Определение № 3446 от 01.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3320/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби вх. № 4323/16.04.2024 г. и вх. № 7161/24.06.2024 г. на С. В. С., чрез пълномощника адвокат К. Д., срещу въззивно решение № 89/11.03.2024 г. и решение № 194 от 15.05.2024 г., постановено по реда на чл. 250 ГПК, постановени по в. гр. д. № 7/2024 г. на Окръжен съд – Русе. В касационните жалби се поддържа, че решенията са неправилни поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, идентично и по двете касационни жалби, се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. При запазено право на ползване от двама прехвърлители на недвижимия имот без да се уточнява обема на прехвърленото право на ползване, след смъртта на единия ползвател, запазва ли се правото да ползване в целия обем или се погасява, като преминава при собственика на недвижимия имот; 2. Следва ли да има ясни критерии в текста на нотариалния акт, когато двамата прехвърлители са запазили правото да ползват безвъзмездно недвижимостта до края на живота си. Означава ли, че всеки от съсобствениците е запазил за себе си правото да ползва припадащата му се част от наследствената вещ, но е и учредил на другия ползвател правото пожизнено да ползва и неговата част от имота, като това не е уговорено изрично в договора; 3. Правото на ползване има ли личен характер и в този смисъл може ли да се прехвърля от неговия носител на друго лице и преминава ли върху друг ползвател на същия имот, респективно прекратява се със смъртта на ползвателя, независимо от това за какъв срок е учредено. Ответникът по касационните жалби М. Х. К., чрез процесуалния представител адвокат Д. Х., е подал писмени отговори, в които твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като оспорва жалбите и по същество. Претендира сторените по делото съдебни разноски. Касационните жалби са подадени срещу подлежащи на обжалване актове на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са процесуално допустими. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С въззивното решение от 11.03.2024 г. е отменено решение № 1628/17.11.2023 г. по гр. д. № 2923/2023 г. на Районен съд – Русе в частта, в която е отхвърлен като неоснователен предявеният от М. Х. К. срещу С. В. С. иск за признаване на установено, че ищецът е титуляр на правото на ползване на 5/8 ид.ч. от имот № 127, представляващ УПИ * площ от 1081 кв.м. в кв. 9 по КРП на [населено място], [община], [улица], при граници за цялата недвижимост: имот № * и от две страни улица, заедно с построените в това дворно място жилищна сграда с площ от 70 кв.м. и 5/8 ид.ч. от второстепенна постройка от 20 кв.м., като С. С. бъде осъден да му ги предаде, включително и ключовете от двора, жилищната и стопанската постройка. В останалата част първоинстанционното решение е потвърдено. С въззивното решение от 15.05.2024 г., постановено по реда на чл. 250 ГПК, е допълнено решение № 89 от 11.03.2024 г. по в.гр.д. №7/2024 на ОС-Русе, като е признато за установено по отношение на С. С., че М. К. е титуляр на правото на ползване на 5/8 ид.ч. от процесните недвижими имоти и ответникът е осъден да му предаде владението на двора, жилищната и стопанската постройки. Въззивният съд е приел за установено, че с нотариален акт № 100 от 22.12.2020 г. ищецът М. К. и неговият брат С. К. са дарили на С. С., партньор при фактическо съжителство с дъщерята на С. К. /Е. К./, следния недвижим имот: 5/8 ид. ч. от дворно място с площ от 1682 кв.м. /1110 кв.м по нотариален акт/, представляващо имот № 127, за който е образуван УПИ * с площ от 1081 кв.м. в кв. 9 по КРП на [населено място], общ. В., [улица], заедно с цялата построена в това дворно място жилищна сграда от 70 кв.м и 5/8 ид. ч. от второстепенна постройка с площ от 20 кв.м., като братята са запазили за себе си пожизнено и безвъзмездно правото на ползване върху процесния имот. До смъртта на С. К. на 02.02.2021 г. братята са ползвали безпрепятствено прехвърлените имоти, заплащайки и следващите им се данъци. След 02.02.2021 г. С. С. е завзел имота и е отказал достъпа на М. К., вкл. е сменил ключалките на входната врата към двора, на жилищната част на самата къща, залостил е две дворни врати /към улицата и към гаража/ с тежки предмети и е поставил култиватор и ремарке пред един от входовете. Установено е, че последните са премахнати преди завеждане на исковете във връзка с подадени сигнали до МВР. Въпреки признанието на правата на ищеца от страна на С. С. в отговора на исковата молба, съдът е счел, че действията на С. /вкл. дадените от него обяснения в полицията/ водят до извод за допуснато нарушение на ограниченото вещно право на ползване на ищеца. Прието е, че учреденото право на ползване не обременява целия имот, тъй като 3/8 ид.ч. от дворното място и от сезонната постройка не принадлежат на братята-дарители. По отношение на правото на ползване върху останалите 5/8 ид.ч. обаче съдът, след като е тълкувал договора за дарение и изразената в него воля двамата дарители да ползват безвъзмездно до края на живота си притежаваните от тях общо 5/8 ид.ч. от имота, е стигнал до извод, че всеки от двамата прехвърлители е запазил за себе си правото да ползва припадащата му се част от наследствената вещ, но е и учредил на другия брат пожезнено право на ползване върху същата част от имота. При това положение със смъртта на С. К. не е погасено правото на ищеца М. К. да ползва в пълен обем дарените на С. С. общо 5/8 ид.ч. от двора, цялата къща и сезонната постройка. Запазеното право на ползване изключва възможността собственикът да упражнява правомощието си да ползва имота и след като се е съгласил да сключи договора при тези условия, дължи поведение, което не влиза в противоречие със закона. В тежест на ответника е да докаже твърденията си, че ищецът има достъп до имота. От показанията на свидетелите К. С. и В. Х. /посетили имота, заедно с ищеца в края на м.май 2023г./ съдът е установил, не е било възможно да се влезе, тъй като голямата порта била препречена с тежък камък, а малката-заключена. Съдът е приел за взаимно противоречиви показанията на свидетелка Е. К. /фактически съжител с ответника/, защото е заявил първо, че ответникът е предал на ищеца ключовете на имота след смъртта на баща й, а след това, че когато ищецът пуснал жалба в полицията срещу ответника, той предложил на полицаите да предаде на ищеца ключовете в тяхно присъствие. При тези съображения съдът е приел, че към м. май 2023 г. ищецът М. К. не е разполагал с ключове от имота, като не е установено и до приключване на устните състезание такива да са му били предадени, поради което искът по чл. 108 ЗС за размера до 5/8 ид.ч. от правото на ползване върху процесния недвижим имот е основателен. Като неоснователен е приет евентуално съединеният иск по чл. 109 ЗС за премахване на вещите, които препятстват достъпа на ищеца, доколкото не е установено С. С. да има свои вещи в сградите, нито такива, които да препятстват входовете към двора. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решенията, поради липса на сочените от касатора основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл. 280, ал. 2 ГПК. Поставените въпроси към изложенията по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към двете касационни жалби са идентични. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правният въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност чл. 288 ГПК. Първите два въпроса не могат да обусловят допускане касационно обжалване на въззивното решение, тъй като са по съществото на спора. Въззивният съд като е анализирал договора за дарение и тълкувал волята на страните, е приел, че действителната воля на М. и С. Кисьови е била да дарят собствените общо 5/8 идеални части на партньора на дъщерята на С. К., но като запазят и за двамата ползването на тези 5/8 ид.ч., т.е. като учредят и един на друг пожизнено право на ползване върху тях. Преценката на този извод налага анализ на съдържащите се клаузи в сключения договор за дарение от 2020 г., което не може да бъде предмет на производството по чл. 288 ГПК, доколкото съмнение във фактическите изводи на въззивния съд вследствие на превратно тълкуване на събраните доказателства е относимо към проверката за правилност на въззивния съдебен акт. Така формулирани, въпросите не осъществяват изискването за обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Третият въпрос също не може да предпостави допускане на касационно обжалване на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като не съответства на установената от въззивния съд фактическа обстановка и направените въз основа на нея решаващи правни изводи. Съдът е преценил по отделно и в тяхната съвкупност приетите по делото доказателства и както бе посочено вече е приел, че починалият С. К. е запазил за себе си и същевременно учредил на своя брат пожизнено право на ползване върху собствените си идеалните части от процесния имот, предмет на договора за дарение. Изводите на въззивния съд не са в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС по приложението на чл. 56, ал. 2 и чл. 59, ал. 1 ЗС относно личния и срочен характер на правото на ползване. В нея се приема, че по силата на чл. 56, ал. 2 ЗС ползвателят не може да отчуждава своето право, а по силата на чл. 59, ал. 1 ЗС то се погасява със смъртта му, ако не е учредено за по-кратък срок. Оттук следва извод, че макар правото на ползване на С. К. да е погасено с неговата смърт, върху собствените общо 5/8 ид.ч. на С. С. съществува самостоятелно право на ползване за М. К.. Не е налице нито едно от сочените в чл. 280, ал. 2 ГПК основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение. При проверката, която касационната инстанция прави в производството по чл. 288 ГПК не се констатират предпоставки за нищожност или недопустимост на обжалваното решение, а и касаторът не сочи конкретни обстоятелства във връзка с твърдението си за наличие на тези основания. Не е налице и основанието очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационните жалби по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на делото касатора С. В. С. следва да заплати в полза на ответника по касация М. Х. К. сторените от него в настоящото съдебно производство разноски в размер на 1200 лева - заплатено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.