Определение № 474 от 22.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 2666/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Г. Й. Т., чрез адв.Ст.Ч. срещу решение №1200 от 21.05.2019г. по в.гр.д. №3425/2018г. на Апелативен съд- София в частта, с което е потвърдено решение №1446 от 07.03.2018г. по гр.д.№10880/2016г. на СГС, І-11 състав в частта, с която са отхвърлени исковете на Г. Й. Т. срещу ЗД „Бул Инс“ АД на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ и чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на баща й Й. Б. Т., настъпила в следствие на ПТП, за разликата над 40 000 лева до претендирания размер от 120 000 лева, ведно със законната лихва от 30.01.2015г. /датата на ПТП/ до окончателното плащане. Въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на СГС за отхвърляне на иска за обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 120 000 лева до претендирания размер от 200 000 лева не е обжалвано и е влязло в сила. В касационната жалба се твърди, че решението е частично недопустимо и неправилно поради нарушение на процесуалните правила и противоречие с материалния закон, по-специално разпоредбите на чл.51, ал.2 и чл.52 ЗЗД, както и с практиката на ВКС по тяхното приложение, поради което следва да бъде отменено, а претенцията на ищцата за плащане на застрахователно обезщетение да бъде уважена за още 80 000 лева /до предявен размер от 120 000 лева/, ведно със законната лихва. Касаторът поддържа тезата, че въззивният съд препраща към мотивите на първата инстанция по чл.272 ГПК и необосновано, без преценка на конкретните факти и обстоятелства, без отговор на наведените във жалбата оплаквания и в противоречие със съдебната практика приема, че обезщетение за неимуществени вреди в размер 80 000 лева е справедливо и е в състояние да компенсира търпените неимуществени вреди. Поддържа и твърдение за допуснато съществено процесуално нарушение /недопусната СПЕ/ и ограничаване на правото на справедлив процес. Счита, че решението в частта, с която е прието 50% съпричиняване на вредите от пострадалото лице, е недопустимо /съдът и приел за установени факти, които не се твърдят/ и неправилно /необосновано/. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 и ал.2, пр.2 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по материалноправни въпроси /въпроси №№2, 4, 7 в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК/ за приложимите критерии при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД, обусловили изхода на спора, като поставените въпроси са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.11 ППВС №4/1968г., както и в посочените решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК - основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поставя и процесуалноправни въпроси /въпроси №№1, 3, 5 и 6 в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК/ относно задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани доказателства и доводи на страните и да изложи мотиви кои факти приема за установени и кои доводи за неоснователни; обвързан ли е съдът с оплакванията във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба; относно приложенето на чл.272 ГПК и дерогира ли тя изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на решението; относно приложението на чл.266, ал.3 ГПК, като твърди противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР №1/2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК, както и цитираните решения по чл.290 ГПК- основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че въззивното решение е частично недопустимо- основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал2, пр.2 ГПК. Сочи като основание за допускане до касационен контрол и чл.280, ал.1, т.2 ГПК, но не се уточнява по кой от поставените правни въпроси съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на СЕС, нито се сочат конкретни решения на СЕС, на които въззивното решение противоречи. Ответникът ЗД „Бул Инс“ АД не депозира отговор в законоустановения срок. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм/, предявен от Г. Т. срещу ЗД „Бул Инс“ АД /застраховател по застраховка ГО на делинквента/ за сумата над 40 000 лева, въззивният съд приема, че справедливото обезщетение за причинените й от процесното ПТП неимуществени вреди, изразяващи се в психически болки и страдания от загубата на баща й Й. Т., е в размер на 80 000 лева, като следва да се присъди половината от тази сума с оглед установеното 50% съприняване на вредата от пострадалото лице. Решаващият съдебен състав намира за безспорно по делото настъпването на 30.01.2015г. на процесното пътно-транспортно произшествие между лек автомобил „Рено 19“, управляван от Д. Д. /чиято „гражданска отговорност“ към момента на събитието е валидно застрахована при ответника/ и велосипед, управляван от бащата на ищцата Й. Т., в резултат на което Т. умира. Безспорно са установени и противоправното поведение и вината на водача на лекия автомобил, осъден с присъда №28/15.03.2016г. по н.о.х.д. № 2368/2015г. на Пловдивски окръжен съд. Като основен спорен въпрос съдът определя наличието на съпричиняване на вредите от страна пострадалия водач на велосипед. С оглед установения от АТЕ механизъм на злополуката и най-вече обстоятелството, че автомобилът се е движел с превишена скорост по път с предимство, а велосипедистът, извършващ ляв завой - по път без предимство, с поставен знак „Стоп“, съдът приема съпричиняване на вредата и от двамата водачи в еднаква степен. Излага мотиви, че на водача на велосипеда са вменени редица законови задължения - да намали скоростта при приближаване към пешеходна пътека, да спре пред знака „Стоп“ преди навлизане в кръстовището, да осигури предимство на движещите се по пътя в предимство, респ. да изчака преминаването на автомобила, преди да започне маневрата да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението, които се движат след него, преди него или минават покрай него и да извърши маневрата, като се съобразява с тяхното положение, посока и скорост на движение. Съдът намира, че поведението на велосипедиста - навлизане на път с предимство в кръстовище, без пропускане на движещия се по пътя с предимство лек автомобил, при добра и сравнително далечна видимост, в еднаква степен с поведението на водача на лекия автомобил, движещ се с несъобразена с конкретните пътни условия скорост, е довело до ПТП. Въззивният съд се мотивира, че неимуществените вреди поначало са неизмерими в пари, поради което и следващото се за тях обезщетение се определя на принципа на справедливостта при обсъждане на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства. Предвид събраните гласни доказателства, въззивният съд приема за правилно установени от първоинстанционния съд съществувалите приживе на бащата топли и сърдечни отношения между последния и ищцата, силната връзка между тях, оказваната взаимно финансова и морална помощ, доброто здравословно състояние на бащата въпреки възрастта му - около 75-годишен, емоционалния срив на ищцата, свързан с внезапността на загубата, невъзможността й да бъде оставяна сама, приема на успокоителни медикаменти, неотшумялата и до момента тежест от загубата, затварянето в себе си, отбягването на контакти, честото разплакване, продължаващата мъка. С оглед релевантните обстоятелства - отношенията между ищцата и баща й, силната връзка между тях, силния стрес от внезапната загуба, неотшумял и понастоящем, промяната в поведението на ищцата след злополуката, загубата на морална опора и подкрепа, както и застрахователните лимити и икономическите показатели за страната за конкретния период, въззивната инстанция намира, че правилно е определена сумата 80 000 лева като размер на обезщетението, която сума следва да се редуцира до 40 000 лева с оглед съпричиняването на вредата от наследодателя на ищцата. По изложените съображения и препращайки към мотивите на решението /чл.272 ГПК/, въззивният съд потвърждава решението в отхвърлителната му част. Касационно обжалване не може да се допусне на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК – частична недопустимост на обжалваното въззивно решение. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваният съдебен акт е валиден и допустим. Предметът на спора и правната квалификация на предявения иск се определят от съда с оглед твърденията в исковата молба за претендираното или отричано от ищеца субективно право, вида и обема на търсената защита. Няма спор в теорията и съдебната практика, че когато съдът се произнесе по предмет, за който не е сезиран, т.е. въз основа на обстоятелства, които не са наведени от ищеца и когато дава защита, която не е търсена /свръх петитум/, постановеното съдебно решение е процесуално недопустимо и подлежи на обезсилване. В настоящия случай въззивният съд се е произнесъл по предявения иск, като е препратил към мотивите на първоинстанционния съд и е изложил и собствени мотиви, обсъждайки доказателствата и доводите на страните, вкл. защитните възражения на ответника. Обсъдено е възражението на ответника за съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД, което е въведено като част от правния спор с отговора на исковата молба /твърди се, че пострадалото лице е навлязло на пътното платно по начин и в момент, в който това не е било безопасно, без да спре и пропусне лекия атомобил/. Именно това възражение е разгледано и обсъдено от съда, като констатациите, че пострадалото лице е следвало да спре, тъй като се е движило по път без предимство, на който преди кръстовището има поставен знак „Стоп“, са част от изясняването на механизма на ПТП. Дори да се приеме, че съдът се е произнесъл по защитно възражение за съпричиняване, което не е надлежно въведено в процеса от страна на ответника, това би представлявало процесуално нарушение и основание за отмяна на решението като неправилно, но не й основание за недопустимост на съдебния акт. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Макар и значими за спора като обуславящи неговия изход по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и разясненията по приложението му, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, поставените въпроси, свързани с критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по реда на чл. 52 ЗЗД, не могат да обосноват допускане на касационния контрол, тъй като не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставените от касатора въпроси не са решени в противоречие с цитираната задължителна съдебна практика, както и с посочените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решения по чл.290 ГПК. Въззивният съд е съобразил критериите по чл.52 ЗЗД, като е посочил конкретните обстоятелствата, които са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди в процесния случай, вкл. възрастта на починалия, здравословното му състояние преди ПТП, съществувалата емоционална връзка и близост между ищцата и починалото лице /неин баща/, негативните психологически преживявания и страдания, претърпени от нея, приемът на медикаменти и неотзвучалата емоционална травма от внезапната загуба, както и икономическите условия в страната, проявление на които са и лимитите на отговорността на застрахователите, като постановеното решение съответства на задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД - ППВС №4/1968г. Доколко конкретният размер на определеното от него обезщетение е справедлив, това е въпрос на преценка на конкретните факти и обстоятелства по делото, който е относим към правилността на обжалвания акт, подлежаща на проверка само при вече допуснат касационен контрол. Не е налице противоречие и с практиката на ВКС по реда на чл.290 ГПК, вкл. и с цитираните в изложението на касаторите решения на ВКС. При определянето на обезщетението съдът е съобразил както общите критерии като обществено-икономическите условия, намиращи проявление в лимитите на отговорността на застрахователя по застраховка ГО, така и специфичните, конкретните факти по делото /интензитета на болките и страданията на ищцата, обусловени от естеството и интензитета на връзката й с починалия баща и обстоятелствата, при които е настъпила загубата му/. Въззивният съд е споделил напълно мотивите на първоинстанционния съд, вкл. относно значението на нормативно определените лимити на отговорност по застраховка ГО на автомобилистите като индиция за икономическата конюнктура в страната, както и съдебната практика в сходни случаи. Не е налице противоречие и с практиката на ВКС по процесуалноправния въпрос относно приложението на чл.266, ал.3 ГПК. Въззивният съд е счел за неоснователна претенцията за обезщетение за сумата над 40 000 лева, не защото не се установяват твърдените от ищците неимуществени вреди, а с оглед направената при съвкупна преценка на критериите по чл.52 ЗЗД преценка, че за тези вреди справедливият размер на обезщетение е в посочения размер /80 000 лева/ и е налице съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице. Във въззивната жалба е обективирано оплакване, че съдът не е отчел в пълна степен характера, обема и интензитета на претърпените от ищцата неимуществени вреди, като са описани същите, но не се поддържа твърдение за установено психиатрично страдание и/или заболяване. Следва да се отбележи, че с определение от 24.04.2019г. /повече от четири години след ПТП/ въззивният съд оставя без уважение искането за допускане на СПЕ, тъй като не се установява процесуално нарушение на първоинстанционния съд. Доказателственото искане на ищцата за допускане на съдебно-психиатрична експертиза е оставено без уважение от първоинстанционния съд /определение от 13.06.2017г./, който се мотивира със събраните гласни доказателства за преживените от ищцата болки и страдания и най-вече липсата на медицинска документация по делото, удостоверяваща психиатрични заболявания на ищцата след 30.01.2015г. /процесното ПТП/. Не е налице противоречие с цитираната практика на ВКС по въпроса относно приложението на чл.272 ГПК. Трайна е съдебната практика на ВКС, вкл. посоченото от касатора решение, че предвидената в чл.272 ГПК възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение, т.е. за произнасяне по спорния предмет след преценка на доказателствата и обсъждаще на доводите на страните. В случая въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, но е изложил и собствени мотиви в съответствие с чл.236, ал.2 ГПК и трайната съдебна практика. Съдът е анализирал събраните доказателства, вкл. заключението на авто-техническата експертиза и свидетелските показания, изяснил е фактическата обстановка, въз основа на която е формирал правните изводи, като е обсъдил и доводите във въззивната жалба. Не е налице противоречие и с цитираната практиката на ВКС по процесуалноправния въпрос относно задълженията на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото. Налице е задължителна съдебна практика- т.2 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и множество решения по чл.290 ГПК, с които е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В конкретния случай въззивният съд е постановил решението в съответствие с цитираната практика, като е обсъдил наведените от страните доводи и се е произнесъл по направените в жалбата оплаквания относно характера и интензитета на търпените от ищцата вреди, критериите за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД и съпричиняването на вредата. Не е налице и основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като касаторът не сочи по кой от поставените правни въпроси съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на СЕС, нито се позовава на конкретни решения на СЕС, на които въззивното решение противоречи. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 и ал.2, пр.2 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд