Определение № 879 от 24.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4194/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Д. С., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника му по делото адв. Н. Н., против Решение №307 от 13.06.2025г. по в. гр. д. №121/2025г. по описа на Софийския окръжен съд в частта му, с която е било отменено Решение № 322 от 12.12.2024г. по гр.д. № 657/2023 г. на РС-Елин Пелин и е отхвърлен предявения от Р. Д. С., ЕГН [ЕГН], против П. В. Т., ЕГН [ЕГН], иск с правно основание чл. 422, ал.1 от ГПК във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД да бъде признато за установено, че му дължи сумата от 20000 лв. (двадесет хиляди лева), представляваща главница по договор за паричен заем от 26.11.2021г., за която е издадена Заповед №583 от 31.08.2022г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 904/2022 г. на РС- Елин Пелин. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му и постановяване на ново решение, с което предявеният иск да бъде уваже. Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторът се позовават на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 и ал.2, пр.3 от ГПК.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея П. В. Т., ЕГН [ЕГН], чрез процесуалния й представител адв. Е. Г.- М., с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното:

С обжалваното решение, за да отхвърли предявения иск, въззивният съд е приел, че от приетия като доказателство по делото договор за паричен заем от 26.11.2021г. не се доказва, че сумата от 20 000 лева е предадена от ищеца заемодател Р. Д. С. на ответницата заемополучател П. В. Т.. Съгласно т. 1 от договора заемодателят се задължава да предаде на заемателя сумата от 20 000 лева, наричана заемна сума, а заемателят се задължава да я върне. В т. 2.1. е посочено, че заемната сума ще бъде предадена от заемодателя на заемателя при подписване на договора, а в т.3 е установено задължение за замодателя да предаде в собственост на заемателя заемната сума по реда и сроковете съгласно т.2 от договора. Според съда граматическото и систематично тълкуване на процесните клаузи не позволява извод, че договорът удостоверява, че сумата от 20 000 лева е била предадена на ответницата, респективно, че договорът има характер на разписка. Същият по правното си естеството представлява сключен писмен договор, имащ характер на обещание за заем по смисъла на чл.241 от ЗЗД, и съдържащ приложими към договора за заем предварително уговорени между страните условия, при които той ще бъде сключен при предаване на сумата. Съдът е приел, че събраните по делото свидетелски показания на св. Д. П. са недопустимо дказателствено средство предвид ограничението, предвидено в чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като чрез тях ищецът се домогва да докаже елемент от фактическия състав по сключване на договора – предаване на заемната сума от 20 000 лева, като за този извод се е позовал на приетото в Решение № 16 от 31.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1779/2018 г., IV г. о., ГК). Тъй като други годни доказателства, установяващи предаване на сумата, не са били ангажирани, съдът е приел предявения иск за неоснователен.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, позовавайки се на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, касаторът поставя следните въпроси, които според него са били разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС:

1. Допустимо ли е на база на свидетелски показания да бъде установено получаването на сума до размер на 5000.00 лв., с оглед на ограничението по чл. 164, ал. 1, т.3 от ГПК, доколкото по делото не е оспорено сключването на писмен договор за заем за по-голям размер, и следва ли в този случай искът да бъде частично уважен като доказан и основателен в размер до 5000.00 лв.?

2. В случай, че съдът отговори положително на въпрос 1.1., т.е. до размер на 5000.00 лв. във връзка с ограниченията по чл. 164, ал.1, т.3 от ГПК са допустими свидетелските показания за получаване на сумата, тъй като същите доказват реално предаване на сумата по договора за заем, т.е. установяват реалното предаване на сумата, то въз основа на същите може ли да бъде установено, че заемодателят е изпълнил изцяло посоченото в писмената форма на договора за заем, т.е. че е предал договорената сума, въпреки нейния размер?

3. Следва ли въззивният съд да обсъди всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност?

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение и на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК поради очевидната му неправилност.

Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.

Не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.

Първите два въпроса от изложението по начина, по който са поставени, не са били разрешавани при постановяване на обжалваното решение и въззивният съд не се е произнасял по тях. Доколкото обаче съгласно указанията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., касационната инстанция разполага с правомощия да уточни същите, то следва да се приеме, че се отнасят до произнасянето на въззивния съд по въпроса за допустимостта на свидетелските показания за установяване на предаване на сума по договор за заем на стойност над 5000 лв. По посочения въпрос е налице установена практика на ВКС / Решение №546 от 23.07.2010г. по гр.д.№ 856/2009 г., IV г.о.; Решение №524 от 28.12.2011г. по гр.д.№167/2011г., IV г.о.,Решение №119 от 01.07.2016г. по гр.д. №6182/2015г., IV г.о.; Решение № 38 от 07.04.2015 г. по т. д. № 1008/2014г., I т. о.; Решение №253 от 17.10.2014г. по гр. д. №2902/2014г., III г.о. и др./, съгласно която договорът за заем по своята правна характеристика е реален договор и предаването на дадената в заем сума е елемент от фактическия състав на самата сделка. Установяването на предаването й със задължение за връщане от заемателя е доказване на самия договор, за което в случай, че договорът е на стойност над 5000 лв., съгласно чл.164, ал.1, т.3 от ГПК не се допускат свидетелски показания. Обжалваното въззивно решение е в съответствие с така формираната практика, тъй като съдът е приел, че събраните по делото свидетелски показания за установяване на факта на предаването на сумата от 20000 лв. по договор за заем не са допустимо доказателствено средство.

Третият повдигнат от касатора въпрос е от значение за изхода на всяко производство, но е бил разрешен от съда съобразно формираната практика на ВКС. Съгласно същата съдът е длъжен да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства във връзка с тях. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. В случая при постановяване на решението си въззивният съд е изпълнил посочените процесуални задължения, поради което не е налице противоречие на решението с установената съдебна практика по въпроса.

Неоснователно е и направеното искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2 от ГПК поради очевидната му неправилност. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК

По така изложените съображения обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване.

С оглед изхода на делото и на основание чл.78 от ГПК касаторът следва да бъдат осъден да заплати на ответната страна направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение касационната инстанция в размер на 1000 лв.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,