Определение № 1560 от 22.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 606/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗК „Лев Инс” АД, чрез пълномощника му адв. Т. П. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 291/04.11.2024 г., постановено по в. т. д. № 289/2024 г. по описа на Апелативен съд-В., I с-в, в частта, в която е уважен предявеният от З. М. В. срещу ЗК „Лев Инс” АД осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 50000 лв., представляваща заместващо обезщетение за причинените щ неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания вследствие на настъпило на 18.12.2018 г. застрахователно събитие (смъртта на нейния син А. М. А. при ПТП), ведно със законната лихва върху главното парично притезание от 10.08.2022 г. до окончателното му заплащане. Като необжалвано въззивното решение е влязло в сила в частта, в която този иск е отхвърлен за разликата над присъденото заместващо обезщетение в размер на 50000 лв. до сумата от 65000 лв., а първоинстанционното решение като необжалвано до пълния му предявен размер от 150000 лв., както и в частта, в която е отхвърлен предявеният от ЗК „Лев Инс” АД срещу третото лице-негово помагач Агенция „Пътна инфраструктура” обратен иск. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като то е необосновано – макар и от събраните по делото доказателства да се изяснявало, че ищцата не е изградила емоционална връзка със своя починал при настъпване на процесното ПТП син (през целия му живот тя се е дистанцирала от него, като го е изоставила в най-ранна детска възраст, а грижите за детето са поети от друго семейство), въззивният съд е достигнал до фактическия извод, че въпреки липсата на нормална, пълноценна връзка със сина си, били доказани положени усилия на ищцата да възстанови отношенията си с него в по-зряла възраст. Счита, че при определяне на размера на заместващото обезщетение съобразно критериите за справедливост, уредени в нормата на чл. 52 ЗЗД, решаващият съд не е съобразил в достатъчна степен действителния интензитет на претърпените неимуществени вреди, като не се е съобразил с тълкувателните разяснения, дадени в ППВС № 4/1968 г., вследствие на което е определил прекомерно висок размер на заместващото обезщетение. Твърди, че приетото за установено съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното поведение на загиналия (пътник на задната седалка на процесния лек автомобил без правилно поставен предпазен колан) – при принос от 1/3, не съответства на неговото действително казуално участие в единния, цялостен съпричинителен процес на явленията и обстоятелствата в обективната действителност (неговият принос се ранявал на 90%). Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следните материалноправни въпроса: 1. „В хипотезата на пряк иск срещу застрахователя при прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД какви са критериите за определяне на процента съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия при ПТП и как следва да се прилага редукцията на обезщетението, за който искът би бил основателен и как следва да бъде наложено намаляването му, поради допринасянето от пострадалия за настъпването на вредата?” (твърди се противоречие с решение № 45/15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ВКС; Решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, II т. о.; решение № 165/26.10.2010 г. на ВКС по т. д. № 93/2010 г. на II т. о.; решение № 58/29.04.2011 г. на ВКС по т.д. № 623/2011 г. на II т. о. и решение № 165/26.10.2010 г. по т.д. № 93/2010 г., II т. о. на ВКС) и 2. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя, вкл. и при доказано съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия?” (по този въпрос се твърди противоречие както със задължителната практика, намерила израз в ППВС №4/1968 г., така и с казуалната практика -. решение № 1528/20.VI.1972 г. по гр. д. № 567/72 г., I г. о.; решение № 104/25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на I т. о.; решение № 157/28.10.2014 г. по т. д. № 3040/2014 г. на II т. о.; решение № 215/03.02.2017 г. по т. д. № 2908/2015 г. на I т. о.). Ответникът по касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Третото лице-помагач на касатора – Агенция „Пътна инфраструктура”, не е подало писмен отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че всички правопораждащи предявеното материално право юридически факти са установени в процеса на доказване, като спорът пред въззивната инстанция се съсредоточава върху обстоятелството дали ищцата притежава активна материална легитимация в настоящото исково производство; дали загиналият при процесното ПТП неин син е допринесъл чрез своето противоправно поведение за настъпване на вредоносния резултат, респ. какъв е неговият принос в този казуален процес, както и дали първоинстанционният съд правилно е приложил критериите за справедливост, уредени в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, при определяне на размера на заместващото обезщетение. Апелативният съд е изяснил, че следва да се съобразят както критериите за справедливост, предписани в нормата на чл. 52 ЗЗД, така и задължителната практика, а именно тълкувателните разяснения, дадени по т. 2 на ППВС № 4/1968 г., относно понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД – то не е абстрактно, а всякога обусловено от редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства: начинът на извършване на деликта, характерът на увреждането, произтичащите от него физически и психологически последици за увредените лица, възрастта на пострадалия, социалното му положение, които решаващият съд е длъжен не само да посочи, но и да ги прецени в тяхната съвкупност. (в този смисъл решение № 93/23.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 566/2010 г., II т. о. и решение № 111/01.07.2011 г. на ВКС по т. д. N0 676/2010 г., II т. о., ТК). При прилагане на тези критерии в процесния случай въззивният съд се е ръководил изключително от установените по делото отношения между ищцата и нейния загинал син. Взел е предвид обстоятелството, че по гр. д. № 95/2003г. и гр. д. № 649/2005 г., двете по описа на РС-Попово, А. е бил настанен по реда на ЗЗакД при своята баба, а след нейната смърт през 2005 г. - в семейството на своя по-голям брат О. М. А.. От съвкупния анализ на събраните по делото гласни доказателствени средства (чрез разпит на допуснатите свидетели) и фактическите изводи, до които е достигнала приетата СПЕ, апелативният съд е обосновал правното съждение, че въпреки липсата на нормална, пълноценна връзка със сина си след неговото раждане и отсъствието на загриженост и подкрепа, са налице усилия от страна на ищцата да възстанови отношенията си с А. в по-зрялата му възраст. За това свидетелства посещението на А. в Германия, общуването с новото семейство на майка му, както и реакцията на траур и скръб, които внезапната му загуба са предизвикали у нея. Съобразено е и обстоятелството, че тази реакция е отзвучала в рамките на нормалното за това време, без да остави негативни последици в здравословното и психическото състояние на ищцата и без да повлияе негативно върху социалното щ функциониране. При така приетите за установени правнорелевантни обстоятелства въззивният съд е приел, че в процеса на доказване е установено, че ищцата притежава активна материална легитимация да получи заместващо обезщетение за причинените неимуществени вреди вследствие кончината на нейния син, изразяващи се в изживени емоционални болки и страдания. Въззивният съд е изяснил, че при определяне на размера на дължимото заместващо обезщетения следва да се вземе предвид икономическата конюнктура в страната към момента на произшествието, размера на минималната работна заплата за 2018 г., лимитите на застрахователно покритие по договор за задължителна застраховка „гражданска отговорност” на автомобилистите (10 420 000 лв.), макар и те да са само ориентир, но не и самостоятелен критерий при определяне на обезщетението (в този смисъл решение № 23/25.03.2014 г. по т. д. № 11154/2013 г., II т. о. на ВКС и решение № 157/28.11.2014 г. по т. д. № 3040/2013г., II т. о. на ВКС), както и общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото, поради което сумата в размер на 75000 лв. била съобразена както с реално претърпените болки и страдания на ищцата, така и с практиката на касационната инстанция. Апелативният съд е счел за основателно своевременно наведеното от застрахователя материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното поведение на пострадалия, изразяващо се в неизползването на предпазен колан. Приел е, че в т. 7 на ТР № 1/23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС по тълк. д. № 1/2014 г. били разграничени двете хипотези на съпричиняването на вредоносния резултат, обуславящи приложението на чл. 51 ал. 2 ЗЗД - допринасяне на пострадалия за възникване на самото ПТП като правнозначим факт и приноса му за настъпване на вредата спрямо самия него. Първата хипотеза се обозначавала като „съпричиняване” в тесния смисъл на това понятие, а при втората - пострадалият не е допринесъл за настъпване на вредоносното събитие, но с поведението си е спомогнал за собственото си увреждане, респ. за увеличаване на размера на вредата. Приел е, че от заключенията на СМЕ и КПСАТЕ се установява, че пострадалият А. е пътувал на задната дясна (лява) седалка без поставен предпазен колан, с което е допуснато свободното движение на тялото в купето вследствие на двата последователни челни удара с товарната композиция и причиняването на тежката инерционна черепно-мозъчна травма, която се явява водеща при настъпването на леталния изход. С ограничаване на свободното движение на тялото напред и назад и рязкото отвеждане/привеждане на главата при двата удара с другото МПС при носенето на обезопасителен колан би се минимализирала или избегнала тежката инерционна травма. Установено е и, че автомобилът, в който пътник е бил загиналият, е бил снабден с предпазни колани на всичките пет седалки, като задните лява и дясна седалки са били снабдени с по един триточков инерционен диагонално-поясен колан за задържане на пътника към седалката. Липсват данни по делото коланите на задните седалки да са задействани при ПТП. При така приетите за установени факти апелативният съд е достигнал до фактическия извод, че поведението на пострадалия, изразяващо се в неизползване на предпазния колан, е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат, като е счел, че казуалният му принос възлиза на 1/3. Следователно, дължимото от застрахователя обезщетение е намалено с 25000 лв., като предявеният осъдителен иск за заплащане на заместващо обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди вследствие кончината на нейния син при настъпването на процесното ПТП е уважен за сумата от 50000 лв. Приел е, че законната лихва върху това застрахователно обезщетение е дължима от момента на предявяване на застрахователната претенция – на 10.08.2022 г. При съвпадане на фактическите констатации и правни изводи на двете инстанции обжалваното решение е потвърдено. Първият материалноправен въпрос, макар и да отговоря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като е от значение за изхода на делото (включен е в предмета на спора и е обусловил правосъдната воля на съда), не съответства на допълнителната процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – да е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС, респ. с формираната казуална практика на ВКС. Със задължителната съдебна практика на ВС – тълкувателните разяснения по т. 7 от ППВС № 17/18.XI.1963 г., която е доразвита с казуалната практика на ВКС, непротиворечиво са изяснени критериите за намаляване на дължимото обезщетение при съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице – трябва да се установи противоправно поведение на увредения; причинна връзка между това поведение и вредоносния резултат; конкретният казуален принос на делинквента и пострадалия в единния цялостен съпричинителен процес, при който са настъпили вредоносните последици. При определяне на този принос на пострадалия трябва да се съпостави неговото противоправно поведение с това на делинквента, като се отчете тежестта на допуснатите от всеки от тях нарушения на правилата за движение. Съобразявайки фактическите изводи, до които са достигнали СМЕ и КПСАТЕ, апелативният съд е приел за установено, че пострадалият А. е пътувал на задната дясна (лява) седалка без поставен предпазен колан, с което е допуснато свободното движение на тялото в купето вследствие на двата последователни челни удара с товарната композиция и причиняването на тежката инерционна черепно-мозъчна травма, която се явява водеща при настъпването на леталния изход. С ограничаване на свободното движение на тялото напред и назад и рязкото отвеждане/привеждане на главата при двата удара с другото МПС при носенето на обезопасителен колан би се минимализирала или избегнала тежката инерционна травма. Въззивният съд е изяснил, че поведението на пострадалия, изразяващо се в неизползване на предпазния колан, е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат, но е счел, че с оглед на обстоятелството, че са настъпили два последователни челни удара с товарната композиция, казуалният му принос не е изключително висок, а в съотношение на 1/3 (за загиналия пътник) към 2/3 (за застрахования делинквент). Вторият материалноправен въпрос, уточнен от настоящия съдебен състав съгласно тълкувателните разяснения по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК, „Как следва да се прилага принципът на справедливост, уреден в чл. 52 от ЗЗД, и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението за неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застраховател?“, отговоря както на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване (той е от значение за изхода по настоящото дело, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил правните съждения на съда), така и на допълнителния селективен критерий, регламентиран в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – той да е разрешен в противоречие със задължителната практика (ППВС № 4/1968 г.). На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът трябва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1000 лв. Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение