Определение № 60119 от 30.09.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3255/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Постъпила е частна касационна жалба, подадена от Н. В. Ц. против определение № 1520/10.06.2021 г. по ч. гр.д. № 1602/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение от 04.03.2021 г. по гр.д.№ 10387/2019 г. на СГС. С последното на основание чл. 248 ГПК е допълнено определението за прекратяване на делото поради липса на правен интерес за ищеца Н. В. Ц., като същият е осъден да плати на ответниците С. Н. А. и В. Н. Ц. деловодни разноски в размер на 300 лв. В частната касационната жалба се прави оплакване за недопустимост, неправилност и необоснованост на обжалваното определение, тъй като не е бил представен списък по чл. 80 ГПК, не е заявено в срок искане за присъждане на разноски, присъдените са прекомерни за свършената работа от пълномощника на ответниците. В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1 и 2 ГПК се твърди основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК по въпроса: следва ли съдът да уважи искане за допълване на определение в частта за разноските при липса на представен от тази страна списък на разноските по чл. 80 ГПК. Ответниците по частната касационна жалба С. Н. А. и В. Н. Ц. оспорват допускането до касация, тъй като обжалваното определение е съобразено с т. 8 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. По същество считат определението за допустимо и правилно, тъй като искане за присъждане на разноски не може да бъде направено преди да бъде прекратено производството, което не е разглеждано в открито съдебно заседание, а и защото такова е заявено още с отговора на исковата молба. Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Частната жалба изхожда от процесуално легитимирана страна и е постъпила в срок. Съдът приема, че отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК, поради което я преценява като допустима Въззивният съд е приел, че молбата по чл. 248 ГПК е допустима, защото е подадена в едномесечния срок, който започва да тече с постановяване на определението, чието допълване се иска по аргумент от чл. 248, ал.1 и чл. 81 ГПК. Представянето на списък за разноските по чл. 80 ГПК е преценена като предпоставка за допустимост на искането само ако то е за изменение на акта в частта за разноските, т.е. при наличие на произнасяне по този въпрос. Ако съдът не се е произнесъл, искането е за допълване, при което представянето на списък не е предпоставка за допустимостта му. По същество съдът е приел, че искането за присъждане на разноски е заявено с отговора на исковата молба / на л. 32/ и доказано с представеното пълномощно заедно с него, в което е отразено и направеното плащане на адвокатски хонорар в размер на 300 лв., а възражение за прекомерност не е било направено от другата страна. Не е налице наведеното основание за допускане до касация, тъй като по поставеният въпрос, ВКС се е произнесъл със задължителна за съдилищата съдебна практика. Приетото от въззивният съд е съобразено с мотивите и диспозитива по т.8 от ТР № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, в което е направено разграничение между двете хипотези – когато се иска изменение на съдебният акт в частта за разноските, защото не е съобразен с представеният списък по чл. 80 ГПК от страната и когато съдът изобщо не се е произнесъл по искането за разноски. В последният случай законодателя не е предвидил представянето на списък на разноските като предпоставка да се иска допълване на определението с присъждане на разноски. Тъй като по формулираният въпрос от частният жалбоподател е постановена задължителна съдебна практика, с която обжалваното въззивно определение е съобразено, не е налице основание за допускане до касация. Ето защо Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение