Определение № 33 от 27.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 721/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. В. М., гражданка на Руската Федерация, против решение № 119 от 12.11.2019г. по в.т.д. № 247/2019г. на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 243 от 27.06.2019г. по т.д. № 498/2018г. на Окръжен съд-Бургас, с което е отхвърлен предявеният от М. срещу „Виктори и Ко“ ЕООД осъдителен иск с правно основание чл.92 ЗЗД за заплащане на сумата от 31 922,70 евро –представляваща претендирана от ищцата неустойка за периода 31.12.2016г. до 01.07.2018г. вкл. на основание предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 17.07.2016г., раздел III, т.2 от този договор, и анекс към него от 17.07.2016г. Касаторката твърди, че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Счита, че при постановяване на съдебното решение въззивният съд не е обсъдил всички релевирани възражения и доводи на страните и всички доказателства по делото, между които са показанията на свидетеля Машенцев. Поддържа, че със сключването на нотариалния акт процесният предварителен договор нито е изменен, нито е прекратен, а страните са имали за цел единствено временно и занапред да спрат действието на предварителния договор. С подписването на нотариалния акт ищцата - настоящ касатор, не се е отказала от претенцията си за неустойка по предварителния договор. Фактът, че същата е чужд гражданин и не владее български език, е станало пречка последната да разбере в пълнота текста на подписания от нея нотариален акт в т. ч. и дадените от нея декларации. Претендира сторените разноски пред всички инстанции. Ответникът по касацията и по делото, „Виктори и Ко“ ЕООД, в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно оспорва основателността на жалбата. Счита, че въззивният съд е очертал релевантните за спора факти и обстоятелства и е мотивирал решението си с тях. Претендира присъждане на направените в касационното производство разноски в размер на 1350 лева, съгласно договор за правна защита и съдействие № 8583/11.02.2020г. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Делото е образувано по исковата молба на Т. В. М. против „Виктори Ко“ ЕООД за присъждане на мораторна неустойка, уговорена в предварителен договор между страните и дължима от продавача – строител за забава въвеждането в експлоатация на сградата по предварителния договор, като в размерът на неустойката е 0,1% от покупко-продажната цена на имота за всеки ден просрочие. Въззивният съд е приел, че първата инстанция е установила релевантните за спора факти в съответствие със събраните в процеса доказателства, а именно, че: страните по делото са сключили на 17.07.16г. предварителен договор за покупко-продажба на имот - ап.501, на пети етаж на сграда, находяща се в ПИ с идентификатор 58356.503.297 и 58356.503.298 по КККР на землището на [населено място], общ.Приморско, обл.Бургас, в комплекс „Грийн парадайс IV“, срещу цена, коригирана с анекс от 17.07.16г. на 58 147 евро, с надлежно указан план на изплащане и краен срок на последната вноска- 30.08.18г., при краен срок за сключване на окончателната сделка - 30.08.18г. и краен срок за снабдяване на сградата с удостоверение за въвеждане в експлоатация - до 30.12.16г., като продавачът се задължава да предаде на купувача владението на имота в деня на сключването на договора за покупко- продажба в нотариална форма. Страните са уговорили и неустойка в размер от 0,1% подневно от продажната цена на имота, дължима при виновно забавено изпълнение на задължението на продавача да въведе сградата в експлоатация (акт 16) в срока по раздел II, т.6 от същия договор - до 30.12.16г., като акт образец 16 е издаден на 02.07.2018г. Нотариалният акт за окончателната сделка е подписан на 04.09.18г., т.е. с пет дни закъснение, като обезщетяването за тази забава не е предмет на настоящото производство. За да потвърди отхвърлителното решение на първата инстанция, решаващият съд се е позовал на вписаното в т.6 на окончателния договор, че “страните по настоящия договор декларират и си заявяват взаимно, че със сключване на настоящия договор спира да действа предварителния договор помежду им за продажба на гореописания имот, и страните нямат никакви претенции една към друга относно изпълнение задълженията си по предварителния договор за продажба на гореописания имот“. При така установените релевантни за казуса факти, съдът е приел, че претендираната от ищцата неустойка за закъснение не е дължима. Апелативният съд е изтълкувал волеизявлението в т.6 от нотариалния договор, съдържащо декларацията на страните, като воля не временно да бъде спряно, а окончателно да се преустанови действието на предварителния договор, поради постигането на целите му, както и да си заявят взаимно, че никоя от тях няма спрямо другата претенции във връзка с изпълнението на всяко едно от задълженията по предварителния договор. Въззивната инстанция не счита, че в случая се касае до отказ от конкретни права, който, за да е валиден, изисква точното им изброяване, а до постигането на цялостна спогодба по смисъла на чл.365 от ЗЗД, гласящ, че с договора за спогодба страните прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки. Следователно, апелативният състав е приел, че независимо дали са се считали засегнати от изпълнението (неточно или забавено) на насрещните задължения по облигационната връзка, страните по спогодбата са изразили съгласие за постигането на единен окончателен правен резултат, удовлетворяващ интересите и на двете. Освен това в случая спогодбата по т.6 от нотариалния акт поставя край на цялостното им договаряне по повод прехвърлянето на процесния по делото имот, което напълно кореспондира с факта, че облигационното им отношение е създадено само с тази цел и тя е вече постигната. В този смисъл съдът тълкува волята на договарящите страни като насочена към окончателно уреждане на всички техни спорове по прехвърлянето на апартамента от дружеството-продавач на купувачката- физическо лице. Изложени са мотиви, че друго тълкуване на горното споразумение и най-вече в смисъл на „временно спиране“ действието на предварителния договор (с възможност за бъдещо възобновяване на това действие), без да се посочи за какъв срок от време и по каква причина, извлечено единствено от самостойното значение на глагола „спира“, изваден от контекста на изречението, в което е употребен, не се обосновава нито от финалния етап, на който се намират отношенията на страните по сделката, нито от цялостното съдържание на последната, нито може да се извлече от съществуваща обичайна практика на страните, сключващи предварителни договори за прехвърляне на имущество, след подписването на окончателните сделки, следователно е правно необосновано, фактически непоследователно и нелогично, поради което и неприемливо. С оглед горното, съдът е счел, че предварителният договор между страните вече е прекратен, а отношенията им, произтичащи от него, напълно уредени. Съответно е намерил, че не дължи произнасяне по останалите защитни възражения на ответната страна, включително по тези за нищожността на клаузата за неустойката, като те биха подлежали на изследване, ако уговорките от предварителния договор бяха приложими, въпреки горепосоченото споразумение. Изложени са съображения, че след като страните са сключили спогодба, отричаща наличието на други техни взаимни дългове във връзка с продажбата на процесния апартамент, спогодбата е валидна и не е развалена, то създаденият с нея правен стабилитет налага извод, че ищцата няма основание да претендира неустойка за забавено изпълнение по вече недействащ предварителен договор, правните последици от прекратяването на който са уредени с взаимни отстъпки. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката сочи следните правни въпроса, за които се твърди, че са от значение за изхода на спора, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: 1/ Ограничено ли е правото на купувача да получи уговорена в предварителния договор за продажба на недвижим имот неустойка за забава от неизправния продавач за минал период от време, при положение, че при сключване на нотариалния акт страните са декларирали, че няма да имат претенции една спрямо друга по отношение на изпълнението на предходно сключения предварителен договор?; 2/ Вписаното в нотариалния акт изявление на страните по него, че няма да имат претенции една спрямо друга по отношение на изпълнението на предходно сключения между тях предварителен договор, когато в този договор е включена и клауза за заплащане на неустойка за забава, има ли характер на материално-правен отказ от право, близък /сходен с опрощаването?; Респективно - необходимо ли е опростеното вземане за неустойка да е изрично посочено по основание и размер, доколкото опрощаването поражда действие само ако опростеното вземане е посочено по основание и размер?”. Касаторката се позова на наличие на предпоставката по чл.280, ал.1, т.3 както и на основанието по чл.280, ал.2, предл. 3-то ГПК. Жалбоподателката поддържа и, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС - решение по гр.д.№ 3763/2017 на 3-то г.о. на ВКС, решение по гр.д.№ 4216/2008 на 4-то г.о. на ВКС и решение по т.д.№ 1871/2014 на 2-ро т.о. на ВКС, тъй като, както първата, така и втората инстанция е игнорирала показанията на св. Машенцев и обясненията на ищцата по чл.176 ГПК. Излагат се и съображения, че съдът е нарушил разпоредбата на чл.20 ЗЗД при тълкуване на процесната клауза – т.6 от нотариалния договор, което от своя страна е в противоречие с дадените разрешения в следната съдебна практика: решение по гр.д.№ 920/2017 на 4-то г.о. на ВКС, решение по т.д.№ 696/2011 на 2-ро т.о. на ВКС, решение № 89/17.07.2009г. по т.д.№ 523/2008 на 2ро т.о. на ВКС, решение № 81/07.07.2009 по т.д.№ 761/2008 на 1-во т.о. на ВКС, решение № 546/23.07.2010 по гр.д.№ 856/2009 на 4-то г.о. на ВКС и решение № 151/05.10.2010 по т.д.№ 1035/2009 на ВКС. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Въпрос № 1 не покрива общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол, тъй като изисква преценка на основателността на претенцията на ищцата, която може да се извърши само след допускане на решението до касация, но която не е предмет на селективната фаза по допускането на касационния контрол, в която ВКС не се произнася по правилността на обжалвания акт. Спрямо въпросите в сегмент № 2 също не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивната инстанция не е приела, че спорната клауза в нотариалния акт има характер на договор за опрощаване или на отказ от право, а е изложила мотиви, че е налице сключен договор за спогодба, във връзка с който няма поставен въпрос от касаторката. С оглед липсата на основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол, безпредметно е обсъждането на наведения допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК във връзка с горните два въпроса. В останалата част в изложението към касационната жалба са налице единствено оплаквания относно неправилността на акта. Касаторката твърди, че първата и втората инстанция са игнорирали показанията на св. Машенцев и дадените обяснения от ищцата по реда на чл.176 ГПК, според които, не е предявила иск за заплащането на неустойката преди сключването на нотариалния акт, защото се е притеснявала, че няма да бъде сключен окончателния договор. Дори да се приеме, че страната е поставила въпрос относно правомощията на въззивната инстанция, спрямо него не е налице, както общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, така и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивната жалба не съдържа оплаквания относно дадените от ищцата обяснения по реда на чл.176 ГПК, съответно относно свидетелските показания на св. Машенцев. Освен това, обясненията по чл.176 ГПК не могат да ползват ищцата, тъй като те не се ползват с доказателствена сила относно изгодните за далата ги страна факти, поради което необсъждането им не е от значение за изхода на спора. Във връзка с приложението на разпоредбата на чл.20 ЗЗД не се установява противоречие на даденото от съда разрешение с цитираната практика на ВКС, според която разпоредбата на чл.20 ЗЗД изисква отделните договорни клаузи да не се тълкуват изолирано, а във връзка едни с други; всяка една уговорка да се схваща във смисъла, който произтича от целия договор; всички клаузи да се тълкуват с оглед целта на конкретния договор, обичаите в практиката и добросъвестността. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, пр. последно ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение и не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора, на ответника по касацията следва да се присъдят направените разноски за настоящото производство в размер на 1350 лева заплатен адвокатски хонорар. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение