Определение № 1268 от 25.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 612/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Д. П., чрез процесуален пълномощник, против решение № 384/17.10.2023 г. по в. гр. д. № 620/2023 г. по описа на Окръжен съд Плевен, с което е потвърдено решение № 691/17.05.2023 г. по гр. д. № 5521/2022 г. на Плевенски районен съд. С последното е отхвърлен искът на касатора против ЕОС МАТРИКС ЕООД, за да бъде признато за установено, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че П. Д. П. не дължи сумата 11 725 лв. към 14.03.2022 г., дължима по два договора за кредит от 04.05.2007 г., сключени с ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА АД, вземанията по които са прехвърлени на ЕОС МАТРИКС ЕООД с договор за цесия, поради изтекла погасителна давност. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно, т.к. страда от материалноправна и процесуалноправна незаконосъобразност и е необосновано. Оспорва се решаващият извод в обжалваното решение, че ищецът – настоящ касатор, е направил отказ от изтекла в негова полза погасителна давност. Изтъква се на първо място, че подписаните от страните два протокола за срещи са били върху предварително изготвени от ответника бланки, съдържащи признание на задължения, без това да е било изрично обяснено на ищеца. Горното представлява нелоялна търговска практика и въвежда в заблуждение потребителите съгласно разпоредбите на чл. 68б, чл. 68г и чл. 68д ЗЗП относно това, документ с какъв характер подписват, както и неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 2, т. 10, т. 17, т. 19 и т. 20 ЗЗП. Твърди се, че във втория протокол не е изразявано съгласие за плащане на задължението, съгласие за съществуването му и съгласие за отказ от погасителна давност. Поддържа се, че изявлението, че лицето признава съществуването на задължение, е нищожно, тъй като на същото не е разяснено, че погасителната давност е изтекла, за да може то да направи изявление, че се отказва от нея. Прави се оплакване, че въззивният съд е подменил волята на страните без връзка с действителността. Към датата на исковата молба вземанията са били погасени по давност и именно такъв извод е направен от въззивния съд, а същевременно е изведен мотив, че ищецът е признал съществуването на вземането. Сочи се също, че въззивният съд изцяло е повторил мотивите на първата инстанция, без да обсъди изложените от ищеца аргументи и всички събрани по делото доказателства, в частност направените доводи във връзка с приложението на ЗЗП, които са изцяло игнорирани. Цитира се практика на ВКС и други съдилища, постановена във връзка с изложените доводи за неправилност на решението и се моли същото да бъде отменено, с присъждане на разноските за настоящата инстанция. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, след пресъздаване цялостното съдържание на касационната жалба, са формулирани следните въпроси: 1. „На кой етап от исковото производство съдът следва служебно, на основание чл. 7, ал. 3 ГПК и Тълкувателно решение № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС да извърши служебно проверка за неравноправни, респективно нищожни клаузи в договор при общи условия, респ. споразумение при общи условия, на основание чл. 143 ЗЗП?; 2. На кой етап от исковото производство следва съдът служебно, в случай, че се установи, че е налице договор при общи условия, респективно бланка на споразумение при общи условия, да разпредели доказателствената тежест с доклада по делото на основание чл. 140 и чл. 146 ГПК, като укаже на страната, която твърди, че този документ е договор, уговорен при индивидуални условия с клиент, респ. бланка на споразумение, да докаже твърденията си, при установено от съда наличие на неравноправни клаузи по чл. 143 ЗЗП?; 3. Следва ли съдът да приеме за договор, договорен при индивидуални условия, бланка на договор или споразумение, на основание чл. 26, ал. 2 вр. чл. 44 ЗЗД и чл. 7, ал. 3 ГПК, в което е инкорпорирана волята на кредитора за налагане на волята му на длъжника да признае вземане, респ. да направи отказ от изтекла погасителна давност?; 4. Каква е минимално необходимата/достатъчна форма за признание на вземане на кредитора от длъжника, за да се приеме, че същото е породило правното си действие по отношение на дължимостта, давността и другите факти?“ Твърди се, че въззивното решение следва да се допусне до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК – в хипотезата на очевидна неправилност. Във връзка с поставените въпроси касаторът не е посочил конкретно допълнително основание, относимо към всеки един от тях. Против касационната жалба е депозиран писмен отговор в срока по чл. 287 ГПК от страна на пълномощника на ЕОС МАТРИКС ЕООД с подробни доводи за липса на основания за допускане на решението до касационен контрол, както и за неоснователност на жалбата. Прави се евентуално възражение за прекомерност на претендираното от касатора адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид становищата на страните и материалите по делото, намери следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, против подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт. За да достигне до атакувания краен резултат по спора, съставът на Плевенския окръжен съд е приел следното: На 04.05.2007 г. са били сключени два договора за кредитна карта между ОББ АД като кредитор и П. Д. П. като кредитополучател, всеки от които с кредитен лимит от 4000 лв. Предвидено е, че срокът на всеки от двата договора е до изтичане на срока на валидност на кредитната карта, която е две години и изтича в края на отпечатания върху нея срок. В договорите е предвидено автоматично продължаване на срока на договора за още две години, ако преди изтичане на срока на предходната карта картодържателят не уведоми изрично банката, че не желае картата да бъде подновена. С оглед горните клаузи и доколкото няма данни по делото кога точно са били издадени двете кредитни карти, според съда има основание да се приеме, че срокът на действие на всеки от тях е изтекъл най-късно през м. 05.2011 г. /ако се приеме, че първоначалният двугодишен срок е бил автоматично продължен с две години/. След изтичане на този срок непогасеното задължение по всяка от двете кредитни карти става изцяло изискуемо, дори без да е необходимо да се обявява предсрочна изискуемост на задължението, което банката - кредитор е сторила с представената по делото нотариална покана до П. Д. П., връчена на 27.06.2017 г. чрез нотариус И. Н.. Именно след м. 05.2011 г., когато изтича срокът на действие на двата договора за кредитна карта /ако условно се приеме, че те са били продължени с още две години след изтичане на първоначалния двугодишен срок/, започва да тече петгодишната погасителна давност за вземанията по двете кредитни карти и същата изтича през м. 05.2016 г. В тази връзка съдът е посочил, че изпращането и връчването на нотариалната покана за обявяване на предсрочна изискуемост на вземанията по двете кредитни карти нито прекъсва започналата да тече давност, нито пък поставя началото на петгодишната погасителна давност спрямо вземанията по тези кредитни карти. Образуването на заповедните производства за издаване на заповеди за изпълнение за вземанията по всяка от двете кредитни карти, което е станало съответно с подаване на заявление по ч. гр. д. № 66979/2014 г. на СРС и по ч. гр. д. № 10735/2016 г. на СРС не са прекъснали давността, тъй като и двете заявления са били отхвърлени с определения на СРС, потвърдени с определения на СГС съответно от 07.08.2015 г. и от 26.09.2016 г., а заедно с това кредиторът не е предявил установителен иск по чл. 422 ГПК за установяване съществуването на своите вземания, поради което съгласно чл. 116, б. „б“ ЗЗД давността не следва да се смята за прекъсната. В заключение въззивният съд е приел, че петгодишната давност по отношение на вземанията по двете кредитни карти е изтекла през м. 05.2016 г., като извършената на 31.01.2018 г. цесия на вземанията на банката – кредитор, произтичащи от двата договора за кредитни карти, също не е действие, което може да прекъсва погасителната давност, още повече че тя вече е изтекла към датата на сключване на договора за цесия. На 19.07.2019 г. обаче е бил подписан протокол от проведена среща, на която са присъствали П. Д. П., заедно с упълномощения от него адвокат А. Стамболийски /на протокола вляво под текста му са положени два подписа, за които не е спорно, че единият е на самия П. П., а вторият на пълномощника му/, на която среща ищецът е признал изрично съществуването на задължения по договор за кредитна карта от 04.05.2007 г., сключен между него и ОББ АД, както и че задължението му е в общ размер на 11 724,89 лв. към 19.07.2019 г. Длъжникът изрично е изразил воля, че желае да разсрочи изпълнението на задължението си по следния начин: „ще бъде изготвено СПР с две вноски, които ще се направят до септември, през август една част и останалата през септември с отстъпка и ще се внесе 9 500 лв.“. Макар в началото на този протокол да се сочи един договор за кредитна карта, то по-надолу изрично е упоменато, че се касае за изплащане на задължение по две кредитни карти. Това изявление на П. П. представлява изрично признание на вземането на кредитора по двете кредитни карти от длъжника, което съдържа достатъчна индивидуализация на вземането по основание и по размер /посочен е размерът на вземането общо по двете кредитни карти, което е било предмет на договора за цесия/ и тъй като това признание е направено, след като вече е изтекла погасителната давност спрямо него, то придобива характер на отказ от изтеклата погасителна давност по смисъла на чл. 113 ЗЗД. По аргумент за противното, отказ от погасителна давност, след като тя е изтекла, не е недействителен. По своята същност волеизявлението на длъжника от 19.07.2019 г. за удължаване на договора до м. септември 2019 г. е признание на дълга, което е направено след изтичането на давността, като с него се изменя и съдържанието на стария дълг, чрез предоговаряне на падежа и вноските, които ще бъдат направени. Със същото волеизявление извънсъдебно е направен и отказ от изтеклата вече погасителна давност, защото длъжникът се е отказал от последиците на давността. Погасителната давност представлява период от време, през който кредиторът на едно задължение е бездействал, поради което се е погасило правото му да търси защита за упражняването на това му право по принудителен ред. Погасяването на правото на кредитора обаче не настъпва със самото изтичане на времето, предвидено в закона, през което той е бездействал. Необходимо е длъжникът да направи волеизявление, с което да се позове на изтеклата погасителна давност, като това изявление следва да се направи пред съд или съдебен изпълнител. Другата възможност на длъжника е да се откаже от изтекла в негова полза погасителна давност с едностранно волеизявление. Отказът се различава от признанието по това, че признанието има действие от извършването му и предполага неизтекла погасителна давност, а отказът може да се извърши само след като давността е изтекла. Признаването на дълга води до прекъсване на давността – арг. от 116, б. „а“ ЗЗД, но това волеизявление има действие занапред, а една вече изтекла погасителна давност не може да бъде прекъсната. Подобно волеизявление би могло да има характера на отказ от изтекла давност, който е допустим per argumentum a contrario от чл. 113 ЗЗД in fine. Едно вземане винаги може да бъде признато, включително след изтичане на давностния срок. По аргумент за по-силното основание от чл. 118 ЗЗД, щом длъжникът може да изпълни и след изтичането на давността и това да доведе до погасяване на кредиторовото вземане, той би могъл да стори и по-малкото – да признае вземането, т. е. своето задължение. Това признание представлява всъщност отказ от позоваване на вече изтекла давност. В т. см. съдът се е позовал на решение № 65/03.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 600/2010 г. на І т. о., както на и решение № 186/19.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 927/2012 г. на ІV г. о. Що се отнася до развитите едва с въззивната жалба съображения за това, че бланката на ЕОС МАТРИКС ЕООД, наречена протокол за проведена среща, била общ формуляр, който е предварително съставен и който представлявал нелоялна търговска практика и поставял клиентите в заблуждение, както и че отразеното в тази бланка било в противоречие с нормата на чл. 143, ал. 2, т. 2, т. 10, т. 17, т. 19 и т. 20 ЗЗП, съдът е посочил на първо място, че защитата, която дава нормата на чл. 143 ЗЗП касае неравноправни клаузи в договор, сключван с потребител, докато в случая се касае не за договор, а за едностранно изявление на длъжника, с което се признава задължението му по двата договора и по този начин се прави отказ от изтеклата погасителна давност. Вярно е, че чл. 44 ЗЗД предвижда, че правилата за договорите намират съответно приложение към едностранните волеизявления в случаите, когато законът допуска те да пораждат, изменят или прекратяват права и задължения. В случая обаче съдът е приел, че изявлението на П. П. за признаване на задълженията му по двете кредитни карти не покрива нито една от алтернативно посочените от жалбоподателя хипотези на нормата на чл. 143 ЗЗП. Не е налице хипотезата на т. 2 на чл. 143, ал. 2 ЗЗП, тъй като не се изключват или ограничават права на потребителя, а се упражнява една изрично предвидена от закона /чл. 113 ЗЗД/ възможност за отказ от изтекла погасителна давност, чието упражняване зависи изцяло от длъжника. Не е налице и хипотезата на т. 10 – налагане на потребителя на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключване на договора /респ. преди да направи едностранното изявление за признаване на дълга/, тъй като по делото е безспорно, че преди подписване на протокола за проведена среща на 19.07.2019 г., с който длъжникът е признал дълга след изтичане на погасителната давност и по този начин се е отказал от изтеклата давност, е била проведена и друга среща – на 18.06.2019 г., на която е участвал упълномощения за това адвокат А. Стамболийски, т. е. длъжникът е имал представа каква е целта на провежданите срещи и дори специално е упълномощил адвокат, който да го представлява на тях. Освен това макар и в протокола от 18.06.2019 г. да е посочен договор за кредитна карта от 23.04.2014 г. /а не сключените договори от 04.05.2007 г./, то никоя от страните не е твърдяла, че между тях съществуват някакви други договорни отношения, произтичащи от други договори за кредитни карти, освен процесните два договора от 04.05.2007 г. В никакъв случай не е налице и хипотезата на т. 17 на чл. 143, ал. 2 ЗЗП, доколкото с едностранното изявление за признаване на дълга длъжникът по никакъв начин не е бил лишен нито от правото си на иск /какъвто отрицателен установителен иск е предявен и като допустим е бил и разгледан по същество/, нито е предвидено някакво ограничаване в средствата за доказване, нито пък разместване на доказателствената тежест във вреда на длъжника. Едностранното изявление на длъжника за признаване на дълга не включва също така и някакви сложни и неясни уговорки, които да съставляват пречка за длъжника да прецени икономическите последици от това негово изявление, а съвсем ясно и категорично му позволяват да прецени какви са последиците от извършеното признаване на дълга след изтекла погасителна давност. Освен това, дори условно да се приеме, че има неравноправност на клауза в това едностранно изявление или пък че във въпросния протокол е отразена нова договореност между страните за продължаване срока на договора, то следва да се съобрази нормата на чл. 146 ЗЗП, според която неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. В случая е очевидно, че клаузата, съдържаща признание на дълга в точно определен размер и с точно определен ангажимент за погасяването му е индивидуално уговорена с длъжника в резултат на индивидуално проведена с него и в присъствието на неговия пълномощник среща, на която очевидно са били обсъдени параметрите на задължението по двата договора за кредитни карти, уточнен е и общият размер на задължението и е постигнато съгласие докога то ще бъде погасено чрез плащане. Дори условно да се приеме, че има неравноправни клаузи, то те не са нищожни по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП. По изложените съображения съдът е заключил, че в конкретния случай има валиден отказ от изтеклата погасителна давност по отношение на цедираните вземания по двете кредитни карти; същите са определени по размер не само в числов вид, но вкл. и чрез препратката към договора за цесия между ОББ АД и ЕОС МАТРИКС ЕООД, в които общият размер на прехвърлените вземания е равен именно на 11 724,89 лв. /5 847,28 лв. + 5 877,61 лв./, т. е. както е посочен в протокола за проведената среща от 19.07.2019 г., като тук влизат главница, лихви и разноски, посочени в приложението към договора за цесия, за който длъжникът също така изрично е заявил, че е уведомен в посочения протокол за среща от 19.07.2019 г. По този начин след отказа от изтеклата погасителна давност започва да тече нова петгодишна погасителна давност за признатото вземане, която отново е прекъсната с предявяване на отрицателния установителен иск на 03.05.2022 г. Настоящият съдебен състав намира, че по делото не се установява приложното поле на касационното обжалване. Първият формулиран въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е без значение за изхода на делото и не е обусловил решаващата правна воля на съда, тъй като той е счел, че оплакванията на ищеца за нищожност на основание разпоредбите на ЗЗП, направени с въззивната жалба, не са преклудирани и че съдът е надлежно сезиран с тях, поради което ги е разгледал по същество. В този случай не може да стои въпросът за служебното задължение на съда да проверява за неравноправни клаузи в процесните протоколи, още по-малко за това, на кой етап от исковото производство проверката следва да бъде извършена. Отговорът на подобен въпрос не би се отразил върху резултата по спора. Вторият въпрос е продължение на първия и също не се преценява като значим за изхода по конкретното дело. Липсата на направено от съда разпределение на доказателствената тежест относно подлежащите на доказване факти представлява съществено процесуално нарушение само в случай, че съдът основе решението си върху недоказването на релевантния за спора факт. В конкретната хипотеза от съдържанието на документа, преценен в съвкупност и с поведението на страните, въззивният съд е направил извод за индивидуалния характер на подписаното споразумение. Отделно от това, доколкото тежестта за доказване на горното лежи върху ответника, само той може да се позовава на извършено в негов ущърб процесуално нарушение (т. е. ако при липса на указания относно тежестта на доказване по чл. 146 ЗЗП съдът бе приел, че отделни изявления в споразумението не са резултат от индивидуално договаряне). Третият въпрос е пряко и изцяло относим към правилността на формирания от съда извод, посочен по-горе, във връзка с бланката за споразумение, и на това основание също не представлява годен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК (вж. т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Неясна е връзката със спора, респективно с решаващата правна воля на съда и на последния поставен от касатора въпрос – относно минимално необходимата (достатъчна) форма за признание на вземане. Въззивният съд не е обсъждал подобен въпрос, освен това е приел, че в случая признанието е направено писмено, а не с конклудентни действия или по някакъв друг начин. С оглед изложеното съставът на Върховния касационен съд намира, че не се установяват общите селективни предпоставки на чл. 280, ал. 1 ГПК, а това е достатъчно основание за недопускане на исканото касационно обжалване, без необходимост от преценка дали са удовлетворени изискуемите допълнителни селективни предпоставки, сочени от касатора. Не е налице и самостоятелното основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. От съдържанието на въззивното решение не се установяват допуснати особено груби нарушения на правилата на формалната логика, както и не е видно законът да е приложен превратно – в неговия обратен смисъл, тъй като съдът е извършил допустимо тълкуване на относимите и приложими към спора правни норми. Оплакванията срещу правилността на резултата от тълкуването могат да се квалифицират единствено като основания за обжалване на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и като такива са ирелевантни за селективната фаза от касационното производство. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение