Определение № 539 от 08.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1296/2023 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца Е. Х. срещу въззивно решение на Окръжен съд - Разград. Ответникът „Банка ДСК“ АД оспорва жалбата. По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. По жалба на ответника въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил предявените искове, квалифицирани по чл. 124, ал. 1 ГПК, за установяване на несъществуването поради погасяване по давност на вземания на ответника по договор за банков кредит. Решението си въззивният съд е основал върху установените от първата инстанция факти при условията на чл. 269, изр. 2 ГПК с оглед липсата на съответни оплаквания на страните за неправилност на фактическите изводи на първоинстанционния съд. Приел е, че през 2005 г. за процесните вземания (главница, лихви и разноски по договор за банков кредит) в полза на ответника бил издаден изпълнителен лист на основание чл. 237, ал. 1, б. „в“ ГПК (отм.) и на 23.04.2009 г. било образувано и изпълнително производство. Последното изпълнително действие (запор върху банкови сметки) било извършено на 13.08.2012 г., а на 16.10.2017 г. изпълнителното производство било прекратено с постановление на съдебния изпълнител на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК - поради липса на искане за извършване на изпълнителни действия в продължение на повече от две години и въпреки направеното на 13.10.2017 г. искане за насочване на изпълнението върху движими вещи и трудово възнаграждение на длъжника. По искане на ответника ново изпълнително производство било образувано на 18.10.2017 г., като изпълнителни действия били предприети на същата дата (насрочване на опис на движимо имущество), както и впоследствие, последното от които на 22.10.2021 г. (запор върху банкови сметки). За да намери исковете за неоснователни, въззивният съд е приел от правна страна, че за периода до 13.08.2014 г. (момента на перемпция на първото изпълнително производство съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК) прекъснатата погасителна давност е била спряна съгласно постановките по ППВС № 3/1980, приложими с оглед задължителните указания по ТР № 3/2020 на ВКС-ОСГТК, и съответно не е била изтекла към 18.10.2017 г., когато било образувано новото изпълнително производство и предприето първото изпълнително действие по него, с което изтеклата до този момент давност била прекъсната отново. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на доводи за произнасяне на въззивния съд в противоречие с посочена практика на ВКС по въпроса „Прекъсва ли започналата да тече в полза на длъжника погасителна давност, искане на взискателя за прилагане на определен изпълнителен способ до съдебния изпълнител, подадено по прекратено по реда на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнително производство?“. Изложени са твърдения, че въззивният съд е приел, че искането на взискателя за прилагане на определен изпълнителен способ, заявено след като изпълнителното производство е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, е годно изпълнително действие и проявява целения правен ефект - прекъсване на погасителната давност. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Поставеният въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснено с т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК, да е обусловил правните изводи на въззивния съд. В разглеждания случай съдът е приел, че давността, започнала да тече от момента на перемпцията на първото изпълнително производство, е прекъсната не с направеното след перемпцията искане на взискателя по прекратеното дело (това от 13.10.2017 г.), а с направените по новообразуваното изпълнително производство искания, съответно предприети действия, от 18.10.2017 г. Въпросът следователно се явява неотносим към изложените от въззивния съд съображения, поради което не може да обоснове допускане на касационното обжалване. По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК и с оглед направеното искане на ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 100 лв. съгласно чл. 25, ал. 1 НЗПП. С тези мотиви съдът