Определение № 3213 от 12.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 2244/2025 г.

Производството е по реда на чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК. „СиТи Интерактив“ ЕООД обжалва Определение № 1474/04.06.2025 г. по в.ч.гр.д. № 1462/2025 г. на АС–София, с което след отмяна на Определение № 20995/31.12.2024 г. по ч.гр.д. № 15059/2024 г. на СГС е допуснато обезпечение на предявимия от „Скай Софт Ънлимитид“ ООД срещу него бъдещ осъдителен иск за парично вземане. Частният касатор навежда оплакване за неправилност на обжалвания акт. Поддържа, че бъдещият иск е неоснователен, тъй като ищецът е неизправна страна по договора, въз основа на който се претендира процесното вземане - доставил е договорения продукт (софтуер) със съществени недостатъци и непълноти. Сочи, че преценката за точното изпълнение на ищеца може да бъде направена само чрез специални знания и поради това искът не се явява подкрепен с убедителни писмени доказателства. Счита, че касационното обжалване на процесното определение следва да се допусне без обосноване на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, доколкото те не са важими в производствата по частни жалби. Евентуално като основание за допускане на касационно обжалване частният касатор сочи очевидната неправилност на атакуваното определение. Ответникът „Скай Софт Ънлимитид“ ООД заявява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и изразява становище за неоснователност на жалбата по същество. Частната касационна жалба е подадена в срок от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Следователно е допустима. За разглеждането й по същество обаче касаторът следва да обоснове предпоставките на чл. 280, ал. 1 или 2 ГПК, в какъвто смисъл е и изрично въведеното с чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК изискване. Първоинстанционното производство е образувано по молба на „Скай Софт Ънлимитид“ ООД по чл. 390 ГПК за допускане на обезпечение на предявимия срещу „СиТи Интерактив“ ЕООД бъдещ осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 36 ЗАПСП за сумата от 36 000 лв. – остатък от дължимото съгласно лицензионен договор от 07.12.2023 г. възнаграждение за използване на компютърна програма. Поискано е обезпечаването му чрез налагане на запор върху вземания на ответника от търговска банка. Към молбата е представен препис от договора и от писмено предизвестие, изпратено от ответника до ищеца, в което е волеизявено за прекратяване на договора поради липса на съществени функционалности на софтуера, необходими за целта, за която е придобито правото за използването му. Първоинстанционният съд е приел, че между страните по бъдещото дело е налице спор относно точното изпълнение на договора от страна на ищеца, разрешим само с помощта на специални знания. Така е заключил, че бъдещият иск не е подкрепен с достатъчно убедителни писмени доказателства, и е отхвърлил молбата. За да отмени първоинстанционното определение, въззивният съд е приел, че от представените писмени доказателства е изводима вероятната основателност на бъдещия иск, а пълно доказване е необходимо едва в исковото производство. Счел е, че представеният договор установява възникване на вземането за възнаграждение, а като е намерил, че обезпечителната нужда не е опровергана и мярката – подходяща, е допуснал поисканото обезпечение. С оглед данните за извършено от ответника изявление относно годността на софтуера и на основание чл. 391, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 ГПК съдът е определил парична гаранция от 10 % от размера на обезпеченото вземане. От изложеното не се установява очевидна неправилност на обжалваното определение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Такова то би било, ако е постановено при тежко и видимо от него или от мотивите му нарушение на материалния или процесуалния закон или на правилата на формалната логика, чието установяване е възможно без извършване на анализ на данните по делото и на събраните в хода му доказателства (например прилагане на отменен закон, прилагане на закон в противоположния му смисъл, нарушаване на основни съдопроизводствени принципи или формиране на изводи в явно противоречие с логическите правила). В случая въззивният съд в съответствие със закона, а не в негово очевидно нарушение, е определил предпоставките за допускане на обезпечение: допустимост и вероятна основателност на бъдещия иск, обезпечителна нужда и адекватност на поисканата мярка. Възможната неизправност на бъдещия ищец е отчетена чрез определяне на гаранция съобразно възприетото в мотивите на т. 5 на Тълкувателно решение № 6/2013 г. по тълк.д. № 6/2013 г. разрешение, според което „преценката за вероятната основателност на иска се извършва въз основа на въведените от ищеца твърдения и подкрепящите ги писмени доказателства (чл. 391, ал.1, т.1 ГПК), а когато ищецът не разполага с убедителни писмени доказателства, при представяне на гаранция в определен от съда срок при условията на чл. 180 и 181 ЗЗД, т.е. законът задължава съда да допусне обезпечение винаги, когато искът е допустим и е налице обезпечителна нужда“. Впрочем, от това тълкуване следва, че доводът, с който ответникът обосновава очевидната неправилност (за липса на доказателства относно изправността на ищеца), е ирелевантен, но за пълнота следва да се посочи и че твърдяното нарушение, дори да е допуснато от въззивния съд, не би имало очевиден характер, тъй като установяването му налага преценка на доказателствата. По изложените съображения не следва да бъде допускано касационно обжалване. Така мотивиран, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо отделение,