Определение № 5052 от 21.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2111/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Министерството на външните работи на Република България, чрез юрк. Д., срещу въззивно решение № 236 от 14.01.2026 г., постановено по в. гр. д. № 8579/2024 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 6540 от 11.04.2024 г. по гр. д. № 50569/2023 г. на Софийски районен съд в обжалваната му част, с която Министерството на външните работи е осъдено да заплати на основание чл. 262 КТ, вр. с чл. 50 „а“ от ЗДСЛ на К. Ж. Ф. сумата 3 388,47 лв., представляваща дължимо възнаграждение за положен извънреден труд през 2020 г., сумата 5370,46 лв. - възнаграждение за положен от ищцата извънреден труд през 2021 г., сумата от 6 122,29 лв., дължимо възнаграждение за положен от нея извънреден труд през 2022 г. и сумата от 2 681,67 лв., представляваща дължимо възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 01.01.2023 г. до 30.06.2023 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното им изплащане. В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. В изложението към касационната жалба се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с които се поставят следните въпроси: 1/ Допустимо ли е служител в дипломатическата служба, дългосрочно командирован в задгранично представителство на Република България на ненормиран работен ден, да дава дежурства по график през нощта, събота или неделя, или през дните на официални празници, ако е спазена максималната продължителност на работното време?; 2/ При условие, че по делото е безспорно, че ищцата е била дългосрочно командирована в задгранично представителство и е получавала командировъчни средства по силата на закона, следвало ли е въззивният съд, позовавайки се на чл. 266, ал. 1 ГПК, да остави без разглеждане като преклудирано възражението за заплащане на командировъчни пари, тъй като този въпрос не бил своевременно включен в предмета на делото? Насрещната страна по касационната жалба К. Ж. Ф. не ангажира становище. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, при извършената преценка за наличие на основания по чл. 288 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: За да постанови решението си въззивният съд е приел, че страните са обвързани от служебно правоотношение, по което ищцата е била преназначена със Заповед № ***/11.01.2018 г. по реда на чл. 82, ал. 1 от Закона за държавния служител, вр. с чл. 61, ал. 1, т. 2 от Закона за дипломатическата служба на работа като „главен експерт в МВнР – „Задгранични представителства“ [населено място], считано от 01.02.2018 г., с нормирано работно време от 8 часа дневно и 40 часа седмично. Съобразил е, че съгласно чл. 48, т. 5 от Закона за дипломатическата служба и чл. 50, ал. 1 от Закона за държавния служител, въпреки фиксираното работно време в заповедта за преназначаване на ищцата, ненормираността на работното й време произтича от закона. Потвърждение на този извод е извлечено и от издадената Заповед № *** от 23.03.2013 г. на Министъра на външните работи, с която на ищцата е определен допълнителен отпуск от десет дни за изпълнение на задължения извън работното време. При тези данни правният спор между страните е концентриран по въпроса, дали даваните от ищцата дежурства нощем, както и в празнични и почивни дни в рамките на исковия период от време, представляват положен от нея извънреден труд по смисъла на чл. 50а ЗДСл, и съответно – дължи ли й се претендираното от нея възнаграждение по чл. 262 КТ във връзка с препращащата норма на чл. 50а, ал. 2 ЗДСл. Въззивният състав е отговорил утвърдително като е приел, че от събраните по делото доказателства (служебна бележка от 14.06.2023г., заповеди на посланика, с които са утвърдени графици за „дежурства“ за исковия период в Посолството на РБ в Б. и свидетелските показания) се установява престиран от ищцата извънреден нощен труд и извънреден труд в почивни и празнични дни, за който е дължимо възнаграждение по чл. 262 КТ, вр. с чл. 50а, ал. 2 ЗДСл в доказания размер с приетото по делото допълнение към заключението на съдебно-счетоводната експертиза. Като неоснователно е отхвърлено възражението на ответника, че от ищцата са давани дежурства по смисъла на чл. 48, т. 6 от Закона за дипломатическата служба и чл. 2 от Наредба № 2 за реда за установяване на задължения за дежурства или разположение на работодателя. Според съда, нормата на чл. 2 от Наредбата дава легална дефиниция на дежурството като специфична организация на работата при подневно или сумарно отчитане на работното време, но по делото не се установява заеманата от ищцата длъжност да е с такава специфика, която да налага организация на работата под формата на „дежурство“ в посочения смисъл. Съдът е приел, че ответникът не твърди и не доказва да е налице и изискуемата от специалната норма на чл. 48, т. 6 от Закона за дипломатическата служба заповед на Министъра на външните работи, с която, с оглед особения характер на работата на ищцата като служител в дипломатическа служба, да е разпоредено да дежури или да е на разположение през определена част от денонощието. Според съда без правно значение е как е наименуван положеният от ищцата извънреден труд, възложен от посланика, тъй като видът му се определя не от наименованието „дежурство“, а от правната му същност и характеристика. В случая, положеният нощен труд от ищцата и този в почивни и празнични дни е извънреден, тъй като е труд извън установеното за длъжността й дневно ненормирано работно време. С подробни аргументи съдът е отхвърлил като неоснователни възраженията на ответника за липса на доказателствена тежест на представените по делото заповеди, с които са утвърдени графиците за нощни „дежурства“ и такива в почивни и празнични дни, както и за недоказаност на реално положен от ищцата извънреден труд, който и не попадал в приложното поле на чл. 144 КТ. Обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. И двата поставени въпроса в изложението към касационната жалба са свързани с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Както е разяснено в т.3 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, това основание за допускане до касационно обжалване е налице, когато по повдигнатия спор липсва материалноправна или процесуалноправна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, ако тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика, или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. В настоящия случай нито една от посочените хипотези не е налице, поради което касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне. Независимо от това, първият въпрос не е и обуславящ решаващите изводи на съда. Това е така, защото спорно по делото е било дали престираният от ищцата труд през нощта, както и в празнични и почивни дни в рамките на исковия период, представлява положен извънреден труд по смисъла на чл. 50а ЗДСл, а не дали такъв труд е допустим. Ответникът не е навел своевременно възражение за недопустимост на извънредния труд, а и независимо от това, дали законът е допускал възлагането му, фактът на неговото полагане е установен безспорно по делото. Вторият поставен въпрос не притежава характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. В неговата първа част той е изцяло фактологичен и касае установените факти по делото. Във втората му част той е хипотетичен, доколкото пред първоинстанционния съд ответникът и настоящ касатор не е навел възражение за заплащане на командировъчни пари на ищцата, нито командироването й е било обсъждано като относим към предмета на спора факт. Поради това и отговорът на така поставения въпрос не може да обуслови изхода на спора. По изложените съображения касационното обжалване на въззивното решение не може да се допусне в частта относно присъденото възнаграждение за положен от ищцата извънреден труд през 2021 г. и 2022 година, в размер съответно на 5370,46 лв. и 6 122,29 лв. Касационната жалба в частта, с която се обжалва въззивното решение за присъдената сума от 3388,47 лв., представляваща дължимо възнаграждение за положен от ищцата извънреден труд през 2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане, както и в частта, с която се обжалва въззивното решение за присъдената сума от 2 681,67 лв., представляваща дължимо възнаграждение за положен от ищцата извънреден труд, за периода 01.01.2023 г. - 30.06.2023 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане, следва да бъде оставена без разглеждане, на основание чл. 280, ал. 3, т.1 ГПК, заради размера на тези искове, който е под прага от 5000 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,