Определение № 4114 от 15.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1133/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Е. К. и А. Ж. К. от [населено място] срещу въззивно решение № 129 от 09.11.2022 г. по в. гр. д. № 172/2022 г. на Търговищкия окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 260122 от 16.10.2020 г. по гр. д. № 342/2019 г. на Търговищкия районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от касаторите против Министерство на правосъдието иск с правна квалификация чл. 49 ЗЗД за сумата 20 000 лв. (частичен иск от 129 249,28 лв.), представляваща законната лихва върху сумата 455 756 лв. за периода от 13.10.2014 г. до 27.07.2017 г., предадена на КОНПИ от ДСИ по изп. д. № 20143230402082 и по изп. д. № 20143230403074 по описа на СИС при Добричкия районен съд. Решението е постановено при участието на И. И. М. и М. Г. С.-Н. като трети лица-помагачи на страната на ответника. С решение № 72 от 07.07.2022 г. по гр. д. № 3673/2021 г. на ВКС, I г. о., е отменено предходното въззивно решение № 260030 от 10.03.2021 г. по в. гр. д. № 4/2021 г. на Търговищкия окръжен съд в частта, с която е обезсилено решението на № 260122 от 16.10.2020 г. по гр. д. № 324/2019 г. на Търговищкия районен съд и делото е върнато за ново разглеждане на друг съдебен състав с указания за произнасяне по съществото на спора като извърши сам процесуалните действия, за които е дал указание на районния съд по разпределяне на доказателствената тежест на страните. При повторното разглеждане на делото въззивният съд е приел, че ищците в първоинстанционното производство Д. Е. К. и А. Ж. К. са съпрузи от 2007 г. На 02.09.2011 г. е извършено претърсване и изземване в къщата им в [населено място], за което е съставен протокол за претърсване и изземване по реда на чл. 161, ал. 2 НПК. В протокола подробно са описани всички иззети движими вещи, в т. ч. и пари - описани по брой банкноти и номинал в размер на 238 828 лв. От протокол за доброволно предаване от 02.09.2011 г. е установено, че на основание чл. 109, чл. 110 и чл. 159 НПК Д. Е. К. е предал доброволно на разследващ полицай при ТЗ – БОП – Варна, в салон на „Банка ДСК“ АД – Каварна, определен брой банкноти в евро, съхранявани в „Банка ДСК“ АД, преброени и запечатани в присъствие на предаващия ги, в общ размер на 216 928 лв. В периода от 02.09.2011 г. до 28.07.2014 г. Д. К. многократно е подавал молби до Окръжна прокуратура –Добрич за връщане на иззетите движими вещи и пари, както и на доброволно предадените от него пари. С определение от 28.07.2014 г. Силистренският окръжен съд е постановил връщане на иззетите суми. С определение № 484 от 18.07.2014 г. по ч. гр. д. № 480/2014 г. на Добричкия окръжен съд на основание чл. 390, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 37, ал. 1 ЗОПДНПИ е допуснато обезпечение на бъдещ иск на КОНПИ срещу Д. Е. К., А. Ж. К., В. А. Т., „Андреев строй“ ООД и „Же-Де-2006“ ЕООД, с цена на иска 4 933 158,61 лв., чрез налагане на възбрана върху недвижими имоти, запори на дружествени дялове и вземания, както и запор на паричните средства в общ размер на 238 828 лв., иззети на 02.09.2011 г. Изпълнително дело № 2082/2014 г. по описа на СИС при Добричкия районен съд с докладчик ДСИ И. М. е образувано на 21.07.2014 г. по молба на КОНПИ – ТД – В. с приложена обезпечителна заповед от 18.07.2014 г., издадена въз основа на определението от 18.07.2014 г. С определение № 550 от 16.09.2014 г. по в. ч. гр. д. № 455/2014 г. на Варненския апелативен съд, потвърдено с определение № 652 от 26.11.2014 г. по ч. гр. д. № 6750/2014 г. на ВКС, І г. о., е обезсилено определението за допускане на обезпечение на бъдещ иск поради нарушаване на правилата за подсъдност и делото е изпратено по компетентност на Варненския окръжен съд. Д. К. е подал по изп. д. № 2082/2014 г. молба за спиране на изпълнението по посоченото изпълнително дело предвид постановеното определение на Варненския апелативен съд, която е оставена без уважение от съдебния изпълнител. Междувременно, на 13.10.2014 г., е отворен сейф № 34 в „Алианц банк България“ АД, в който се съхраняват иззетите с протокола от 02.09.2011 г. по досъдебно производство ДПСЗ-71/2013 г. пари в размер на 238 828 лв., които ДСИ Милев е описал по брой банкноти и номинал, като е установил, че паричните средства са в размер на 236 685,96 лв., а не както е записано в обезпечителната заповед, т. е. с 2142,04 лв. по-малко, като сумата е предадена за пазене на взискателя - ищец по бъдещия иск КОНПИ, чрез упълномощения му представител. Допълнително ДСИ е описал, иззел и предал за пазене банкноти с номинал по 50 лв. на обща стойност 2150 лв. По молба от КОНПИ, с постановление от 20.01.2015 г. ДСИ е прекратил изп. д. № 2082/2014 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 4 ГПК и е вдигнал наложения запор на сумата 238 828 лв. Въззивният съд е приел, че изпълнителното производство е образувано и се е развило законосъобразно, доколкото обезпечителната заповед, послужила като основание за образуване на изпълнителното производство, е загубила своята правна сила едва на 26.11.2014 г., когато е постановено определението на ВКС. След тази дата е възникнало основание за прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 4 ГПК. В същото време ДСИ не следва да действа служебно и да прекрати производството без да е сезиран от заинтересована страна. На 02.12.2014 г. А. К. е представила препис от определението на ВКС по изпълнителното дело, но в молбата си, към която това определение е приложено, същата е поискала единствено да бъде вдигнат запорът върху дружествени дялове. ДСИ своевременно е предприел действия и е вдигнал запора върху тези дялове. След постъпване на молбата от КОНПИ за отмяна на допуснатите в изпълнителното производство мерки, позовавайки се на влязлото в сила определение на ВКС, още на следващия ден ДСИ е прекратил изпълнителното производство и е вдигнал запора върху запорираните по делото суми, описани на 13.10.2014 г. С оглед на това съдът е приел, че не е налице противоправно поведение от страна на ДСИ Ивайло Милев, респ. не следва да бъде ангажирана отговорността по чл. 49 ЗЗД на Министерство на правосъдието. С определение № 523 от 06.08.2014 г. по ч. гр. д. № 530/2014 г. на Добричкия окръжен съд на основание чл. 390 ГПК, във вр. чл.37 и сл. ЗОПДНПИ е допуснато обезпечение на бъдещ иск на КОНПИ срещу Д. Е. К., А. Ж. К., В. А. Т., „Андреев строй“ ООД, и „Же-Де-2006“ ЕООД, с цена на иска 5 150 086,61 лв., чрез налагане на запор върху парични средства в размер на 216 928 лв., съхранени в сейф № 34 в „Алианц банк България“ АД, клон Добрич, съгласно договор за наем на сейф между банката и ОД на МВР – Добрич. Съгласно мотивите към определението това са паричните средства, доброволно предадени от Д. К. на 02.09.2011 г. В приетите по делото писмени доказателства, изходящи от ищеца, същият е посочил, че иззетите и доброволно предадени парични средства не са негови и че както той, така и всички заинтересувани лица са поискали тяхното освобождаване, но получили постановления за отказ. Изпълнително дело № 3074/2014 г. по описа на СИС при Добричкия районен съд, с докладчик ДСИ Милена Стойкова, е образувано на 07.08.2014 г. по молба на КОНПИ – ТД –Варна с приложена обезпечителна заповед от 06.08.2014 г., издадена въз основа на определението по ч. гр. д. № 530/2014 г. на Добричкия окръжен съд, като липсват данни ищците да са обжалвали по реда на чл. 396 ГПК постановеното определение, с което е допуснато обезпечение и въз основа на издадената по него обезпечителна заповед е започнало изп. дело № 3074/2014 г. На 13.10.2014 г. е извършен опис на откритите парични средства, намиращи се в сейф № 34 в „Алианц банк България“ АД, в размер на 216 882,46 лв., от ДСИ Стойкова. Описаните движими вещи са предадени за пазене на взискателя - ищец по бъдещия иск – КОНПИ, чрез упълномощения му представител. Срещу описа е постъпила жалба от ищците, която с определение № 120 от 30.01.2015 година по в. гр. д. № 71/2015 г. на Добричкия окръжен съд е приета за недопустима. Определението не е обжалвано и е влязло в сила на 17.02.2015 г. При така установените факти, въззивният съд е приел, че изпълнителното производство е образувано законосъобразно, въз основа на надлежно издадена обезпечителна заповед и същата е изпълнена от ДСИ чрез налагане на запор и опис на конкретните парични средства. С оглед на това не е налице виновно и противоправно поведение от страна на ДСИ Милена Стойкова във връзка с образуването и движението на изпълнително дело № 3074/2014 г. по описа на СИС на Добричкия районен съд. Посочено е също така, че голяма част от сумата 216 928 лв. не е била собственост на ищците, а вреда, каквато претендират ищците, се търпи от собственика на парите, тъй като правото на собственост включва и правото върху добивите от вещта. Предявеният срещу Министерство на правосъдието иск по чл. 49 ЗЗД е приет за неоснователен, тъй като не е налице противоправно виновно поведение от страна на ДСИ при Добричкия районен съд Милена Стойкова. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Следва ли съдът да обсъди съществени защитни доводи на въззивника, направени в жалбата, и да даде отговор на всеки от тях, за да бъде решението обосновано, когато те са свързани с нарушения на съдопроизводствените правила, допуснати от първоинстанционния съд, и съдържат аргументи за нарушения на закона от страна на прокуратурата по повод изземването и държането на веществени доказателства, т. е. на правомерността на действията на прокурора, когато те са предмет на иска“; 2. „Има ли гражданският съд право и може ли да преценява законосъобразността, съответно - противоправността на всички актове и действия на всички държавни органи, в т. ч. и на съдебните изпълнители (частни или държавни)“; 3. „Какво представлява обезпечителната мярка запор върху парични средства, съхранявани в трезор и как следва да се изпълни тя“; 4. „Явява ли се страната по договор за банкова касета задължено лице по обезпечителната мярка и следва ли да бъде призована при провеждане на принудителното изпълнение; Как следва да се наложи от съдебния изпълнител допуснатото от съда обезпечение, когато то е запор върху парични средства, които не са в държане на длъжника по обезпечението, а в трето лице“; 5. „Следва ли страната по договора за банкова касета (третото лице, което държи парите) да бъде уведомена и призована при налагане на допуснатото обезпечение“; 6. „Какво представляват допуснататите от съда обезпечителни мерки по ч. гр. д. № 480/2014 г. и ч. гр. д. № 530/2014 г. и как следва да се изпълняват те“; 7. „Може ли съдебният изпълнител сам да индивидуализира предмета на обезпечението и какво следва да предприеме, ако определението за налагане на обезпечението е неясно“; 8. „Кой ред се прилага при изпълнение на запор върху вещи, съхранявани в трезор по договор с трето лице, различно от лицето, срещу което е допуснато обезпечението на бъдещ иск - по реда за запор върху вземания или по реда за запор върху вещи (пари)“. Релевира се и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по жалбата Министерство на правосъдието е подал писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен въпрос е решен в съответствие с константната практика на ВКС, включително със сочената от касаторите /ППВС №1/1953 г., т. 19 на ТР № 1/2000 г. на ОСГК, ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 501698/04.10.2022 г. по гр. д. № 4786/2021 г., IV г. о./, според която съдът трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви, тъй като въззивният съд се е произнесъл именно по този начин, като е направил самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора. Решаващите изводи на съда са направени след обсъждане на всички относими доказателства по делото, както и доводите на страните, а самото несъгласие на касаторите с тези изводи не означава наличие на противоречие с установената практика. Вторият поставен въпрос също е решен в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 184 от 21.09.2011 г. по гр. д. № 1124/2010 г., III г. о., решение № 640 от 04.10.2010 г. по гр. д. № 920/2009 г., IV г. о. и др., съгласно която съдът по деликтния иск преценява процесуалната законосъобразност на действията и бездействията на съдебния изпълнител, без да е обвързан с това дали същите са обжалвани и какво е решението на съда по жалбата. В настоящия случай въззивният съд е разгледал подробно извършените действия от ДСИ Ивайло Милев и ДСИ Милена Стойкова и е приел, че същите са законосъобразни. Несъгласието на касаторите с тези изводи на съда не са основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Следващите три въпроса, както и последният въпрос, са по съществото на материалноправния спор между страните, предпоставящ обсъждане на събраните доказателства и на конкретните обстоятелства по делото, респективно същите не съставляват материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който да е основание за допускане на касационното обжалване, в какъвто смисъл са и задължителните разяснения, дадени с т. 1 от цитираното по-горе тълкувателно решение. Шестият поставен въпрос е формулиран общо, абстрактно и теоретично и не е ясно в контекста на кое конкретно правно разрешение на въззивния съд се задава, поради което също не отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Седмият въпрос, посочен по-горе, също е формулиран според твърденията на касаторите и не съответства на фактите по делото, тъй като в случая съдът не е приел, че определението за налагане на обезпечението е неясно. Ето защо и този въпрос също не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Освен това във връзка с релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не са изложени релевантни доводи за наличието на визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, а именно за необходимост от произнасяне на касационната инстанция по поставените въпроси с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването ѝ с оглед изменения в законодателството или обществените условия, които в случая не са налице. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение също не е налице. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая изложените от жалбоподателя аргументи не сочат за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи от самото решение, а по формулираните в изложението въпроси обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като при постановяването му е съобразен точният смисъл на приложимия закон и относимата съдебна практика на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,