Определение № 4240 от 23.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4128/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 201 от 26.06.2024 г. по в. гр. д. № 257/2024 г. на Сливенски окръжен съд е потвърдено решение № 178 от 06.03.2024 г. по гр. д. № 4399/2023 г. на Сливенски районен съд, с което е допуснато да се извърши съдебна делба между М. А. Д. и И. В. И. на следните недвижими имоти: 1. ПИ с идентификатор [№] по КККР на [населено място], одобрени съм Заповед РД-18- 31 от 19.04.2006 г. на ИД на АГКК, изменена със заповед: КД-14-20-261 от 19.07.2010 г. на Началника на СГКК - Сливен, с адрес [населено място], местност „Сухата чешма“, с площ 895 кв.м., трайно предназначение на територията: Урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване /до 10 м./, предходен идентификатор: [№], номер по предходен план: няма, при съседи: [№], [№], [№], [№] и [№]. ПИ с идентификатор [№] по КККР на [населено място], одобрени съм Заповед РД-18-31 от 19.04.2006 г. на ИД на АГКК, изменена със заповед: КД-14-20-261 от 19.07.2010 г. на Началника СГКК - Сливен, с адрес [населено място], местност „Сухата чешма“, с площ 1045 кв.м., трайно предназначение на територията: Урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване /до 10 м./, стар идентификатор: 67338.413.345, номер по предходен план: няма, при съседи: [№], [№], [№], заедно с построените в имота СГРАДА с идентификатор [№] със застроена площ 41 кв.м., брой етажи: 1, с предназначение: селскостопанска сграда; СГРАДА с идентификатор [№] със застроена площ 102 кв.м., брой етажи: 2, с предназначение: жилищна страда – еднофамилна, при следните квоти от правото на собственост: 1/2 ид. ч. за М. А. Д. и 1/2 ид. ч. за И. В. И.; отхвърлен е иска за делба на лек автомобил с peг. [рег.номер на МПС], марка ТОЙОТА, модел АУРИС, 1.8 бензин, с рама [№]. В срока по чл. 283 ГПК въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от ответницата по иска И. В. И., в частта, която е допуснато да се извърши съдебна делба. В жалбата са изложени доводи за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на решението. Жалбоподателят поддържа, че изводите на въззивния съд, че ищецът е собственик на половината от процесните имоти, при прилагане на установената в чл. 30, ал. 2 ЗС презумпция за равенство на дяловете, са неправилни. Това е така, защото от доказателствата по делото е безспорно установено, че ищецът не е участвал с никакви суми в придобиването на имотите. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 512 от 22.11.2010 г. по гр. д. № 1115/2009 г. на ВКС, II г. о. и решение № 652 от 07.11.2003 г. по гр. д. № 137/2003 г. на ВКС, I г. о., по следния правен въпрос: „В кои случаи може да се приеме, че установената в чл. 30, ал. 2 ЗС презумпция е опровергана и по какъв начин следва да бъдат установени вътрешните отношения между съсобствениците?“. Ответникът по касация М. А. Д. в писмен отговор на касационната жалба изразява становище, че същата е неоснователна. Претендира присъждане на разноски пред настоящата инстанция. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе по допускане на решението до касационно обжалване, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е прието, че двата недвижими имота са придобити преди брака на страните по силата на договори за покупко-продажба, както следва: с нотариален акт № 62 от 28.01.2020 г., Х. и В. С. са продали на М. А. Д. /ищеца/ и И. В. И. /ответницата/ ПИ с идентификатор [№] с площ 895 кв.м. при описани граници, за сумата 9300 лв., като в акта е отразено, че тя е изплатена напълно и в брой от купувачите; с нотариален акт № 101 17.02.2021 г., А. и П. Н. са продали на М. А. Д. /ищеца/ и И. В. И. /ответницата/ ПИ с идентификатор [№] с площ 1045 кв.м. при описани граници, заедно със застроените в имота сгради - с идентификатор [№] и застроена площ 41 кв.м. и идентификатор [№] и застроена площ 102 кв.м., за сумата 80 000 лв., като е отразено, че продавачите са я получили напълно и по банков път от купувача И. И. и от В. К. И. /син на ответницата/ от името и за сметка на купувачите. Вещното право на собственост е преминало върху двамата купувачи – И. В. И. и М. А. Д. и доколкото в договора не е изрично посочено друго, то техните части са равни – по 1/2. Произходът на сумите, послужили за изпълнение на паричното задължение на купувача сам по себе си няма отношение към възникването на собствеността по деривативен път. Това важи и когато купувачите са повече от един. Без значение е дали продажната цена е изплатена от един от тях изцяло или отчасти, или от трето лице – правото на собственост възниква за тези лица, които са участници в договора на страната на купувача. Изпълнението на договорното задължение за плащане ползва всички в отношенията им с продавача, като единствено може да породи облигационни задължения между самите купувачи, но това не рефлектира върху вещните им права. Повдигнатия от жалбоподателя материалноправен въпрос по приложението на чл. 30, ал. 2 ЗС не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице и противоречие с представеното решение по гр. д. № 1115/2009 г. на ІІ г. о., в което се приема, че презумпцията по чл. 30, ал. 2 ЗС намира приложение само ако в договора, обективиращ осъществяване на основанието, на което вещта е придобита в съсобственост, частите не са посочени и не могат да бъдат изведени от този договор с оглед неговото естество. В разгледания в това решение случай естеството на основанието, на което е възникнала съсобствеността /замяна срещу недвижим имот/, сочи какъв обем от права е придобил всеки от съсобствениците, за разлика от настоящия казус, при който основанието за съсобствеността е покупко-продажба с два договора в нотариална форма и изразената в тях воля за придобиване на имотите от купувачите в съсобственост. Плащането на цената представлява изпълнение на облигационно задължение, което не оказва влияние върху правата на съсобствениците. Ако не е уговорено друго между тях в отклонение от презумпцията на чл. 30, ал. 2 ЗС, те се считат за равни.. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. С оглед този изход на делото жалбоподателят следва да бъде осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на М. А. Д. направените разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред ВКС в размер на 1800 лв., искане за присъждане на които е направено в отговора на касационната жалба, към който е приложен и договор за правна защита и съдействие, доказващ плащане на уговорения размер. Водим от гореизложеното съдът