Определение № 125 от 28.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3507/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Интранс“ ЕООД, гр.София, с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Кюстендилски окръжен съд № 260112 от 20.05.2021 г. по гр.д.№ 137/ 2021 г., с което е отменено изцяло решение на Дупнишки районен съд по гр.д.№ 789/ 2020 г., след което по предявените от К. С. С. против касатора искове, квалифицирани по чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ, е признато за незаконно и е отменено уволнението, извършено със заповед № 334/ 13.04.2020 г. на основание чл.328 ал.1 т.3 КТ, К. С. е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „общ работник“, касаторът е осъден да му заплати 1 571 лв обезщетение за оставане без работа за период 13.04.2020 г. – 13.10.2020 г. и е разпределена отговорността за таксите и разноските по делото. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поставя като основание за допускане на обжалването материалноправен въпрос, който при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, следва да бъде уточнен в следния смисъл: длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички представени по делото доказателства в тяхната съвкупност, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и изложи в мотивите на съдебния си акт какви фактически и правни изводи прави. Според касатора в обжалваното решение този въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС /Тълкувателно решение № 1/ 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/ 2013 г., ОСГТК, ВКС/. Ответната страна К. С., чрез процесуалния си представител, е представил отговор срещу касационната жалба, който обаче не е подписан и затова съдът не го обсъжда. Процедура по отстраняване на нередовности на отговора процесуалният закон не предвижда. Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд приел за установено, че ищецът е заемал длъжността „общ работник” при ответника въз основа на трудов договор. Със заповед № 334/ 13.04.2020 г. на управителя на ответното дружество трудовото правоотношение между страните било прекратено на основание чл.328 ал.1 т.3 КТ поради намаляване на обема на работа. Преди прекратяването, със заповед № 5/ 03.02.2020 г. на управителя на ответното дружество, било утвърдено ново щатно разписание, с което била съкратена една щатна бройка от длъжността „общ работник“. На същата дата била издадена заповед № 6, с която била назначена комисия за извършване на подбор между работниците, заемащи посочената длъжност, която комисия предложила да бъде прекратено трудовото правоотношение с ищеца. Той бил регистриран като безработен до 24.06.2020 г., когато започнал работа при друг работодател. При тези фактически установявания въззивният съд посочил от правна страна, че уволнителното основание по чл.328 ал.1 т.3 КТ възниква при следните предпоставки: намаляване на обема на работата в предприятието, което състояние да е съществувало обективно и да е било свързано с изпълняваните от работника трудови функции. Работодателят носел доказателствената тежест да установи тези предпоставки, а той не бил доказал нито една от тях. По делото била представена заповед № 5/ 03.02.2020 г. на управителя на ответното дружество, с която било утвърдено ново щатно разписание в предприятието на работодателя, считано от 03.02.2020 г. и с което била съкратена длъжността „общ работник“ с една щатна бройка. От тази заповед следвала възможност работодателят да прекрати трудовото правоотношение на друго правно основание /чл.328 ал.1 т.2 КТ/, но той не се възползвал от нея и затова дали в случая били налице предпоставките по посочената разпоредба не било предмет на спора. Намаляване на обема на работата не било доказано, нито връзката между такова намаляване и задълженията на уволнения работник, затова уволнението било незаконно. Няма основание така мотивираното въззивно решение да бъде допуснато до касационното обжалване по поставения правен въпрос. Този въпрос е обуславящ, но той не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Напротив, въззивният съд е съобразил при изготвяне на ата си както тълкувателното решение, на което касаторът се позовава, така и последващата практика на ВКС, според която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него/. Съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти; доказателствата следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства /решение № 108/ 25.06.2020 г. по гр.д.№ 1538/ 2019 г., ІV г.о. и цитираните в него/. Същото е разрешението, дадено в обжалваното решение, поради което по формулираният правен въпрос не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд