Определение № 3109 от 26.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 760/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Надежда М. Ангелова и О. А. А., двамата от [населено място], общ. Казанлък, чрез процесуален пълномощник, против решение № 1343 от 22.11.2023 г., постановено по в. гр. д. № 1151/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна в обжалваната осъдителна част и потвърждаване в обжалваната отхвърлителна част на решение № 260325 от 20.02.2023 г. по гр. д. № 10510/2018 г. на Софийски градски съд, като краен резултат предявените от настоящите касатори срещу „Застрахователно дружество „Б. Инс““ АД обективно съединени искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на техния син – Б. О. А., настъпила при ПТП на 02.06.2016 г., са отхвърлени за разликата над 84 000 лв. до 150 000 лв. – за Надежда Ангелова, и за разликата над 70 000 лв. до 150 000 лв. – за О. А., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 13.03.2018 г., до окончателното им плащане. В касационната жалба се излага, че въззивното решение страда от материалноправна и процесуалноправна незаконосъобразност и е необосновано – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди въззивният съд не е съобразил задължителните указания по приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени в ППВС № 4/1968 г.; не е обсъдил в нужната степен всички събрани по делото доказателства и конкретни обективно съществуващи факти, имащи значение за справедливия размер на обезщетенията, в резултат на което същите са значително занижени. Навеждат се и оплаквания за неправилна преценка относно наличието на принос на пострадалия за осъщественото увреждане и неговия размер. Моли се за отмяна на въззивното решение в обжалваните части и за постановяване на друго, с което исковите претенции да бъдат уважени, чрез присъждане на още 66 000 лв. и 80 000 лв., съответно в полза на Надежда Ангелова и на О. А., ведно със законната лихва, считано от 13.03.2018 г. до окончателното изплащане на сумите, както и на сторените разноски за всички съдебни инстанции. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК за допускане на исканото касационно обжалване. Формулирани са следните въпроси: 1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на застрахователно обезщетение? Кои са критериите, които формират съдържанието на понятието справедливост, и трябва ли да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, търпени в резултат на причинена при ПТП смърт, в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя?; 2. Липсата на посочване, анализ, съобразяване на задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, както и на конкретните за разглежданото дело факти, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение, в нарушение на задължителното ППВС № 4/1968 г.?; 3. Следва ли съдът при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. II на ППВС № 4/1968 г., и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?; 4. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и специфичното им проявление за всяко дело?; 5. Игнорирането на съществени и значими обстоятелства, непосочването и неотчитането в достатъчна степен на задължителните критерии с оглед специфичното им проявление за всяко дело, предпоставя ли нарушение на принципа на справедливостта?; 6. Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/1968 г.?; 7. Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други?; 8. Необходимо ли е да се докаже приносът за увреждането от страна на пострадалия по категоричен начин, при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела, като условие за прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД?; 9. По какъв начин съдът следва да извърши преценка на събраните по делото свидетелските показания и длъжен ли е при преценка за евентуална заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 ГПК да съпостави тези показания с всички други данни по делото?; 10. Как следва да бъдат анализирани показанията на свидетел, за който има съмнения в обективността му?; 11. Допустимо ли е въззивният съд да преиначава, да тълкува превратно събрани по делото свидетелски показания или да обсъжда и цитира в мотивите си избирателно части от тях, а други да премълчава или игнорира?; 12. Налице ли е съпричиняване на вредата от пострадалия, който е бил пътник в автомобил, управляван от неправоспособен водач, реализирал ПТП?; 13. Може ли изводът на съда за съпричиняване на вредоносния резултат да почива на предположения или е нужно по категоричен начин да бъде доказано знанието или възможността за узнаване при проявена дължима грижа, че пострадалият е пътувал в автомобил, управляван от неправоспособен водач, съответно че поведението на пострадалия е било рисково?; 14. Следва ли по делото да са установени обективни факти, които да формират основателно съмнение за съществуващ риск, за да се обоснове извод, че пострадалият сам се е поставил в риск, като не е положил нормална дължима грижа да охрани собствения си живот и здраве?; 15. При определяне на размера на съпричиняването, трябва ли съдът да посочи критерии за определянето му?; 16. При определяне степента на съпричиняване следва ли да бъде направена съпоставка между тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат?; 17. Кои са критериите, които формират съдържанието на понятието „нормална и дължима грижа“, и в кои случаи следва да се приеме, че лице, което пътува в автомобил, управляван от неправоспособен водач, не е положило „нормална и дължима грижа“ и е съпричинило вредоносния резултат? В подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторите се позовават на следната съдебна практика, в противоречие с разрешенията в която считат, че се е произнесъл въззивният съд: ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 31 от 25.03.2014 г. по т. д. № 1203/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 121 от 09.07.2012 г. по т. д. № 60/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 151 от 12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 130 от 09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 88 от 09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, II т. о.,решение № 215 от 03.02.2017 г. по т. д № 2908/2015 г. на ВКС, I т. о., решение № 27 от 15.04.2015 г. по т. д. № 457/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 28 от 09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 95 от 23.04.2014 г. по гр. д. № 5805/2013 г. на ВКС, III г. о. и решение № 9 от 04.02.2022 г. по т. д. № 185/2021 г. на ВКС, II т. о. – по въпроси №№ 1 – 6, вкл.; Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 3 от 15.03.2016 г. по гр. д. № 2526/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 548 от 06.12.2010 г. по гр. д. № 1119/2009 г. на ВКС, III г. о., решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС, I г. о., решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 36 от 24.03.2014 г. по т. д. № 2366/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 69 от 23.07.2014 г. по т. д. № 1874/2013 г. на ВКС, I т. о. и решение № 126 от 18.10.2019 г. по т. д. № 1785/2018 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 7; Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, решение № 98 от 24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 16 от 04.02.2014 г. по т. д. № 1858/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 54 от 22.05.2012 г. по т. д. № 316/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 144 от 27.12.2016 г. по т. д. № 1000/2015 г. на ВКС, II т. о. и решение № 99 от 08.10.2013 г. по т. д. № 44/2012 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 8; решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 131 от 04.05.2012 г. по гр. д. № 755/2011 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. на ВКС, IV г. о. – по въпроси №№ 9 – 11, вкл.; Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, решение № 27 от 22.06.2022 г. по т. д. № 239/2021 г. на ВКС, I т. о., решение № 76 от 22.06.2020 г. по т. д. № 771/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 32 от 15.03.2021 г. по т. д. № 30/2020 г. на ВКС, II т. о., решение № 109 от 13.01.2021 г. по т. д. № 2410/2019 г. на ВКС, I т. о., решение № 139 от 28.01.2021 г. по т. д. № 1780/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 59 от 27.07.2022 г. по т. д. № 257/2021 г. на ВКС, II т. о., решение № 51 от 29.06.2020 г. по т. д. № 613/2019 г. на ВКС, I т. о. и решение № 141 от 31.08.2017 г. по т. д. № 2272/2016 г. на ВКС, II т. о. – по въпроси №№ 12 – 14, вкл.; решение № 36 от 02.05.2019 г. по т. д. № 1354/2018 г. на ВКС, II т. о., решение № 118 от 27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 50123 от 20.10.2022 г. по т. д. № 1387/2021 г. на ВКС, I т. о., решение № 15 от 12.02.2018 г. по т. д. № 1423/2017 г. на ВКС, II т. о. и решение № 96 от 16.09.2022 г. по т. д. № 1105/2021 г. на ВКС, II т. о. – по въпроси №№ 15 – 16. По въпрос № 17 се поддържа наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В срока по чл. 287 ГПК ответникът по касация „Застрахователно дружество „Б. Инс“ АД и конституираният като трето лице – помагач на негова страна Гаранционен фонд, чрез процесуалните си пълномощници, са изразили писмени становища за неоснователност на искането за селектиране на касационната жалба и молят същото да бъде оставено без уважение. Третото лице – помагач на застрахователя - А. Б. К., не е подало отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирани страни, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 02.06.2016 г. около 23:40 ч. л. а. „Фолксваген“, модел „Голф“, с peг. [рег.номер на МПС], управляван от С. М. Устов (неправоспособен водач), извършил маневра „обратен завой“, излизайки от бензиностанция и без да се увери, че няма да застраши движението, отнел предимството на движещия се в права посока л. а. „Опел“, модел „Вектра“, с peг. [рег.номер на МПС], управляван от А. Б. К. (с превишена скорост, в пияно състояние и без правоспособност); с влязла в сила на 24.10.2019 г. и задължителна за гражданския съд присъда № 13/05.04.2018 г. по НОХД № 585/2017 г. по описа на Старозагорския окръжен съд водачът А. К. е признат за виновен, че при управление на посоченото МПС е нарушил правилата за движение по пътищата, като е управлявал МПС със скорост от 130 км/ч, и по непредпазливост и при независимо съпричиняване със С. Устов е причинил телесни повреди и смърт на повече от едно лице (сред които и смъртта на Б. О. А.), като деянието е извършено в пияно състояние, с концентрация на алкохол в кръвта 1,68 на хиляда и деецът управлявал без необходимата правоспособност, като случаят е особено тежък – престъпление по чл. 343, ал. 4 във вр. чл. 343, ал. 3, предл. 1, 4 и 5, б „б“, предл. второ във вр. с чл. 343, ал. 1, б „б“ и б „в“ във вр. чл. 342, ал. 1 НК. При тези данни въззивният съд е намерил за неправилен извода на Софийския градски съд, че настъпването на процесното ПТП е изцяло по причина на осъщественото виновно и противоправно поведение от страна на водача на л. а. „Опел Вектра“, като е изключил наличието на независимо съизвършителство от страна на починалия водач на другия л. а. С. Устов, както и наличието на съпричиняване от страна на починалия син на ищците Б. А., изразяващо се в съзнателното поемане на риск при качването в автомобил, управляван от неправоспособен водач. Съдът е изложил съображения за наличие на независимо съизвършителство по смисъла на чл. 53 ЗЗД, доколкото мотивите на наказателния съд, постановил присъдата, кореспондират напълно с изводите на вещото лице по допуснатата САТЕ, а именно: налице е пряка причинно-следствена връзка между извършената маневра от водача на л. а. „Фолксваген Голф“, който навлиза на пътя, без да осигури предимство на л. а. „Опел Вектра“, което е функция на липсата на знания и умения за управление на МПС, защото водачът е неправоспособен, и е техническата причина за настъпване на ПТП. За да приеме наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия А. въззивният съд е посочил, че водачът С. Устов и всички пътници в автомобила (общо шест човека) са се познавали от деца, родени са в една и съща година, били са в обща компания и са живели в едно и също населено място – [населено място], където всички се познават, като тези факти изключват вероятността А. да не е знаел, че Устов е неправоспособен водач на МПС, или показват продължила с години незаинтересованост (при установени от свидетелски показания данни, че и друг път са пътували с л. а., управляван от Устов). Именно поради това според въззивната инстанция починалият е имал възможността да узнае при проявена от него дължима грижа, че водачът на МПС, в което е пътувал, е неправоспособен, а като не е проявил тази нормална и дължима грижа, сам се е поставил в предвидим и реално очакван риск или в неговото неоправдано игнориране, да бъде превозван от неправоспособно лице и по този начин обективно е допринесъл за собственото си увреждане, последица от реализираното ПТП. Съдът не е кредитирал показанията на свидетелите Д. С. и Д. С. (преки очевидци на ПТП), защото ги е намерил за заинтересовани от изхода на делото по смисъла на чл. 172 ГПК, тъй като водачът и пътниците в л. а. „Фолксваген Голф“ са се познавали много добре от деца, живеели са в малко населено място и са били в една обща компания. По тези съображения въззивният съд е намерил възражението на застрахователя за съпричиняване на вредоносния резултат за напълно доказано, като с мотиви, че преценява поведението на водача и на починалия, е определил приноса на последния в размер на 30 %. Относно обема на нанесените неимуществени вреди, като е обсъдил подробно заключенията на комплексната съдебно - психиатрична и психологическа експертиза, съгласно които негативните отражения върху психиката на майката са с една степен по-тежки от тези на бащата, както и събраните по делото гласни доказателства, въззивният съд е приел следното: Починалият е бил на 26 год ., семеен, с едно дете, но живеел и споделял общ дом със своите родители; били задружно и сплотено семейство; починалият помагал активно на ищците, като ходел да работи в С.; родителите тежко преживели неочакваната му загуба, която дала неблагоприятно отражение на целия им живот, на емоционалното и психическо им състояние, предвид факта, че завинаги са лишени от възможността и правото да бъдат обичани и подкрепяни от него, а това неминуемо води до нервно-психически стрес, негативни изживявания и неочаквана промяна в стереотипа на изградения начин на живот на семейството; Надежда Ангелова загубила желание за живот след смъртта на сина си и споделяла на хора от близкото им обкръжение, че ще се самоубие; смъртта на Б. се отразила изключително тежко и на бащата О. А. – според свидетелите „той не бил на себе си“; ищците се превърнали в „амортизирани хора“, изпаднали „в пълен срив“; като въпреки изминалото време скръбта им се задълбочавала, започнали да употребяват и лекарства за успокоение. При тези данни и посочвайки, че съобразява икономическата конюнктура в страната към м. юни 2016 г., както и възрастта на ищците, въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция досежно размера на обезщетенията - 120 000 лв. за Надежда Ангелова и 100 000 лв. за О. А., които е намалил съответно с установения принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол по въпросите, касаещи приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и отнасящи се до критериите, въз основа на които съдът установява съпричиняване на вредоносния резултат и съответно неговия размер. Така обобщени, въпросите са обусловили решаващата правна воля на съда за изхода от спора, т. е. удовлетворяват общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, а допълнителната селективна предпоставка на т. 1 от същата разпоредба се доказва посредством цитираната от касаторите практика на ВС и ВКС и служебно известната на съдебния състав такава. По отношение на групата въпроси, касаещи критериите за определяне на справедливо по размер обезщетение за неимуществени вреди, причинени от деликт, не следва да се допуска касационно обжалване, доколкото съставът на апелативния съд е обсъдил и съобразил поотделно и в тяхната съвкупност всички установени по делото правнорелевантни за обема на вредите факти - както общите, така и специфичните за конкретния казус, и въз основа на съвкупната им преценка е определил размера на обезщетенията за всеки от ищците. Предвид изложеното въпросите имат значение за изхода на спора, но не се преценяват като разрешени в противоречие с посочената от касаторите съдебна практика, още повече, че с окончателно решение на Върховния касационен съд на останалите правоимащи лица – дете и фактическа съпруга на пострадалото лице, също е определено обезщетение в размер на по 100 000 лв. По въпроса за задълженията на съда при постановяване на акта му по същество настоящият съдебен състав не констатира противоречие с практиката на ВКС – в решението са обсъдени всички доказателства по делото, като апелативният съд е изложил свои собствени съображения по спорния предмет, именно като въззивна инстанция, решаваща спора по същество. По незасегнатите по-горе въпроси съдът ще се произнесе при необходимост в съдебния си акт по чл. 290 ГПК. За пълнота на изложението следва да се посочи, че не се установява наведеното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на обжалваното решение, аргументирана изцяло с основанията за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, приповторени от касационната жалба, досежно размера на присъдените обезщетения. С оглед гореизложеното е налице приложното поле на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК само във връзка с приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Касаторите са освободени от заплащане на държавна такса по силата на чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК, поради което не дължат предварително внасяне на такава за разглеждане на касационната им жалба. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение