Определение № 1392 от 19.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 2317/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби и от двете страни против решение №366/28.03.2025 г., постановено по в.гр.д. №405/2022 г. по описа на Апелативен съд - София и по касационна жалба против постановеното по реда на чл.250 ГПК решение №1068/11.08.2025 г. по в.гр.д. №405/2022 г. на Апелативен съд - София. Касаторката С. М. К. атакува решение №366/28.03.2025 г. в частта, в която е потвърдено решение №265122/29.07.2021 г., постановено по гр.д. №11580/2012 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която е признато за установено на основание чл.422 ГПК, че дължи на „Юробанк България“ АД /като универсален правоприемник на „Банка Пиреос България“ АД/ на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.430, ал.1 ТЗ сумата до 36 882.54 евро, представляваща неплатена част от главница по падежирали вноски по Договор за банков кредит от 21.12.2006 г. (4 861.00 евро за 45 бр. от 26.03.2007 г. до 26.11.2010 г. и 32 021.54 евро за 158 бр. вноски за главница с настъпили падежи в периода от 26.08.2011 г. до 26.01.2024 г.), заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 15.05.2012 г. до окончателното плащане, както и в частта, с която същият е присъдил сумата 4 581.95 евро, представляваща неплатена възнаградителна лихва по Договор за банков кредит от 21.12.2006 г. за периода 26.02.2012 г. - 14.05.2012 г., за които вземания е издадена заповед за незабавно изпълнение от 01.06.2012 г. по гр.д. №23859/2012 г. на СРС, 52 състав, както и в частта, с която в полза на „Юробанк България“ АД са присъдени разноски за първоинстанционното производство до сумата от 2700.31 лева и в частта, с която на същата са присъдени разноски за заповедно производство до сумата от 2353.78 лева, както и в частта за разноските пред въззивната инстанция. В жалбата се твърди, че в обжалваната част въззивното решение е неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Поддържа, че към датата на входиране на заявлението по чл.417, т.2 ГПК в Софийски районен съд няма неплатени и дължими вноски от страна на С. К. към „Юробанк България“ АД, което е видно и от влязло в сила съдебно решение № 7430/07.11.2017 г. по гр. дело №14982/2016 г. на Софийски градски съд. Съответно поддържа, че банката не е имала основание да обяви кредита за предсрочно изискуем поради начислени задължения в размер на 7 498.26 евро и не е следвало да се присъждат от съда падежирали вноски и да се прилага Тълкувателно решение №8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Твърди, че е налице недопустимо въззивно решение, тъй като е налице произнасяне за бъдещи вземания, които са възникнали след подаване на заявлението по чл.417, т.2 ГПК (моментът, от който се счита за предявена исковата молба). Присъдените суми касаят период след депозиране на заявлението, като въззивното решение противоречи на т.18 от Тълкувателно решение №4/2013 г. по тълк. дело №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като самото право на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем не е възникнало. Съответно поддържа, че не е следвало да се присъждат падежирали вноски, а исковата претенция е следвало да бъде отхвърлена изцяло. Извън горното поддържа и възражението си за настъпила погасителна давност, тъй като са присъдени падежирали вноски за период от 26.08.2011 г. до 26.01.2024 г. Счита, че въззивното решение е очевидно неправилно, вкл. в частта, с която върху падежиралите в хода на делото вноски е присъдена законна лихва от подаване на исковата молба. Претендира отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявените искове. Претендира присъждане на направените по делото разноски за трите съдебни инстанции. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК. Касаторката обосновава наличието на основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК с твърдението, че съдът се е произнесъл с недопустим съдебен акт - за бъдещи вземания, които са възникнали след подаване на заявлението по чл.417, т.2 ГПК (моментът, от който се счита за предявена исковата молба). Поддържа, че присъдените суми касаят период след депозиране на заявлението; че към датата на входирането му в Софийски районен съд няма неплатени и дължими вноски към „Юробанк България“ АД, поради което изобщо не е възникнало правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем. Подчертава, че в производството по иск по чл.422 ГПК не намират приложение правилата за изменение на иска чрез изменение на основанието или добавяне на ново. Счита, че не са приложими постановките на ТР №8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Обосновава очевидната неправилност на въззивното решение в обжалваната част с твърдението за присъдени от съда погасени по давност суми, въпреки ангажирано възражение в тази посока, както и присъдена законна лихва от 15.05.2012 г. върху вноски с настъпил падеж в периода от 26.08.2011 г. до 26.01.2024 г. Касационната жалбоподателка сочи следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1. За да се приеме, че е налице предсрочна изискуемост на кредитното задължение, следва ли да са налице и двете предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем? Липсата на първата предпоставка (обективен факт на неплащане на три последователни вноски) води ли до липса на правото за обявяване на кредита за предсрочно изискуем и основателност на иск по чл.422 ГПК за падежирали вноски?; 2/ При липса на обективния факт на неплащането към датата на депозиране на заявлението по чл.417, т.2 ГПК допустимо ли е производство по чл.422 ГПК за вземания възникнали след подаване на това заявление и исковата молба (т.е. бъдещи вземания) и следва ли да намери приложение в този случай чл.253, ал.3 ГПК?; 3/ Допустимо ли е предявеният иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК за установяване дължимостта на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж до приключване на устните състезания във въззивното производство, в случай, че е доказана само една от предпоставките за предсрочна изискуемост, а именно липса на уведомление до кредитополучателя, но не и обективно възникване на право да се обяви кредитът за предсрочно изискуем поради неплащане?; 4/ Допустимо ли е присъждане на законна лихва върху присъдени падежирали вноски в хода на съдебния процес с начална дата подаване на заявлението по чл.417 ГПК?; 5/ От кога тече погасителната давност по отношение на присъдени падежирали вноски, в случай, че липсва предсрочна изискуемост на цялото кредитно задължение?“ – с твърдение за противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т.18 от ТР №4/2013 г. по тълк.д. №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Ответникът по жалбата и ищец по делото „Юробанк България“ АД поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението в атакуваната му част. Оспорва доводите на касаторката за неприложимост на ТР №8/02.04.2019 г., тълк.д. №8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Заявява, че жалбата е неоснователна по съображения, изложени в писмения отговор на касационна жалба. С касационна жалба С. М. К. атакува и решение №1068/11.08.2025 г., постановено по в.гр.д. №405/2022 г. по описа на Апелативен съд - София, с което е отхвърлена молбата й с вх.№ 12023/05.05.2025 г. с искане за допълване на постановеното по същото дело решение №366/28.03.2025 г., като съдът се произнесе и уважи предявеното от молителката възражение за изтекла погасителна давност. В жалбата се твърди, че атакуваното решение е неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Касаторката поддържа, че са незаконосъобразни изводите на въззивния съд, който е приел, че не е сезиран с валидно и допустимо възражение за изтекла погасителна давност, поради изтекла преклузия. Излага съображения, че възражението е направено за пръв път пред въззивната инстанция, тъй като едва във въззивната инстанция и след изменението в съдебната практика „Юробанк България“ АД променя искането си по делото като заявява евентуална претенция за присъждане на падежирали вноски за лихва и главница. Твърди, че присъдените падежирали вноски за период от 13 години /от 26.08.2011 г. до 26.01.2024 г./ и невъзможността на потребителя да направи възражение за давност, не кореспондира с нормите на Закона за защита на потребителите и Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Позовава се и на Тълкувателно решение №3/2023 г. по тълк. дело №3/2023 г. на ОСГТК на ВКС, че при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или възнаградителна лихва започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. Отделно счита, че ако въззивният съд е преценил, че не е сезиран с валидно възражение за давност, то следва да остави без разглеждане молбата по чл.250 ГПК, а не да я оставя без уважение по същество и то с допълнително решение. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2, предл.второ и трето ГПК /очевидна неправилност и недопустимост/, като касационният жалбоподател сочи следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1/ При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи откога тече съгласно чл. 114 ЗЗД давностният срок за главницата и/или за възнаградителните лихви - от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост?; 2/ В кой момент се преклудира възможността на потребителя да направи възражение за давност срещу присъдени падежирали вноски за лихва и главница по договор за банков кредит, при положение, че в исковата молба банката претендира предсрочно изискуема главница?; 3/ Ако ищецът претендира предсрочно изискуемо вземане по договор за банков кредит, а въззивният съд присъди падежирали вноски, допустимо ли е възражение за настъпила погасителна давност от страна на потребителя ангажирано пред въззивната инстанция?; 4/ Кога настъпва преклузията за ангажиране на валидно възражение за погасителна давност срещу присъждане на падежирали вноски (лихва и главница) по договор за банков кредит, в хипотезата на предявена искова претенция на банка за присъждане на предсрочно изискуемо вземане?; 5/ Може ли по реда на чл.235, ал.3 ГПК да бъде зачетено възражение за настъпила погасителна давност от потребител, когато по същият ред са присъдени от въззивният съд падежирали вноски от въззивната инстанция?“ Обосновава очевидната неправилност с приетото от въззивния съд, че не е сезиран с валидно и допустимо възражение за настъпила погасителна давност. Обосновава неговата недопустимост с оглед на това, че въззивният състав едновременно оставя без уважение молбата по чл. 250 от ГПК и приема, че не е сезиран с валидно и допустимо възражение за настъпила погасителна давност. Счита, че при тази хипотеза молбата по чл.250 ГПК е следвало да бъде оставена без разглеждане. Ответникът по жалбата и ищец по делото „Юробанк България“ АД не представя писмен отговор в законоустановения срок. С касационна жалба „Юробанк България” АД атакува решение №366/28.03.2025 г. по в.гр.д. №405/2022г. на Апелативен съд - София в частта, с която след частична отмяна на решение №265122/29.07.2021 г. по гр.д. №11580/2012 г. на Софийски градски съд е отхвърлен предявеният от „Юробанк България“ АД срещу С. М. К. иск с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.430, ал.1 ТЗ за разликата над 36 882.54 евро до пълния присъден размер от 143 156.94 евро, представляваща неплатена част от главница по Договор за банков кредит от 21.12.2006 г., заедно със законната лихва върху тази разлика, считано от 15.05.2012 г. до окончателното плащане, както и претенцията за сумата от 3.04 евро, представляваща неустойка за забава по чл.7, ал.1 от Договор за банков кредит от 21.12.2006 г. за периода 26.12.2011 г.- 14.05.2012 г., за които вземания е издадена заповед за незабавно изпълнение от 01.06.2012 г. по гр.д. №23859/2012 г. на СРС, както и в частта, с която е отхвърлен искът по чл.430, ал.1 ТЗ за разликата над 143 156.94 евро до пълния предявен размер от 155 377.26 евро – главница по договора за кредит, и сумата 115.20 лева – разноски за нотариални такси, както и в частта, с която на основание чл.78 ГПК на банката са възложени деловодни разноски и адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство в размер на 4 987.23 лева, както и сумата от 1 007.08 лева деловодни разноски за въззивното производство. С жалбата се твърди, че в обжалваната част въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и очевидна неправилност. Касаторът счита, че въззивният съд не е взел предвид всички изложени в подадената насрещна жалба и отговор на въззивна жалба срещу първоинстанционното решение възражения и изявления, не е изследвал в пълнота относимите към конкретния спор факти и правни норми, не е направил задълбочен и правилен анализ на събраните по делото доказателства, както е достигнал до неправилен краен правен извод, отхвърляйки част от исковите претенции на банката. Поддържа, че въззивният състав не е обсъдил приложените към отговора на въззивната жалба доказателства /изпълнителен лист по гр.д. №18521/2012 г. по описа на СРС, 45 с-в и Уведомление за цесия на вземанията по издадения изпълнителен лист на трето лице/ и необосновано е приел, че С. М. К. е надплатила до 11.04.2012 г. сумата от общо 8 601.79 евро, респ. е стигнал до неправилен извод, че предсрочната изискуемост на кредита не е била настъпила, тъй като размерът на надплатените суми е общо 8 601.79 евро, докато размерът на дължимите такива е 7 498.26 евро към 10.05.2012 г. Касаторът намира, че при съобразяване със заключението на съдебно-счетоводна експертиза следва да се приеме, че към датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем от страна на длъжника е имало неплатени суми по договора за кредит при първоначално договорените условия, а не надплатени суми, респ. че са налице всички предпоставки за обявяване на процесния кредит за предсрочно изискуем, като изявлението на Банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е достигнало до С. К. с връчената й лично нотариална покана. От друга страна при хипотеза, че съдът приеме, че предсрочната изискуемост по кредита не е настъпила преди подаване на Заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, поддържа, че същата е настъпила в хода на съдебното производство и този факт следва да бъде съобразен от страна на съда с оглед на нормата на чл.235 ГПК. Претендира отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на исковете в цялост, както и присъждане на направените по делото разноски за трите съдебни инстанции. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Касационният жалбоподател сочи следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1/ Следва ли при постановяване на своето решение въззивният съд да обсъди и ce съобрази c всички доводи на страните, както и с всички събрани по делото доказателства, свързани с тези доводи, относими към правнорелевантните факти? – с твърдение за противоречие с решение № 50067/01.06.2023г. по гр.д. № 3469/2022 г. на І г.о. на ВКС, решение № 50173/16.12.2022 г. по т. д. № 419/2022 г. на І т.о. на ВКС, решение № 50080/26.10.2022 г. по гр. д. № 1814/2021г. на ІІ г.о. на ВКС и други.; 2/ Ако с влязло в сила съдебно решение е уважен иск с правна квалификация чл.55 ЗЗД за връщане на недължимо платени суми по договор за кредит и има издаден изпълнителен лист в полза на Кредитополучателя, следва ли сумите да се зачитат като платени по договора за кредит и да се приеме, че има надплащане от страна на кредитополучателя, още повече при положение, че Банката е осъдена е влязло в сила решение да ги заплати на Кредитополучателя, което е вземане срещу Банката, отделно от договора за кредит и няма направено изявление за прихващане от страна на Кредитополучателя?; 3/ Ако суми, за които има влязло в сила съдебно решение по предявен иск е правна квалификация чл.55 ЗЗД са цедирани на трето лице, респективно няма направено изявление за прихващане е дължими по договора за кредит суми, следва ли сумите по съдебното решение, за които е издаден изпълнителен лист служебно от съда да се прихващат и да се приема, че има „наплащане“ от страна на Кредитополучателя по договора за кредит с оглед на което не са налице предпоставките за обявяване на предсрочна изискуемост по договор за кредит?; 4/ Допустимо ли е съдът служебно да прави и зачита прихващане с насрещни задължения между страните при липса на изявление за прихващане на страните и да приема, че има надплатени суми от една от страните, която не е направила нито съдебно, нито извънсъдебно изявление за прихващане с дължими от нейна страна суми и е цедирала същите на трето лице?; 5/ Може ли да се приеме, че е налице надплащане на суми по договор за кредит със суми, за които има събрани доказателства, че са цедирани на трето лице и този факт не е спорен по делото?; 6/ Може ли да се приеме, че погасителния ефект на прихващането настъпва автоматично, без да е налице изявление на една от страните, които взаимно си дължат парични суми? По въпроси от 2 до 6 се твърди противоречие с решение №43/28.07.2016 г. по т.д. №3549/2014 г. на ІІ т.о. на ВКС. Касаторът обосновава очевидната неправилност на съдебното решение с доводи за вътрешна противоречивост на мотивите. От една страна съдът е приел, че към датата на обявяване на предсрочната изискуемост на договора за кредит има просрочени задължения, както е приел и първоинстанционният съд, а от друга страна съдът приел, че не са налице предпоставките за обявяване на предсрочната изискуемост на целия кредит, тъй като има надплащане на суми от страна на кредитополучателя, с оглед на влязло в сила решение с правна квалификация чл.55 ЗЗД. Ответникът по жалбата и по делото С. М. К. поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението в атакуваната му част. Заявява, че жалбата е неоснователна по съображения, изложени в писмения отговор на касационна жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационните жалби са подадени от надлежни страни срещу подлежащи на касационно обжалване съдебни актове в преклузивния срок по чл.283 ГПК и са процесуално допустими. Въззивният съд намира, че предмет на делото са искове, предявени от „Юробанк България“ АД срещу С. М. К. по реда на чл.422 ГПК за установяване дължимост на неизплатени суми - сумата 155 377.26 евро, представляваща неплатена главница по Договор за банков кредит от 21.12.2006 г., ведно със законната лихва, считано от 15.05.2012 г. до окончателното изплащане; сумата 4 581.95 евро, представляваща възнаградителна лихва за периода от 26.02.2012 г. до 14.05.2012 г.; сумата 3.04 евро, представляваща неустойка за забава за периода 26.12.2011 г. - 14.05.2012 г. и сумата 115.20 лева, представляваща разноски за нотариални такси. Съдът приема за безспорно, че на 21.12.2006 г. между страните е сключен договор за кредит срещу ипотека №3175/R/2006 г., по силата на който банката е предоставила на С. К. сумата от 150 000 евро /чл.1/ при годишна лихва в размер на 3 % за първите 6 месеца, а за останалия период - в размер на 9.40 %; че размерът на възнаградителната лихва се определя от сбора от тримесечния ЮРИБОР (EURIBOR), но не по-малко от 2.5 % плюс надбавка от 6.9 %; че с ал.3 на чл.5 е договорено, че банката има право едностранно да изменя лихвения процент в случай на увеличение на тримесечния ЮРИБОР (EURIBOR) с повече от 25 % в рамките на един месец спрямо приетия минимум, както и при неизпълнение на условията по договора като увеличението съответства на увеличението на ЮРИБОР; че в случай на забава на плащанията на главницата и/или дължимите лихви от страна на кредитополучателя, банката олихвява просрочените суми с наказателна лихва в размер на договорения лихвен процент плюс надбавка 4% /чл.7/, като при неизпълнение на което и да е от условията по договора банката има право да обяви кредита за предсрочно изискуем /чл.18/. Съдът приема за установено, че на 11.12.2010 г. между страните е сключен Анекс №1 към договора за банков кредит, по силата на който е установено, че към посочената дата кредитополучателят има просрочени задължения в размер на 4 499.85 евро, които включват както вземания за главница, така и такива за възнаградителна лихва, такси и комисионни, като съгласно чл.1, ал.1 тази сума се присъединява към главницата и същата се преоформя като достига размер от 155 822.89 евро. Договорена е промяна в размера на ГЛП, който става 10,65 % - равен е на БЛП на банката за кредити в евро плюс надбавка от 4.9 %, като банката има право да промени едностранно договорения ГЛП в случай, че пазарните условия за привличане на финансов ресурс от страна на банката обуславят такава промяна или при наличие на предпоставките, посочени в Общите условия към договора за кредит. Предвиден е гратисен период, в който кредитополучателят ще заплаща намален ГЛП в размер на 5.39 % за първите осем месеца след сключване на допълнителното споразумение, като за този период ще се извършва погасяване само на дължими лихви, такси и комисионни. С връчена на кредитополучателката на 03.05.2012 г. нотариална покана банката й е дала 7-дневен срок да заплати посочените като просрочени задължения по договора за кредит и анекс №1 към него, като в противен случай е заявила, че обявява кредита за предсрочно изискуем. Въззивният съд счита, че с влязло в сила решение /постановено по гр.д. №18521/2012 г. по описа на СРС и в.гр.д. №14982/2016 г. на СГС/ е прието за установено, че клаузите на чл.5, ал.2 и ал.3 от договора за кредит, както и тези, обективирани в чл.1, ал.1 и 2, чл.2, ал.1 и 3 от Анекса от 11.12.2010 г. са нищожни като неравноправни по смисъла на чл.143 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, като на основание чл.55, ал.1 ЗЗД банката е осъдена да върне на С. К. сумата от 4 879.04 евро, надплатена въз основа на нищожните клаузи по договора за кредит за периода от 21.12.2006 г. до 11.12.2010 г. и сумата от 3 722.75 евро като недължимо платена разлика между анюитетните вноски и заплатените от нея такива за периода от 11.12.2010 г. до 11.04.2012 г. С оглед изложеното, апелативният състав приема, че размерът на задълженията по процесния договор за кредит следва да се определи въз основа на първоначално договорените условия по договора за кредит, като не се съобразяват клаузите на чл.5, ал.2 и ал.3, съответно възнаградителната лихва следва се изчисли при ГЛП в размер на 3 % за първите 6 месеца и 9.40 % за останалия период. Като отчита и факта, че клаузите на чл.1 и чл.2, ал.1 и 3 от Анекс №1 също са обявени за нищожни с влязло в сила решение между страните, съдът намира, че при определяне на размера на дължимата заета сума от страна на кредитополучателката не следва да се взима предвид уговорката, позволяваща натрупване на лихви, такси и комисионни към главницата, както и не следва да се отчита увеличеният размер на възнаградителната лихва от 10.65 %. Стига до извод, че към процесния спор не следва да се прилагат и направените допълнителни договорки по чл.3 от Анекс №1, предвиждащи намален размер на възнаградителната лихва за период от 8 месеца, доколкото при тълкуване на уговорките по реда на чл.20 ЗЗД следва да се приеме, че това облекчение е с оглед уговорения по-висок размер на ГЛП, респ. при отпадане на това увеличение, не е налице основание да се приеме, че банката би предоставила привилегията на намаления лихвен процент. Предвид горното, решаващият състав намира, че следва да кредитира вариант №1 от допълнителното заключение на приетата пред първоинстанционния съд експертиза, тъй като то е изготвено при посочените по-горе допускания /падежиралите вноски за главницата в размер на 780.15 евро - 6 броя вноски за периода от 16.11.2011 г. до 26.04.2012 г.; непогасена възнаградителна лихва към тази дата в размер на 6 718.11 евро или общо непогасената част от задължението към 15.05.2012 г. в размер на 7 498.26 евро/. Съдът приема, че между страните по спора е налице влязло в сила съдебно решение, по силата на което е установено със сила на пресъдено нещо, че С. К. е надплатила сумата от 4 879.04 евро, въз основа на нищожните клаузи по процесния договор за кредит за периода от 21.12.2006 г. до 11.12.2010 г. и сумата от 3 722.75 евро като недължимо платена разлика между анюитетните вноски и заплатените от нея такива за периода от 11.12.2010 г. до 11.04.2012 г. или общо сумата от 8 601.79 евро. Въз основа на изложеното и предвид задължителните указания дадени с Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС апелативният състав стига до заключение, че банката е изпълнила едната от предпоставките за обявяване на кредита за предсрочно изискуем при съобразяване и на договореното чл.18 от договора за кредит, но не е налице втората предпоставка - неизпълнение на посочените в договора задължения. Подчертава, че наличието на влязло в сила съдебно решение между страните, по силата на което е установено със сила на пресъдено нещо, че кредитополучателката К. е надплатила суми въз основа на обявените със същото решение неравноправни клаузи от договора, следва да бъде взето предвид при преценката за наличие на неизпълнени задължения по кредита към 10.05.2012 г. След съобразяване на надплатените и дължимите суми, съдът стига до извод, че към 10.05.2012 г. кредитополучателката е надплатила реалните си задължения към банката, респ. не е имала неплатени задължения, които да обосноват обявяване на кредата за предсрочно изискуем. Като приема, че в исковата си молба банката- ищец не е направила изявление, с което да упражни потестативното си право да направи кредита предсрочно изискуем, съдът стига до краен извод, че следва да бъдат присъдени само вноските за главница с настъпил падеж. Намира за приложимо Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г., ОСГТК на ВКС, че предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че не са били налице предпоставките за настъпване на твърдяната в исковата молба предсрочна изискуемост преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. Апелативният състав възприема заключението на приетата във въззивното производство съдебно-счетоводна експертиза, като счита, че общият размер на анюитетните вноски с настъпил падеж към 09.02.2024 г. е 272 353.24 евро, от които: 4 861.00 евро за 45 бр. вноски за главница с настъпили падежи в периода от 26.03.2007 г. до 26.11.2010 г.; 32 021.54 евро за 158 бр. вноски за главница с настъпили падежи в периода от 26.08.2011 г. до 26.01.2024 г.; 53 104.27 евро лихви за върху редовна главница за периода от 26.02.2007 г. до 10.12.2010 г., от тях: 52 460.22 евро - 45 бр. вноски с настъпили падежи в периода от 26.03.2007 г. до 26.11.2010 г. и 644.05 евро текущи лихви за периода от 26.11.2010 г. до 11.12.2010 г.; 182 366.43 евро лихви върху редовна главница за периода от 11.12.2010 г. до 09.02.2024 г., от тях: 181 930.21 евро - 158 бр. вноски с настъпили падежи в периода от 26.12.2010 г. до 26.01.2024 г. и 436.22 евро текущи лихви за периода от 26.01.2024 г. до 09.02.2024 г. Предвид установеното и при съобразяване размера на предявените претенции с оглед диспозитивното начало, съдът стига до извод, че първоинстанционното решение следва да бъде частично отменено, като предявеният иск от страна на банката с правно основание чл. 422 ГПК се явява основателен за сумите от 36 882.54 евро главница и 4 581.95 евро договорна възнаградителна лихва за предявения период от 26.02.2012 г. до 14.05.2012 г. Доколкото към 15.05.2012 г. е налице надплащане на вноски по кредита, то не е налице основание да се начисляват, съответно не се дължат наказателни лихви, а приетата липса на редовно обявена предсрочна изискуемост е самостоятелно основание да се отхвърли претенцията в размер на 115.20 евро, съставляващи разходи за обявяването на същата. С постановеното на 11.08.2025 г. допълнително решение е прието, че молбата на ответницата С. К. за допълване на решение №366/28.03.2025 г. е допустима, но неоснователна, поради което е оставена без уважение. Съдът счита, че възражението за изтекла погасителна давност е преклудирано, тъй като е направено за първи път във въззивното производство. С оглед изложеното стига до извод, че не е сезиран с надлежно и допустимо искане за произнасяне по възражение за давност, поради което не дължи произнасяне. Настоящият състав на ВКС счита, че няма основание за допускане на въззивно решение №366/28.03.2025 г. до касационен контрол за проверка за вероятна недопустимост. Съдът се е произнесъл по предявените по реда на чл.422 ГПК искове с правно основание чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ и чл.92 ЗЗД, като не е излязъл извън пределите на търсената защита, нито е признал за съществуващи бъдещи вземания. На основание чл.235, ал.2 и ал.3 ГПК решаващият състав е взел предвид установените факти, относими към спорното право, вкл. настъпилите след предявяването на иска - наличието на непогасени вноски за главница с настъпил падеж към края на съдебното дирене. С ТР №8/02.04.2019 г. по тълк.д. №8/2017 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че „присъждането на вноските с настъпил падеж, когато се претендира цялата главница по договор за кредит поради предсрочна изискуемост, не съставлява недопустима подмяна на основанието на иска, съответно произнасяне по непредявен иск. Основание на иска са твърдените от ищеца юридически факти, от които произтича претендираното от него субективно материално право. Изменение в основанието на иска е налице, когато ищецът заменя основанието по първоначалния иск с друго основание или когато прибавя ново основание… Предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди датата на настъпването й, но няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането. Вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали на едно и също основание - договора за кредит. По тези съображения позоваването на предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на претенцията, предявена по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Правното основание, на което се претендира изпълнение и на вноските с настъпил падеж, и на предсрочно изискуемата главница, е сключеният договор за кредит“. Настоящият състав намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка за очевидна неправилност. Въззивният съд кредитира вариант №1 от допълнителното заключение на приетата пред първоинстанционния съд експертиза, съгласно което има непогасени падежирали вноски за главница в размер на 780.15 евро - 6 броя вноски за периода от 16.11.2011 г. до 26.04.2012 г. и непогасена възнаградителна лихва към тази дата в размер на 6 718.11 евро или общо непогасената част от задължението към 15.05.2012 г. в размер на 7 498.26 евро. В същото време приема, че между страните по спора е налице влязло в сила съдебно решение, по силата на което е установено със сила на пресъдено нещо, че С. К. е надплатила сумата от 4 879.04 евро, въз основа на нищожните клаузи по процесния договор за кредит за периода от 21.12.2006 г. до 11.12.2010 г. и сумата от 3 722.75 евро като недължимо платена разлика между анюитетните вноски и заплатените от нея такива за периода от 11.12.2010 г. до 11.04.2012 г. или общо сумата от 8 601.79 евро. Решаващият състав стига до извод, че към 10.05.2012 г. едновременно има надплатени суми 8 601.79 евро и дължими суми 7 498.26 лева, т.е. „кредитополучателката е надплатила реалните си задължения към банката … със сумата 1 103.53 евро“. С този извод е обоснован и решаващият мотив, че кредитополучателката не е имала неплатени задължения, които да обосноват обявяване на предсрочна изискуемост на задълженията по кредита. В същото време и въпреки изложените мотиви, че размерът на задълженията по процесния договор следва да се определя въз основа на първоначално договорените условия по договора за кредит, като не се съобразяват клаузите на чл.5, ал.2 и ал.3, както и анекс №1, предвид прогласяването им за нищожни с влязло в сила решение, съдът кредитира заключението на допуснатата във въззивното производство съдебно-счетоводна експертиза във вариант, отчитащ като действащи горните клаузи. Приема, че общият размер на анюитетните вноски с настъпил падеж към 09.02.2024 г. е 272 353.24 евро, от които: 4 861.00 евро за 45 бр. вноски за главница с настъпили падежи в периода от 26.03.2007 г. до 26.11.2010 г.; 32 021.54 евро за 158 бр. вноски за главница с настъпили падежи в периода от 26.08.2011 г. до 26.01.2024 г.; 53 104.27 евро лихви за върху редовна главница за периода от 26.02.2007 г. до 10.12.2010 г., от тях: 52 460.22 евро - 45 бр. вноски с настъпили падежи в периода от 26.03.2007 г. до 26.11.2010 г. и 644.05 евро текущи лихви за периода от 26.11.2010 г. до 11.12.2010 г.; 182 366.43 евро лихви върху редовна главница за периода от 11.12.2010 г. до 09.02.2024 г., от тях: 181 930.21 евро - 158 бр. вноски с настъпили падежи в периода от 26.12.2010 г. до 26.01.2024 г. и 436.22 евро текущи лихви за периода от 26.01.2024 г. до 09.02.2024 г. Въззивният съд излага мотиви, че предявеният иск от страна на банката с правно основание чл. 422 ГПК се явява основателен за сумите от 36 882.54 евро главница и 4 581.95 евро договорна възнаградителна лихва за предявения период от 26.02.2012 г. до 14.05.2012 г. Не е посочено главницата в размер на 36 882.54 евро за какъв период е начислена и дължима, но видно от диспозитива на съдебния акт същата е сбор от посочените в експертизата сума от 4 861.00 евро за 45 бр. вноски за главница с настъпили падежи в периода от 26.03.2007 г. до 26.11.2010 г. и сумата 32 021.54 евро за 158 бр. вноски за главница с настъпили падежи в периода от 26.08.2011 г. до 26.01.2024 г., т.е. и за периоди, за които по съдът е приел, че няма непогасени задължения. Върху сумата 36 882.54 евро – вноски за главница за период от 2007 г. до 2024 г., е присъдена законна лихва от 15.05.2012 г. до окончателното плащане. С оглед изложеното, въззивното решение следва да бъде допуснато до касационна проверка на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, поради неяснота и вътрешно противоречие в мотивите на съда, вкл. по отношение на изводите за наличие на надплатени и дължими суми за едни и същи периоди, за липса на задължения към определена дата и основателност на искове за вноски с настъпил падеж преди тази дата, както и с оглед мотивите за основателност на претенция за законна лихва върху цялата сума за главница от подаването на заявлението по чл.417 ГПК, вкл. върху вноски за главница с настъпил след предявяването на иска падеж/. ВКС счита, че следва да бъде допуснато до касационен контрол и постановеното по реда на чл.250 ГПК решение №1068/11.08.2025 г. на основание чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Въззивният съд е постановил решение по чл.250 ГПК по молба на ответницата с искане за допълване на въззивното решение, обосновано с твърдение, че няма произнасяне по възражението й за погасителна давност. Съгласно чл.250 ГПК съдът се произнася с допълнително решение, когато не се е произнесъл по част от спорния предмет, т.е. когато не е формирана воля по част от спорното право, по някой от съединените искове или по допълнителните искания на страната, свързани с главния предмет /претенции за лихви, разноски, плодове/. Предвид изложеното е налице вероятност постановеното по реда на чл.250 ГПК решение да е недопустимо. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационните жалбоподатели следва да внесат по сметката на ВКС държавна такса, както следва – С. К.- в размер на сумата 849.73 евро /829.28 евро за касационно обжалване на решение №366/28.03.2025 г., постановено по в.гр.д. №405/2022 г. по описа на Апелативен съд - София и 20.45 евро – за касационно обжалване на постановеното по реда на чл.250 ГПК решение №1068/11.08.2025 г. по в.гр.д. №405/2022 г. на Апелативен съд - София/, а „Юробанк България“ АД – в размер на сумата 2 370.91 евро. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд