИН с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по материалноправния въпрос: Представлява ли дискриминация по признак „лично положение“ по-неблагоприятното третиране на лице в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпява наказанието си? Касаторът счита въпросът включен в предмета на обжалване (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол), а допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК обосновава с довод, че положителният отговор на въззивния съд противоречи на решение № 244/14.08.2012 г. по гр.д. № 777/2011 г. и решение № 3/22.07.2013 г. по гр.д. № 534/2012 г. все на ВКС, IV-то ГО. По същество се оплаква, че решението е неправилно поради нарушение на чл. 4, ал. 2, вр. ал. 1 ЗЗДискр. и необоснованост поради извършена незадълбочена преценка на събраните доказателства (касационни основания по чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК). От ответника по касация Х. А. Х. не е постъпил отговор на касационната жалба. Настоящият състав я намира с допустим предмет (решението е въззивно, по гражданско дело по искове по чл. 71, ал. 1, т. 1 и 2 ЗЗДискр.), подадена от процесуално легитимирана страна (касатор е ответникът); спазен е срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за нейната редовност и допустимост, а повдигнатият въпрос има претендираното значение. От фактическа страна въззивният съд е приел, че в периода 15.01.2014 г. – 10.05.2014 г. ищецът изтърпява наказание „доживотен затвор без замяна“ в затвора в [населено място]. Храна му се доставя от постови надзирател - служител в надзорно-охранителния състав на затвора, който не е инструктиран за сервирането на храна и няма здравна книжка или удостоверение, че здравословното състояние му позволява да сервира храна. За да заключи, че ищецът е неравностойно третиран по признак „лично положение“ и спрямо него е упражнявана пряка дискриминация от длъжностни лица в състава на затвора, въззивният съд е сравнил сервирането на храна в затворите в [населено място] и в [населено място]. Намерил е за доказано, че в затвора в [населено място] работата се извършва от кухненски работници, преминали инструктаж за сервиране и диети, със здравни книжки от РЗИ, а в затвора в [населено място] – от изтърпяващ наказанието „лишаване от свобода“, на когото е издадено удостоверение, че здравословното му състояние позволява да сервира храна. Въззивният съд е сравнил положението на ищеца и с други лица, настанени в изолатора и в наказателните килии на затвора в [населено място]. Намерил е за доказано, че на тях храната им е доставяна директно от столовата от т.нар. бакар – лице, което работи в кухнята на затвора. Допълнил е, че положението и на тези лица е сходно с това на ищеца, тъй като е доказано, че в релевантния период всичките са били настанени в зоната за повишена сигурност на затвора в [населено място]. Въззивният съд е заключил, че в релевантния период спрямо ищеца е извършена пряка дискриминация по признак „лично положение“, изразяваща се в сервирането на храна от постови надзирател, а не от лице в състава на затвора в [населено място], което е инструктирано за сервирането на храна и има здравна книжка от РЗИ или медицинско удостоверение, че здравословното му състояние позволява да сервира храна. Приел е за основателни исковете по чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗЗДискр. и е потвърдил първоинстанционното решение, с което са уважени. При тези мотиви на въззивния съд повдигнатият въпрос обуславя решението. Положителният отговор, който въззивният съд му е дал, противоречи на двете решения, на които касатора се позовава, а и на решение № 101/02.08.2021 г. по гр.д. № 1871/2020 г. на ВКС, IV-то ГО. Трите установяват трайната съдебна практика, с която Върховният касационен съд отговаря на този въпрос отрицателно. Налице са предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (общата и допълнителната), установими и поради това, че в трите решения ВКС приема, че съдът по иска по чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр. е длъжен да изследва наличието или липсата на „сравними сходни обстоятелства“ в смисъла по чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр. според положението единствено на онези лица, които изтърпяват същото наказание в затвора. В случая, въззивният съд е сравнявал положение на ищеца с това на всички лица в зоната с повишена сигурност на затвора в Плевен, включително на настанените в изолатора и в наказателните килии. Съгласно чл. 75, ал. 2 ЗЗДискр, за производствата пред съд по този закон не се събират държавни такси, а касаторът е освободен по право от внасянето на държавна такса. При тези мотиви, съдът