Определение № 2961 от 04.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1651/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Столична община (СО), представлявана от юрисконсулт Ж., срещу онази част от Решение № 1460/09.12.2025 г. по в. гр. д. № 2258/2025 г. на Апелативен съд - София, в която след частична отмяна, респ. потвърждаване, на Решение № 3849/19.06.2025 г. по гр. д. № 11286/2024 г. по описа на СГС, І-22 състав, касаторът е осъден да плати на Р. П. Т. 15 000. 00 лева– обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на инцидент– падане в дупка на тротоар на 06.11.2019 г., ведно със законната лихва от 02.10.2024 г. до окончателното изплащане, както и 4 814, 89 лева - обезщетение за забава върху главницата за времето от 02.10.2021 г. до 02.10.2024 година.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Оспорва се извода на съда, че не е налице съпричиняване на вредите от пострадалата, както и приетия за справедлив размер на обезщетението. Искането е за отмяна на въззивното решение в обжалваните части и отхвърляне на иска.

Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ответникът по касационната жалба Р. П. Т. е подал отговор на жалбата, в която изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното – касационната жалба е подадена от страна с интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, спорни пред който са били единствено въпросите какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди и допринесла ли е ищцата за настъпване на вредите, е приел за осъществени всички елементи от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД. Въз основа на заключението към изготвената в производството пред СГС съдебно-медицинска експертиза установил, че при падане ищцата получила фрактура на лъчевата кост в зоната на китката на дясната ръка. Лекувана била консервативно с поставяне на гипсова имобилизация (25 дни), затруднено било движението й 2-3 месеца, като преминала курс по физиотерапия. При устните разяснения вещото лице поддържало, че било възможно при промяна на времето и претоварване ищцата да продължи да изпитва болка в областта на нараняването.

От показанията на свидетелите К., приятелка на ищцата, очевидец на инцидента, Т., съпруг на ищцата, и И., колега на ищцата, апелативният съд установил, че ищцата паднала внезапно в необозначена дупка на тротоара на [улица]в столицата. Тротоарната площ била в лошо състояние, с липсващи плочки в голям сектор, а участъкът, където настъпило събитието, бил засипан с чакъл и пясък. След падането ръката на ищцата била в необичайна позиция, видимо деформирана, а лицето й било окървавено. В болница „Пирогов“ й била поставена гипсова имобилизация. Ищцата изпитвала силни болки, не можела да спи, да се обслужва сама, като имала нужда от постоянната помощ на своя съпруг. След отстраняването на гипса започнал дълъг процес на рехабилитация, първоначално без успех. Впоследствие заради пандемията „Ковид“ възстановителните терапии били преустановени и ръката останала недораздвижена. След няколко месеца ищцата се върнала на работа, но нямала възможност да се справи пълноценно с нея поради физическата болка, която изпитвала, тъй като пръстите й непрекъснато се схващали. Ето защо била подпомагана от своите колеги в работния процес, с който била заета.

При определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди въззивният съд посочил, че предвид естеството и интензитета на търпените болки и страдания, възраст на пострадалата – 59 г. към момента на инцидента, времето на търпени негативни вреди (приблизително два – три месеца), затрудненията в битов и служебен план, необходимостта от съдействие на близки (за обслужване) и на колеги (за изпълнение на трудовите функции), както и с оглед принципа в чл. 52 ЗЗД и практиката на съдилищата, относима към датата на произшествието (през 2019 г.), сумата от 15 000 лв. справедливо би я обезщетила. Тази сума е оценена като подходяща за компенсиране на нематериални щети от средна телесна повреда, лекувана консервативно, с възстановителен период от порядъка на 2-3 месеца. Апелативният съд е счел, че това е адевкватният паричен еквивалент на обезщетението и за установените слаби остатъчни и спорадични проявления на последиците от травмата.

Въззивният е намерил възражението на СО за съпричиняване на вредите от ищцата за неоснователно. Посочил е, че фактът, че тя се придвижвала в познат район, по никакъв начин не способствал за настъпването на злощастния инцидент. Допълнил е, че всеки гражданин има право на безопасна околна градска среда, независимо дали се касае до позната или непозната територия.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите всички доводи и възражения на страните, в т. ч. направените правонамаляващи възражения за прекомерност на претенцията и за съпричиняване, като посочи кои обуславящи спорното факти счита за установени и кои за недоказани? Съпричинява ли вредата пострадалият, ако въпреки че знае за наличието на препятствие по пътя, сам избере да мине по него и приеме съзнателно риска от увреждане?“;

2. „Следва ли въззивният съд при определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди да извърши оценка на обстоятелствата, които обуславят вредите? Достатъчно ли е съдът да изброи обстоятелствата или е необходимо да обоснове влиянието на всяко едно върху размера на обезщетението?“;

3. „Правилно ли е приложен законовият критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди?“.

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като счита, че въпросите са решени в противоречие с ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, Решение № 60224/04.08.2022 г. по гр. д. № 914/2021 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 142/20.06.2017 г. по гр. д. № 3673/2016 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 261/05.06.2015 г. по т. д. № 2857/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 160/16.12.2020 г. по т. д. № 2156/2019 г. на ВКС, II ТО (по първи въпрос), ППВС № 4/1968 г., Решение № 158/28.12.2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, I ТО, Решение № 213/19.11.2019 г. по гр. д. № 714/2019 г. на ВКС, III ГО, и др. (втори въпрос).

По въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си.

Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по-горе правни разрешения. При решаване на спора между страните въззивният съд е приел за недоказано възражението на касатора, ответник по иска, за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД от ищцата и е счел, че отговорността на СО за настъпване на вредите следва да бъде ангажирана в пълен обем. Ето защо въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени доказателствения материал по делото, както и да мотивира своя акт, като се произнесе по доводите и възраженията на страните, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което изключва въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставения от касатора втори въпрос, който касае приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 49 ЗЗД. В решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, сред които Решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, І ТО, Решение № 154/30.10.2012 г. по т. д. № 807/2011 г. на ВКС, ІІ ТО, Решение № 56/04.05.2017 г. по т. д. № 3584/2015 г. на ВКС, II ТО, Решение № 101/18.04.2018 г. по т. д. № 1858/2017 г. на ВКС, II ТО, Решение № 93 от 23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II ТО, Решение № 88 от 9.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, II ТО, Решение № 158 от 28.12.2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, I ТО, и други, са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи, обстоятелства, които са специфични за всяко дело, и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В случая въззивният съд е присъдил обезщетението, като е отчел вида и тежестта на телесното увреждане на ищцата, възрастта й към датата на инцидента, продължителността на възстановителния период, през който се е нуждаела от чужда помощ, интензивността на болките, като е съобразил факта, че макар да е налице възстановяване на здравето й очакванията за болезненост в областта на травмата са реалистични. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди са не само изброени от въззивния съд, но и обсъдени в тяхната съвкупност, съобразно разрешенията в Решение № 93 от 23. 06. 2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II ТО, Решение № 88 от 9. 07. 2012 г. по т.д. № 1015/2011 г. на ВКС, II ТО. Останалите доводи на касатора, свързани с присъдения размер на обезщетението, имат отношение към правилността на обжалваното решение, поради което не могат да обосноват допускане на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Вторият от въпросите в пункт първи и трети въпрос не са правни в смисъла, разяснен с Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право, и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. От значение за изхода по конкретното дело е този правен въпрос, който, включен в предмета на спора, е обусловил правните изводи на съда по делото - Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Обсъжданите въпроси не отговарят на тези изисквания. По начина, по който са формулирани, те съдържат оплакване срещу правилността на въззивното решение, в частност срещу отказа на въззивния съд да приеме наличие на съпричиняване и срещу определения размер на обезщетението за неимуществени вреди, и се свеждат до касационно основание за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК, което във фазата по селекция на касационните жалби е недопустимо да бъде разгледано (т. 1 ТР № 1/09.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС). При липса на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е безпредметно изследването налице ли е допълнителното условие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция на ответника по касация следва да се присъдят разноските за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 1 100 евро.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,