Определение № 98 от 05.05.2022 г. на ВКС по т. д. № 877/2019 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, във вр. чл. 248, ал. 1, предл. 2-ро ГПК. Образувано е по частната касационна жалба (с вх. № 21726 от 6.ХІІ.2018 г.) на застрахователя „Бул Инс“ АД-София, /ЕИК[ЕИК]/, подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от САК против имащата характера на определение за разноски част от решение № 2632 на Софийския апелативен съд, ГК, 7-и с-в, от 12.ХІ.2018 г., постановено по гр. дело № 2089/2018 г., с която е било отменено първоинстанционното решение № 6057/21.VІІІ.2017 г. на СГС по гр. д. № 16587/2015 г. в частта му досежно осъждането на Н. А. Н., П. А. М., М. А. М., Ф. А. М. и М. А. М. да заплатят общо на дружеството настоящ частен касатор сума в размер на 23 664. 72 лв. (двадесет и три хиляди, шестстотин шестдесет и четири лева и седемдесет и две стотинки) „за адвокатско възнаграждение“. Единственото оплакване на застрахователя „Бул Инс“ АД-София е за постановяване на атакуваното определение при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствени правила, поради което се претендира отменяването му ведно с искане да бъдело „потвърдено решение № 6057/21.VІІІ.2017 г. на СГС по гр. д. № 16587/15 г. в частта, с която ищците са осъдени да заплатят на дружеството ответник разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 23 664.72 лева“. Инвокират се доводи, че атакуваният отказ на въззивния съд да присъди разноски в полза на застрахователя е в противоречие не само с процесуалния закон, но и с основни институти на правото, а също и с доказателствата по делото. Съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника се дължат разноски съобразно отхвърлената част от претенцията, а не съобразно „наличието или липсата на заверка“ на сметката му (данни изходящи от банката, че преводът е действително получен). В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК, инкорпорирано като Раздел ІІ от съдържанието на частната касационна жалба, застрахователят неин подател обосновава приложно поле на касационния контрол единствено с наличието на допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното определение съставът на САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана както в задължителната постановка по т. 1 на ТР № 6/6.ХІ.2013 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 6/2012 г., но също и в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 63/24.ІІ.2015 г. н ІV-то г.о. по гр. дело № 4054/2014 г., по следните четири правни въпроса: 1./ „Следва ли страната, която претендира заплащане на разноски за адвокатско възнаграждение, което й е било платено по банков път, да представя доказателства, че сметката на адвоката пълномощник е била заверена със сумата по превода, ако е оспорено своевременно и ако не е оспорено от насрещната страна като факт?“; 2./ „Длъжна ли е страна в процеса да представя „данни, изходящи от банката, че преводът е действително получен“ и хонорарът на адвоката, който я представлява, е получен от него?“; 3./ „Приложимо ли е правилото на чл. 305 ТЗ в отношенията по доказване на съдебните разноски за адвокатско възнаграждение?“; 4./ „Въведено ли е с тълкувателната практика на ВКС, в това число ТР № 6/6.ХІ.2013. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 6/2012 г., задължение за страна в процеса да представя „ данни, изходящи от банката, че преводът на адвокатското възнаграждение на представляващият я адвокат е действително получен“ ?“ Петимата ответници по касация не са ангажирали свои становища нито по допустимостта на частното касационно обжалване, нито по основателността на единственото оплакване на застрахователя за неправилност на атакуваното определение на въззивния съд за разноски. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в пределите на преклузивния 1-месечен срок по чл. 248, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, настоящата частна касационна жалба на застрахователната компания „Бул Инс“ АД-София /ЕИК[ЕИК]/ ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване са следните: За да отмени решението на първостепенния съд в частта му за разноските, с която петимата ищци са били осъдени – съразмерно на отхвърлените части от преките им искове - да заплатят на застрахователя „Бул Инс“ АД-София такива за адвокатски хонорар, сторени от дружеството за първоинстанционното производство пред СГС и възлизащи общо на горната сума от 23 664.72 лв., въззивната инстанция е могла да констатира, че в съвместната си частна жалба (с вх. № 33735/9.ІІІ.2018 г. по описа на СГС) същите изрично са навели доводи, че „липсват доказателства за реално заплащане на адвокатското възнаграждение“, доколкото представеният по делото платежен документ не притежавал необходимите реквизити, удостоверяващи действителното заплащане на сумата, посочена в него /конкретно 101 250 лв. – бел. на ВКС /. При преценката си за редовност на процесното банково бордеро от външна страна, съставът на САС е изградил решаващите си правни изводи, че по делото не са били представени доказателства за действително заплащане – за получаване на сумата по сметката на адвоката, щом като в представения изходящ превод не се съдържат данни, изходящи от банката, че преводът е действително получен, т.е., че „плащането е осъществено“. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания акт на въззивния съд е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на ТР, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на атакувания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че нито един от формулираните 4 правни въпроса в изложението на застрахователя настоящ частен касатор по чл. 284, ал. 3 ГПК, представляващо Раздел ІІ от съдържанието на настоящата негова частна касационна жалба, няма естеството на такъв, който да е бил обуславящ за изхода по конкретното дело. И четирите въпроса са с изцяло хипотетичен характер, т.е. извън ключовата за изхода на делото констатация на САС, че представеното от застрахователя настоящ частен касатор платежно нареждане не е било редовно от външна страна (не по приложението на разпоредбата чл. 305 ТЗ), а последният „правен“ въпрос – този с пореден № 4, е по естеството си недопустимо искане за тълкуване на постановка от тълкувателно решение на ВКС. Ето защо, при така установената липса на главното основание за допустимост на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, безпредметно се явява обсъждането налице ли е релевираната от застрахователя настоящ частен касатор допълнителна предпоставка за това: в случая тази по т. 1 на същия законов текст. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение