Определение № 1369 от 20.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1149/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. А. и А. Е., чрез процесуалния им представител адв.Д.К., срещу решение №1235 от 17.10.2023г. по в.гр.д.№906/2023г. на Пловдивския окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 461 от 02.02.2023г. по гр.д. №5022/2021г. на Пловдивския районен съд, са отхвърлени предявените от Д. А., ЛНЧ [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица] и А. Е., гражданин на И., [дата на раждане], адрес: И., [населено място], [улица], срещу М. Г. М.- Ш., ЕГН [ЕГН], с постоянен адрес: [населено място], [улица], ет.4 и Ц. Т. М., ЕГН [ЕГН], адрес [населено място], [улица], искове за:

• признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците, са собственици на основание реституция по ЗВСОНИ през 1992г. на самостоятелен обект в сграда с идентификатор *по КК и КР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-48 от 03.06.2009г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес на имота: [населено място], [улица], етаж 4, с предназначение: за склад, брой нива: 1, площ: 15.47 кв.м., при съседи: на същия етаж*, под обекта ***, над обекта- няма, както и осъждането им да предадат владението на посочения обект.

• осъждането на ответницата М. Г. М.- Ш. да заплати на ищците сумата от 2040лева - обезщетение за неоснователно ползване на собствен недвижим имот с идентификатор ***по КК на [населено място] за периода от 07.12.2020г. до 19.03.2021г., ведно със законната лихва от подаването на исковата молба в съда до окончателното плащане.

В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушаване на материалния закон, допуснати при постановяването му съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и необоснованост, с оглед на което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявените искове бъдат изцяло уважени.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпросите:

1.Съставлява ли извънсъдебното признание на страната за неизгодни за нея факти годно доказателство и длъжен ли е въззивният съд да извърши преценка на признанието с оглед всички обстоятелства по делото и да изложи конкретни мотиви защо основава или не правните си изводи на него;

По въпроса касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №84 от 23.05.2018г. по гр.д.№3361/2017г. на ВКС, ІІІ г. о. и решение №235/04.07.2011г. по гр.д.№513/2010г. на ВКС, ІV г.о.

2.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях;

Изводите на въззивната инстанция са в противоречие с решение №134/30.12.2013г. по т.д.№34/2013г. на ВКС, ІІ т.о., решение №75/20.06.2016г. по т.д.№1608/2015г. на ВКС, ІІ т.о., решение №94/13.09.2016г. по т.д.№3768/2014г. на ВКС, ІІ т.о., решение №161/04.10.2016г. по т.д.№2220/2015г. на ВКС, ІІ т.о. и решение №202/25.01.2018г. по т.д.№1826/2016г. на ВКС, І т.о.

3.Ако при промяна във вида или предназначението на имота е било извършено вътрешно преустройство, което не води до създаване на нов обект на собственост, възниква ли пречка за възстановяване на собствеността по реда на ЗВСОНИ.

По този въпрос решението е постановено в противоречие с ТР№1/17.05.1995г. по гр.д.№3/1994г. на ОСГК.

Навеждат се доводи и за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникците по касация М. М.-Ш. и Ц. М., чрез процесуалния си представител адвокат А. Й., изразяват становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба.Претендират се разноски за настоящата инстанция, които се изразяват в заплатен адвокатски хонорар.

Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

Въззивният съд е приел от фактическа страна, че с нотариален акт № 167 от 02.05.1912 г. А. Т. продава на д-р Л.А. собствената си къща с пристройка и дворно място, състоящо се от общо пространство от около 373.92 кв.м.

С декларация по ЗОЕГПНС д-р Л. А. е посочил, че притежава къща в [населено място] на [улица], 5 самостоятелни жилища- две от пет стаи, две от четири стаи и едно с една стая.

С решение от 03.07.1948г. на комисия по чл.11 ЗОЕГПНС са отчуждени от д-р Л. А. втория надпартерен етаж, състоящ се от два апартамента, четири магазина /втори, трети, четвърти и пети, броени от външната входна врата от изток на запад/, ведно с 2/3 ид.ч. от терена и общите части от имота на [улица].В т. III на решението е посочено, че не се отчуждава първият етаж, състоящ се от два апартамента, със съответните тавански и избени помещения, източният магазин и 1/3 ид.ч. от терена и общите части.В контролния лист от 22.01.1949г. е посочено, че не се отчуждава първият етаж, състоящ се от два апартамента от имота на [улица].

С договор за продажба от 13.07.1968г. държавата е прехвърлила на Г. М. собствеността върху тавански апартамент, състоящ се от 1 стая, кухня вестибюл, антре баня и клозет, едно избено помещение намиращо в западната част на сградата, две тавански помещения заемащи северозападния и югозападния ъгъл на сградата и 1/12ид.ч. от общите части.Със строително разрешение от 1969г. в полза на Г. М. е разрешено да извърши преустройство на жилището си чрез задигане на покрива на южната част и оформи тераса по одобрен архитектурен проект.

През 1976г. е извършена делба между наследниците на д-р А. за първия етаж на сградата, като са обособени три жилища, предоставени на всеки от наследниците.

Със заповед от 1992г. са отписани от актовите книги за държавна собственост двуетажна полумасивна къща вътре в двора, втори надпартерен етаж /трети етаж/, четири магазина, всички тавански помещения без двете западни, както и всички избени помещения без тези до клозета.

С нотариален акт от 2010г. ответниците са признати за собственици на основание представени документи на СОС ***, ведно с таванско помещение с площ от 16кв.м. с вход от жилището.От представената таблица за определяне на ид.ч. от общите части на сградата от 28.02.2012 г. се установява, че процесният обект е бил включен като таванско помещение към жилището им.

Представен е и нотариален акт от 2006г. за покупко-продажба на друг обект в сградата на трето лице, който е прехвърлен ведно с таванско помещение от 11.80кв.м. при граници: отляво- таван на М. и коридор.Обектът е едно от жилищата, обособени при делбата от 1976г.

По делото е представено писмо от 09.12.2019г., с което ответницата М. М. признава, плащането на наем за таванско помещение.

С нотариален акт от 20.02.2021г. ищците са признати за собственици на основание представени документи на процесното помещение като самостоятелен обект в сградата.

От заключението по приетата пред РС Пловдив СТЕ се установява, че процесната сграда е изградена през 1912г. като пристройка и надстройка на съществувала сграда.По първоначалния проект било предвидено изграждането на първи етаж с 6 магазинни помещения и складови помещения- изби за предвидените жилища в сградата, втори етаж, означен като първи жилищен над партера, с две самостоятелни жилища, трети етаж с две самостоятелни жилища и висок тавански етаж без обособени отделни тавански помещения.От приложените по делото документи се констатирало, че към момента на отчуждаването са съществували обособени тавански помещения, но липсва графична част за тяхното конкретно разположение.С инвестиционния проект за преустройство на съществуващото на таванския етаж жилище е предложено да се промени мястото на входа и създаването на съвсем нова функционална организация на същото.Предвидено е и завишаване на площта на същото с около 2.4 кв.м. във връзка с обособяването на новия вход.Проектът бил одобрен на 18.02.1969 г. от главен архитект на ГНС след съгласуване с Жилфонд и служба „Държавни имоти“, като е последвало издаването на строително разрешение от същата дата.Според експертизата в източната част таванското жилище е граничело със стълбище и обща част от таванския етаж, като на архитектурното заснемане не била означена врата, която да го отделя като самостоятелно таванско помещение.След преустройството това пространство/записано като помещение/ е било приобщено към жилището на ответниците и станало на практика част от апартамента им, като е достъпно само от този обект.Жилището било изпълнено съгласно одобрения архитектурен проект плюс приобщената част като таванско помещение и входно антре.Към настоящия момент се констатира, че на втория етаж са обособени три броя жилища, на третия етаж- два броя жилища, а на четвъртия тавански етаж съществува едно жилище и 4 тавански помещения.

От приетото пред ОС Пловдив заключение на допълнителната СТЕ е видно, че процесната сграда в П., [улица] е построена през 1912г., като жилищна сграда въз основа на одобрен архитектурен проект от 1912г. от арх. К. П., като на таванския етаж, четвърти е било предвидено обособяване на висок общ тавански етаж.Не се е предвиждало разделянето на същия на тавански складови помещения. Към отчуждителната преписка №4390/17.05.1948г., контролен лист към нея и декларация на д-р. Л. Д. е видно, че към момента на отчуждаването е съществувало и 1 бр. жилище на таванския – четвърти етаж на сградата. В тавана е имало и 5 обособени тавански помещения за всяко едно жилище в сградата, като липсва графична част, от която да се установи конфигурацията и местоположението на новото жилище и обособените тавански помещения.Процесното таванско помещение след ремонта по строително разрешение от 1969 г. е било вече достъпно само от жилището на ответниците.С оглед на факта, че към 1948 година е имало и обособени тавански помещения за всяко едно жилище в сградата, като липсва графична част, от която да се установи конфигурацията и местоположението, то вещото лице заключава, че по силата на ЗУТ и ЗКИР, за да съществува таванско помещение, то трябва да бъде обособено по съответния ред с архитектурен проект.Вещото лице сочи, че в ЗПИНМ, ЗТСУ и ЗУТ липсва законово определение на понятието „помещение“. Сочи че в практиката под понятието „помещение“ се разбира част от обект с определено функционално предназначение, което се определя с одобрен архитектурен проект, в който задължително се посочва наименованието на помещението, съобразно функцията, която изпълнява по проект.При реализацията на проекта за преустройство от 1969г. тази площ /процесната/ е приобщена към жилището на ответника. Понятието „обект“ в сграда е бил подробно изяснен по смисъла на ЗУТ в §5 т.39 от ДР на ЗУТ и §1 т.1 от ДР на ЗУТ. Посочено е че процесната площ не е проектирана и отразена като таванско помещение.

Въззивният съд е приел за неоснователно оплакването на жалбоподателите за необоснованост на изводът на Районен съд - Пловдив, че обектът, предмет на делото, не е обособен като самостоятелно таванско помещение, защото не е бил преграден от четвърта стена и до него имало свободен достъп, като самостоятелния обект е непроменен, само достъпът до него е ограничен чрез преместване на входната врата към таванския апартамент.Същият е напълно потвърден от приетото заключение на допълнителната СТЕ, изготвена пред въззивният съд.Ищците по делото не доказват по никакъв начин да са изградили и узаконили такова помещение преди отчуждението на имота им през 1948 година.

За неоснователно е прието и възражението на жалбоподателите, че първата инстанция не е изследвала и обсъждала писмото от 09.12.2019г., в което ответниците признават завладяването на таванската складова стая и заявяват желание да я закупят или да я вземат под наем.Въззивният съд е констатирал, че въпросното писмо /л.22 от делото на ПРС/ не е подписано от двете ответници по делото, а само от една от тях – М. М..Отвеницата Ц. М. не е правила подобни псимени изявления.Отделно от това не е ставало ясно, за кое точно от няколкото помещения на тавана става дума в това писмо, тъй като ответниците са ползвали и друго таванско помещение, в което са си държали дървата за огрев, след реконструкцията от 1969 година. Въззивният съд е приел за установено от показанията на свидетелката Е. М., която е била добре запозната с казуса като роднина на адв.М. /защитавал правата на ищците по делото/, който е събирал наем за таванско помещение от семейство М. в полза на семейство А. по 12 лева на година, но за помещение за държане на дърва на тавана, не и за процесното помещение, включено в апартамента на ответниците. На последно място от това писмо е видно предложение да се продаде на ищците А. целия апартамент на четвъртия етаж, ведно със спорното помещение, тоест не се признава за собственост, част от това жилище, щом се предлага на ищците да закупят „нашето жилище“.Въз основа на това е прието, че това писмо не представлява писмено признание на иска от една от ответниците.

Въззивният съд, споделяйки изцяло изводите на първата инстанция, е приел, че процесното таванско помещение към 1949г. не е била обособено като самостоятелно помещение и съответно не е можело да бъде включено в разпределението на тавана при възникване на етажната собственост вследствие отчуждаването.Това се подкрепя и от приетото пред въззивната инстанция допълнително заключение на СТЕ, от което се установява, че и към момента на отчуждаването на процесната сграда на тавана е имало обособени тавански помещения за всяко жилище, като липсва графична част, от която да се установи конфигурацията и местоположението на всяко едно от тях.Вещото лице е приело, че обособяването следва да се извърши по съответния ред с архитектурен проект.Процесната площ не е проектирана и отразена като таванско помещение, не е проектирана врата и не е означен входа със съответната сигнатура, липсват размери на входа и вратата.

Въз основа на горното въззивният съд е приел, че ищците не са доказали в хода на процеса да са изградили и узаконили по предвидения в закона ред самостоятелен обект на собственост – процесното таванско или складово помещение, което да им е било отчуждено през 1948 година по ЗОЕПГНС и реституирано по силата на чл.1 ал.1 от ЗВСВОНИ през 1992 година.Прието е още, че е възможно складовите помещения на тавана декларирани преди отчуждаването през 1948 година, да не са били фактически изградени като отделни помещения, а да са се използвали просто като част от общото таванско помещение, което е останало незастроено, след изграждането на жилището на този тавански етаж преди национализацията през 1948 година.Поради това ищците на са придобили правото на собственост върху самостоятелен обект на въведеното от тях основание, а именно реституция по ЗВСОНИ през 1992г.

Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК/ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по първия поставен въпрос.В посочената в изложението съдебна практика на ВКС се приема, че извънсъдебното признание на неизгодни за страната факти съставлява доказателство, което следва да бъде преценявано с оглед всички обстоятелства по делото.Макар и да няма обвързваща съда доказателствена сила, признанието не може да бъде безпричинно игнорирано от съда.

Изводите на въззивния съд не са в отклонение от тази практика.В решението е посочено, че по делото е представено писмо от 09.12.2019г., адресирано до ищците, в което ответницата М. М. е признала, че владее таванска складова стая.Изложени са мотиви, че от неговото съдържание не може да се направи еднозначен извод за кое таванско помещение става въпрос – процесното, което е приобщено към жилището на ответниците, или това, което те са ползвали за складиране на дърва.Фактът на ползване на второ таванско помещение е прието за установен от показанията на св.Е.М., която е заявила пред първоинстанционния съд, че М. са заплащали наем по 12лв. на година за помещение в тавана, в което се съхранявали дърва.С оглед на горното е прието, че това изявление не може да се разглежда като признание на ответниците, че собствеността върху спорния имот принадлежи на ищците по делото.

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по втория поставен въпрос.В трайната си съдебна практика ВКС приема, че въззивният съд е длъжен да изложи своите съображения за основателността на предявения иск с оглед наведените от жалбоподателя оплаквания, доводи и възражения.По реда на чл. 272 ГПК въззивният съд може да препрати към мотивите на първоинстанционния, ако ги споделя изцяло, но е длъжен да даде отговор на наведените във въззивната жалба оплаквания.В процесния случай въззивниците са навели едно оплакване за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение: необоснованост на извода на съда, че спорното таванско помещение не е било самостоятелен обект, който да е съществувал към момента на отчуждаването, съотв. да подлежи на възстановяване по реда на ЗВСОНИ, а е бил част от съществувалото общодостъпно пространство на таванския етаж.

На основание чл.272 от ГПК въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, че помещението не е било самостоятелен обект към 1948г., съотв. не е можело да бъде включено в разпределението на тавана при възникване на етажната собственост вследствие отчуждаването.Изложил е и собствени мотиви относно правилността на този извод като е съобразил заключението по СТЕ, която е била допусната пред въззивната инстанция, от което се установява, че към момента на отчуждаването на процесната сграда на тавана е имало и обособени тавански помещения за всяко едно жилище в сградата, но липсва графична част, от която да се установи конфигурацията и местоположението на обособените тавански помещения.За да се приеме, че таванското помещение е самостоятелен обект, то трябва да бъде обособено по съответния ред с архитектурен проект.Процесната площ не е проектирана и отразена като таванско помещение, не са проектирани вход и врата.Това означава, че е останало недоказано твърдението, че спорното помещение е било самостоятелен към момента на отчуждаване на сградата през 1948г. по реда на ЗОЕГПНС, съотв. че им е било реституирано по силата на чл.1 ал.1 от ЗВСВОНИ през 1992 година.

Изводите на въззивната инстанция са съобразени изцяло с постоянната практика на ВКС.Така в решение №40 от 25.03.2016г. на ВКС по гр.д.№4994/2015г., II г. о., което се споделя от настоящия състав, се приема, че при определяне дали даден елемент от сграда в режим на етажна собственост е със статут на обща част или не е и може да се притежава в индивидуална собственост, следва да се има предвид неговото предназначение да служи за задоволяване на общи нужди на етажните собственици с оглед строителните книжа или след извършено преустройство от собственика /съсобствениците/ на сградата.

Меродавно за статута на обектите, обособени в подпокривното пространство на жилищен блок, етажната собственост в който е възникнала в резултат на продажби на жилища, е предназначението, което им е било придадено по волята на едноличния собственик на сградата/ решение № 280 от 18.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1718/2013 г., I г. о./. Въззивният съд е изложил мотиви, че в процесния случай не може да се приеме, че волята на собственика на имота към момента на отчуждаването е била обособените в тавана помещения да имат статут на самостоятелни обекти.

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване и по третия поставен от касаторите въпрос, тъй като въззивното решение не е постановено в противоречие с ТР№1/17.05.1995г. по гр.д.№381994г. на ОСГК, мотиви, според което вътрешните преустройства, колкото и значителни по обем да са, не водят до създаване на нов обект на собственост, поради което и в този случай няма пречка за възстановяване на собствеността.

Изводите на въззивния съд са в съответствие с постоянната практика на ВКС.В решение № 36 от 22.03.2022г. на ВКС по гр.д.№ 4313 /2019г., I г.о. е прието, че присъединяване на обща част към обект, който принадлежи в индивидуална собственост на един от етажните собственици, извършено от този етажен собственик без съгласието на останалите и без промяна в одобрения инвестиционен проект, е непротивопоставимо на останалите етажни собственици и не би могло да има за правна последица нито промяна в предназначението на обекта, нито промяна в принадлежността на правото на собственост върху присъединената част.В същия смисъл е и решение № 159 от 2.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4622/2017 г., I г.о., според което ако законът не допуска придобиване на обща част чрез присъединяване или чрез сделка, то е недопустимо придобиване и по давност.За общите части по предназначение, ако етажните собственици не са се противопоставили на установеното владение от етажен собственик и от това може да се направи извод за недвусмислено изразено тяхно съгласие, както и кумулативно ако придобиването по давност не би противоречало на строителните правила и норми, обща част по предназначение може да се придобие по давност.По делото се установява, че през 1968г. е сключен договор за продажба между Жилфонд и наследодателя на ответниците, с който се прехвърля апартамента на таванския етаж, едно избено помещение и две тавански помещения, които заемат северозападния и югозападния ъгли. Впоследствие въз основа на одобрен архитектурен проект е променено мястото на входа и е създадена на нова организация на това жилище, като собственика приобщава процесното таванско помещение, премества входа и по този начин това помещение става достъпно само от жилището на ответниците.Това действие е било осъществено с одобрени строителни книжа, при изричното съгласие на държавата и непротивопоставянето от страна на другия етажен собственик/наследодателите на ищците/.

Обжалваното въззивно решение не е и очевидно неправилно.За да е налице такъв порок на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост.Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, както и неприлагането от страна на въззивния съд на императивна правна норма.Касационната инстанция не установява, че въззивното решение страда от такива пороци.

Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение