Определение № 50556 от 11.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2073/2022 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано е по подадената чрез юрисконсулт Т. Т. касационна жалба на ответника „ЗАД ДаллБогг: Живот и Здраве“АД срещу решение № 307/09.05.2022г. по възз.т.д. № 76/2022г. на САС в частта, с която е потвърдено решение № 261333/23.09.2021г. по т.д.№ 2558/2019г. на СГС за осъждането на касатора „ЗАД ДаллБогг: Живот и Здраве“АД да заплати на „ЗД Евроинс“ АД регресно застрахователно обезщетение за размера над 18 760лв. до 26 815лв., ведно със законната лихва, считано от 28.11.2019г. до окончателното изплащане, и заедно с обезщетение за забава в размер на 4097.96лв., и са присъдени разноски в тежест на касатора. В касационната жалба са релевирани доводи, че присъденото регресно застрахователно обезщетение е прекомерно завишено и несъобразено със съдебната и застрахователна практика по аналогични случаи. Според касатора от представените писмени доказателства и заключението на САТЕ по делото се установява, че действителната стойност на застрахования лек автомобил е 26 650лв. и, че е налице тотална щета, тъй като разходите за възстановяването му надхвърлят 70% от неговата възстановителна стойност, която според касатора е 18 760лв.Касаторът поддържа, че при определяне на дължимия размер на обезщетението въззивният съд е използвал значително и необосновано завишена действителната стойност на увредения автомобил.Според касатора неправилно е приложена разпоредбата на чл.390, ал.2 КЗ.Първата поддържана теза в касационната жалба е, че дължимото застрахователно обезщетение е в размер на 18 760лв., представляващо 70% от установената по делото действителна стойност на увредения автомобил в размер на 26 650лв.Наред с това, касаторът поддържа, че неправилно въззивният съд не е съобразил установеното от заключението на САТЕ по делото, че има запазени части, чиято стойност е определена в размер на 20% от стойността на автомобила или в размер на 5360лв.Втората поддържана теза от касатора е, че от установената действителна стойност на увредения автомобил в размер на 26 800лв. следва да бъдат приспадната стойността на запазените части в размер на 5360лв. Наред с това касаторът поддържа че следва да бъдат отчетени и заплатените от него суми след постановяване на въззивното решение в общ размер на 14 202.67лв., от които 8055лв. - остатък от обезщетение за имуществени вреди и останалата сума - законни лихви за забава.Релевирани са и доводи за неправилно приложение на чл.86, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.412, ал.3, т.1 КЗ, с доводи, че не е съобразено от въззивния съд непредставянето на доказателства за прекратена регистрация на застрахования автомобил.Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и за постановяване на друго за отхвърляне на иска за посочения размер, евентуално за намаляване на размера на застрахователното обезщетение. В изложението по чл.284, ал.1 т.3 ГПК са формулирани следните правни въпроси: 1.Следва ли при определяне размера на обезщетението за забавено изпълнение на основание чл.86, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.412,ал.3, т.1 КЗ, представляващо акцесорен иск, предявен в производство, образувано въз основа на предявен като главен иск за регресно обезщетение за имуществени вреди от застраховател по „Каско“ спрямо застраховател по „Гражданска отговорност“ съдът да отчита наличните като доказателства по делото данни за настъпила тотална щета на застрахованото по „Каско“ МПС, в т.ч. и като вземе предвид наличието на данни по делото за прекратена регистрация на това МПС? По него е въведено основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, обосновано с липсата на актуална и задължителна съдебна практика и значимостта му за развитие на правото, неговото точно прилагане и за финансовата стабилност на целия застрахователен сектор. 2.Има ли решаващо значение прекратяването на регистрацията на притежавано от застрахования на увредено МПС, при установена тотална щета на МПС, за евентуалната основателност на иска срещу застрахователя – както на главния, така и на евентуалния? По него е въведено основанието по т.1, предл.2 на чл.280, ал.1 ГПК.Касаторът счита, че даденото от въззивния съд разрешение по въпрос № 2 е в противоречие с решение № 44/02.06.2015г. по т.д.№ 775/2014г., I т.о. 3.В случай на определена от вещото лице по съдебно-автотехническата експертиза стойност от 20 % на запазените части на МПС при установена тотална щета, следва ли съдът да отчете горното, като приспадне същите от установената действителна стойност на същото МПС, считано към датата на увреждащото събитие, при определянето на размера на дължимото застрахователно обезщетение за имуществени вреди от застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, и в случай, че не го стори, води ли това до неоснователно обогатяване на претендиращия обезщетението застраховател по имуществена застраховка „Каско“? По него е въведено основанието по т.1, предл.посл. на чл.280, ал.1 ГПК.Касаторът счита, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с решение № 37/23.04.2009г. по т.д.№ 667/2008г., I т.о.Наред с това е въведено и основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК с доводи за противоречива съдебна практика и значимостта на въпроса за развитие на правото. Въведено е и основанието за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл. посл. ГПК – очевидна неправилност. В подадения чрез юрисконсулт К. Н. писмен отговор ответникът „ЗАД Евроинс“ АД оспорва наличието на основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол и основателността на касационната жалба.Претендира за присъждане на разноски. Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията по чл.288 ГПК, след като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното: Въззивният съд е сезиран с въззивна жалба само от ответника „ЗАД ДаллБогг: Живот и Здраве“АД срещу първоинстанционното решение в частите, с които е осъден да заплати на „ЗАД Евроинс“ АД, на осн.чл.411 КЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД, регресно застрахователно обезщетение за размера над 18 760лв. до 27 332.20лв., ведно със законната лихва, считано от подаване на ИМ на 28.11.2019г. до окончателното изплащане, и, на осн.чл.86, във вр. с чл.84, ал.1 ЗЗД, мораторна лихва за периода от 27.05.2018г.до 27.11.2019г. в размер на 4 175.75лв. С въззивното решение в сега обжалваната част първоинстанционното решение е потвърдено в частта за осъждането на„ЗАД ДаллБогг: Живот и Здраве“АД да заплати на „ЗАД Евроинс“ АД застрахователно обезщетение за размера над 18 760лв. до 26 815лв., ведно със законната лихва от 28.11.2019г. и заедно с мораторна лихва върху главницата в общ размер на 4097.96лв. за периода от 27.05.2018г. до 27.11.2019г. Преди всичко въззивният съд е приел, че с първоинстанционното решение в необжалваната и влязла в сила част за уважаване на иска, с правно основание чл.411 КЗ, са преклудирани следните правно-релевантни факти: Наличието на застрахователно правоотношение по застраховка „Каско“ между ищцовото дружество и собственика на увредения автомобил; Наличието на застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ между ответното дружество и причинителя на щетите; Установените по делото механизъм на настъпване на ПТП, участниците в него, причинените щети и наличието на „тотална щета“ по см. на чл.390, ал.2 КЗ, причинната връзка между щетите и поведението на застрахования водач и неговата вина; Липсата на съпричиняване; Изплащането от ищцовото дружество на застрахователно обезщетение на увреденото лице и суброгирането му в правата на застрахования срещу застрахователя на гражданската отговорност на делинквента.Въз основа на заключението на САТЕ по делото въззивният състав е приел за установено, че действителната стойност на увредения лек автомобил към датата на настъпване на застрахователното събитие е 26 800лв.Установил е, че на 05.02.2020г. наказателният съд е одобрил споразумение, с което застрахованият при ответника водач се е признал за виновен за престъпление по чл.343, ал.3, пр.1, пр.4, пр.6 вр. с ал.1, б. „Б“ вр. с чл.342, ал.1 НК.Спорът във въззивното производство е сведен до определяне на дължимото застрахователно обезщетение за размера над 18 760лв. до 27 332.20лв. и дължимостта на обезщетение за забава.Въззивният състав е обсъдил и е приел за неоснователен довода във въззивната жалба на ответното дружество, поддържан и в касационната жалба, че при действителна стойност на увредения автомобил в размер на 26 650лв. и при наличие на тотална щета, дължимото обезщетение се равнява на 70% от 26 650лв. или 18 760лв.В тази връзка е посочил, че неправилно процесуалният представител на ответника смесва действителната стойност на автомобила - 26 800лв. и действителната стойност на уврежданията му - 32 350.94лв.Крайният извод е, че на ищцовото дружество е дължимо застрахователно обезщетение в общ размер 26 815лв., представляващ сбор от установената от заключението на САТЕ по делото с в.л. Х. И. действителна стойност на увредения лек автомобил към датата на настъпване на ПТП на 14.12.2017г. - 26 800лв. и извършените обичайни ликвидационни разходи в размер на 15лв. Въззивният съд е обсъдил и е приел за неоснователен и довода на ответника, че искът за мораторна лихва е неправилно уважен, предвид непредставяне с ИМ на окончателния акт за вината на застрахования при ответника водач. В тази връзка е посочил, че в разпоредбата на чл.412, ал.1 КЗ няма законово изискване застрахователят по застраховка „Каско“ да представи пред застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ доказателства за вината на застрахования, още повече, че вината му се предполага до доказване на противното, на осн. чл.45, ал.2 ЗЗД.Формирани са мотиви, че необоснованият отказ на ответника за заплати застрахователно обезщетение е на негов риск и не го освобождава от отговорност за вреди при забавено изпълнение.Прието е, че наличието на основания за ангажиране на отговорността на ответното дружество са предмет на установяване в това производство и при неоснователен отказ за заплащане на дължимата сума то дължи обезщетение за забава, още повече в случая, предвид на това, че ищцовото дружество е нямало как да представи с ИМ обективираното в съдебния протокол от 05.02.2020г.споразумение, с което застрахованият водач се е признал за виновен, сключено повече от 2 години след настъпване на застрахователното събитие.Въззивният съд е счел за ирелевантно заплащането от ответника на сумата 22 397.65лв., от които главница в размер на 18760лв. и 3737.65лв. мораторна лихва за периода 28.11.2019г.-25.10.2021г., с оглед на това, че в тази част първоинстанционното решение е влязло в сила. Конкретизирани, уточнени и квалифицирани от касационния съд, в изпълнение на правомощията, очертани в мотивите към т.1 на ТР № 1/2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, формулираните въпроси под № 1 и № 2 са в следния смисъл:Какво е значението на неизпълнението на задължението за представяне на доказателство за прекратяване регистрацията на увреденото МПС при тотална щета в хипотезата на предявен суброгационен иск по чл.411 КЗ срещу застрахователя на гражданската отговорност на делинквента? Неоснователността на искането за допускане на касационно обжалване по тях произтича преди всичко от липсата на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване в смисъла, изяснен с т.1 на ТР № 1/2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.В подадения отговор на ИМ ответникът не е възразил във връзка с непредставянето на доказателства за прекратяване на регистрацията на увредения лек автомобил.Този въпрос не е обсъждан от първоинстанционния съд, не е поставен и във въззивната жалба на ответника, поради което не е изследван и от въззивния съд.Поради липсата на общата предпоставка за допускане на обжалване по въпроса, не следва да се обсъждат въведените по него допълнителни предпоставки. Въпрос № 3 касае начина на определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение при тотална щета в хипотезата на предявен суброгационен иск по чл.411 КЗ срещу застрахователя на гражданската отговорност на делинквента, в аспекта на това следва ли установената по делото стойност на запазените части да се приспадне от действителната стойност на увреденото МПС.Въпросът притежава характеристиките, очертани в чл.280, ал.1 ГПК, но по него липсват въведените допълнителни предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. По приложението на чл.411 КЗ, аналогичен с чл.213 КЗ (отм.), съотв.чл. чл.402 ТЗ (отм.) е постановено посоченото и от касатора решение № 37/23.04.2009г.по т.д.№ 667/2008г., I т.о.В него се приема, че размерът на дължимото застрахователно обезщетение в хипотезата на чл.402 ТЗ ( отм.) се определя в рамките на договорената максимална застрахователна сума, съобразно стойностният адекват на претърпяната от осъществяване на застрахователното събитие вреда, който не може да надхвърля действителната стойност на увреденото имущество, определена като пазарната му стойност към същия момент.Даденото от въззивния съд разрешение, че дължимото обезщетение следва да се определи в размер на установената от заключението на САТЕ действителна стойност на увредения лек автомобил към момента на настъпване на застрахователното събитие не е в противоречие, а е изцяло в съответствие с посочената от касатора съдебна практика, поради което не е налице въведеното основание по т.1, предл.посл. на чл.280, ал.1 ГПК.Наличието на съдебна практика по въпроса, която е актуална и не се налага да бъде осъвременявана или променяна изключва въведеното второ допълнително основание за допускане на касационно обжалване по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Не е налице и приложното поле на въведеното основание за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. За да е очевидно неправилно по смисъла на цитираната разпоредба, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който да може да бъде констатиран от касационната инстанция пряко въз основа на мотивите, без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Като основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.В случая касаторът не е обосновал приложното поле и пряко от мотивите на въззивното решение не може да се изведе нито една от възможните хипотези на очевидна неправилност. Поради изложеното и тъй като при дължимата служебната проверка не се констатира вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо в обжалваната част не следва да се допуска касационно обжалване. С оглед на този изход на производството разноски на касатора не се дължат.На ответника по касация се присъждат разноски за юрисконсултско възнаграждение, на осн. чл.78, ал.8 ГПК, във вр. с чл.37 ЗПП, във вр. чл.25а, ал.3 НЗПП, за подаване на отговор на касационната жалба, без процесуално представителство, които се определят в размер на 100лв. Мотивиран от горното, съставът на I т.о.: