Определение № 2363 от 23.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 858/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Биг Стар Трейд“ АД срещу решение № 5785 от 24.10.2024 г. по гр. д. №11456/2022г. на Софийски градски съд, в частта, с която след частична отмяна на решение № 20040762 от 08.06.2022г. по гр.д. №36137/2017г. на Софийски районен съд, е отхвърлен предявеният от касатора срещу Държавата, представлявана от министъра на туризма, иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 22 500 лева, получена от ответника без основание неустойка по т.8.2 от договор № Т-РД-29-80/02.06.2016г. за отдаване под наем на обект изключителна държавна собственост, представляващ морски плаж „Л.“, за неизпълнение на задължения на наемателя, уговорени в т.6.1.10, б.„ж“ и т.6.1.21 от договора, ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба в съда 20.03.2017г. до окончателно изплащане на сумата. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на процесуалния закон и необосновано. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд погрешно е приел, че не е извършено поетапно поставяне на указателни табели, като е кредитирал констативния протокол от 17.08.2016г. Оспорва материалната доказателствена сила на последния. Твърди, че решаващият съд не е извършил анализ на всички доказателства по делото, а кредитираните и обсъдени доказателства са такива, които ползват само едната страна – Държавата, представлявана от министъра на туризма. Навежда доводи, че въззивният съд не е обсъдил свидетелските показания на Й. Алексимиров И., депозирани в открито съдебно заседание от 08.10.2021 г. в производството пред Софийски районен съд, съгласно които спасителните постове са съдържали необходимата информация за начало и край на работното време, започване на дейността на спасителните постове, за съдържанието на зелен, жълт и червен флаг, температурата на въздуха и водата, както и за водното спасяване. Счита, че с оглед целите на чл. 10 ал. 6 от НВДОВП - посетителите на плажа да бъдат информирани относно всички участъци за максимално обезопасяване, не е необходимо да има отделни табели, а е достатъчно тази информация да бъде видна, включително и като обозначена на съответния спасителен пост. Твърди, че въззивният съд не е обсъдил представеното по делото възражение с изх. № Т-26-Б-242 от 06.10.2016г. до министъра на туризма, както и заключението на вещото лице по СТЕ, съгласно което дължината на бреговата ивица пред зоните за свободно разполагане на плажни принадлежности е 663 л.м., а не 648 л.м., както е посочено в доклада. Твърди, че действителната площ на свободната зона при проверката е била 17 360 кв.м., равняваща се на нормативно установените в ЗУЧК 50 %. Счита, че решаващият съд неправилно е приел като негодни доказателствени средства приложената схема от контролно заснемане, обяснителна записка и удостоверение за пълна проектантска правоспособност. Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2, пр.3 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Длъжен ли е въззивният съд, при постановяване на своето решение, да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и във връзка с доводите и възраженията на страните и може ли съдът да основе решението си само на доказателства и документи, съставени от една от страните по правния спор, респективно съставени от трето лице по възлагане от една от страните? В този смисъл може ли въззивният съд, при постановяването на своя съдебен акт, да се позове на едностранчив и извадков анализ на събрания по делото доказателствен материал, без да отчете възраженията на другата страна? 2.Съставлява ли официален свидетелстващ документ и ползва ли се с материална доказателствена сила писмено изявление, съставено от лице (в конкретния случай — служител на Министерство на туризма), с което се констатират факти и обстоятелства, касаещи договорни отношения по съглашение за наем на морски плаж, при положение, че Българската държава (в лицето на овластения за това орган) действа не като орган на държавно управление, а като субект на частноправни отношения? 3. Чия е доказателствената тежест за установяване на обстоятелството, че една от страните по правния спор е получила парична престация без основание за това, включително и чрез направените по нейно искане удръжки от предоставена от другата страна парична гаранция? Твърди, че въпросът по т.1 е решен в противоречие с практиката на ВКС, формирана с Тълкувателно решение №1 от 04.01.2001г. по гр.д. №1/2000г., ОСГК на ВКС, ППВС №1/1953г., решение №5 от 11.05.2020г. по гр.д. №1241/2019г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 173 от 06.11.2020г. по гр.д. №4404/2019г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 22 от 24.02.2015г. по гр. д. №4581/2014г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 3 от 22.07.2013г. по гр. д. №534/2012г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 411 от 27.10.2011г. по гр. д. №1857/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 24 от 28.01.2010г. по гр. д. №4744/2008г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 589 от 29.06.2010г. по гр. д. №1359/2009г. на ВКС, ТК, I г.о., решение № 27 от 28.06.2017г. по т. д. №2430/2015г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 283 от 14.11.2014г. по гр. д. №1609/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 101 от 03.06.2015г. по т. д. №1740/2014 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 10 от 01.02.2012г. по гр. д. №130/2011г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 230 от 11.02.2013г. по т. д. №1090/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 327 от 03.04.2017г. по гр. д. №2119/2016г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 149 от 03.07.2012г. по гр. д. №1084/2011г. на ВКС, ГК, III г.о., а въпросът по т.2 е решен в противоречие с приетото в решение №136 от 14.05.2015г. по гр.д. №6554/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., р ешение №88 от 23.04.2014г. по гр.д.№4766/2013г. на ВКС, ГК, III г.о. Въвежда допълнителното основание по т.3 на чл.280 ал.1 от ГПК относно въпросите по т.2 и т.3. Позовава се и на очевидна неправилност на постановеното по делото решение. Ответникът по касация Държавата, представлявана от министъра на туризма, оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че не са налице визирани в чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД материалноправни предпоставки за уважаване на иска, тъй като сумата от 22 500 лв., дадена като банкова гаранция, е усвоена от Министерство на туризма на валидно правно основание, както и че в хода на производството не се доказва твърдяното обедняване на ищеца за сметка на ответника. Решаващият съд е отчел, че наемателят „Биг Стар Трейд“ АД е поел задължение да информира посетителите на морския плаж относно обезопасяването на водната площ и периодите на откриване/закриване на спасителни постове чрез поставяне на указателни табели в съответствие с разпоредбите на чл.10, ал.6 от НВДОВП. В ал. 3 на същата разпоредба е установено, че ежегодно до 31 март наемателят на морския плаж представя за съгласуване с министъра на туризма програма за организация на предстоящия летен сезон. Констатирал е, че такава програма е приета по делото, от която е видно, че наемателят е предвидил поетапно обособяване на участъци за периода от 11 юни до 30 септември, т. е. извън периода посочен в чл.10, ал.5 от НВДОВП, а именно от 1 юли – 31 август. Отчел е и приетата по делото схема за охраняваните части от прилежащата акватория на морски плаж „Л.“ за летен сезон 2016г., която съдържа в табличен вид график на шестте спасителни поста и в същия е отразено, че за периода от 11 юни до 30 септември се предвижда спасителен пост на плажа. С оглед гореизложеното, решаващият съд е приел като неправилен и некореспондиращ с доказателствата по делото извода на първоинстанционния съд, че не е установено ищецът-наемател да е предвидил поетапно обособяване. Аргументирал е също, че щом наемателят на морски плаж извън периода 1 юли - 31 август предвижда поетапно обособяване на участъци с максимално обезопасяване в зависимост от конкретните особености на съответния морски плаж, то за него е възникнало задължение да информира посетителите на плажа. Въззивният съд е счел, че информацията следва да бъде налична съобразно съгласуваната с министъра на туризма Програма за водноспасителната дейност за летен сезон 2016г. на морски плаж „Л.“ през целия летен сезон, който извод е извел чрез граматическо и логическо тълкуване на нормата на чл.10, ал.6 от НВДОВП. С оглед на това е счел за неправилен извода на първоинстанционния съд, че към датата на извършване на процесната проверка – 17.08.2016г., за ищеца не е съществувало задължение за поставяне на нормативно изискуемите указателни табели, предвидени в чл.10, ал.6 от НВДОВП, както и в т.6.1.10, б. „ж“ от процесния наемен договор. Решаващият съд е аргументирал, че ищецът е неизправната страна по договора, тъй като не е изпълнил предвиденото в т.6.1.10, б. „ж“ от договора задължение, с оглед на което начислената неустойка по т.8.2. от договора се явява валидно възникнала, а усвоената банкова гаранция – получена на валидно правно основание. Анализирайки доказателствената съвкупност, въззивният съд е установил, че наемодателят е възложил извършването на мониторинг на морски плаж „Л.“ от „Шуменски кадастър“ ЕООД, чийто управител е К. С.. От показанията на същата е установил, че на 05.08.2016г. е извършено фактическо заснемане на морския плаж, анализът на получените данни е направен на 13.08.2016г. и представен на наемодателя, който е обективирал данните от доклада в съставения констативен протокол от 17.08.2016г., като е отразил в същия, че зоната за свободно разполагане на плажни принадлежности е по-малко от уговорените в договора 50 %. Поради гореизложеното, съставът на СГС е счел за неправилен извода на първоинстанционния съд, че не е доказано ответникът да е извършил посоченото геодезическо заснемане на морски плаж „Л.“ към датата на съставяне на констативния протокол – 17.08.2016г. Въззивният съд е приел, че процесният констативен протокол от извършена проверка на 17.08.2016г.е официален свидетелстващ документ, двустранно подписан от представител на наемодателя и от управителя на дружеството – наемател, без забележки или възражения от негова страна, чиято доказателствена сила не е оборена в хода на съдебното производство. Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Вторият въпрос в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване е относим към правилността на постановеното по делото решение, доколкото предполага проверка на преценката на съда относно съдържанието и доказателствената сила на представен по делото документ. Евентуалната неправилност на приетите за установени факти и обстоятелства по спора, както и на формираните правни изводи на база на тълкуване на доказателствата, са основания за необоснованост на въззивния акт и подлежат на проверка съгласно чл.281 т.3 от ГПК, но след допускане на касационното обжалване, основано на разрешаването на значим материалноправен или процесуален въпрос. Третият поставен от касатора въпрос не се явява обуславящ за изхода на производството, доколкото не съответства на мотивите на въззивния съд. Съставът на СГС не е разместил доказателствената тежест при претенция за неоснователно обогатяване, а е приел, че ответникът с допустимите от закона средства е установил по несъмнен начин факта, че ищецът като наемател се явява неизправна страна по сключения договор за наем и за него се е породило предвиденото в т.8.2 от този договор задължение за неустойка за неизпълнение на задълженията по т.6.1.10, б.“ж“ и т.6.1.21 от договора. По този начин съдът е съобразил постоянната практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл.55 ал.1 от ЗЗД, според която в тежест на ищеца по иск с правно основание чл.55 ал.1 от ЗЗД е да докаже факта на плащането, а в тежест на ответника е да докаже наличието на основание за това плащане. Процесуалноправният въпрос в изложението относно задължението на съда да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност, е поставен във връзка с оплакването на касатора за нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в това, че съдът не е обсъдил показанията на свидетеля Й. Алексимиров Г., нито заключението на назначеното по делото вещо лице – геодезист В. К.. Процесуалноправният въпрос се отнася до правомощията на въззивния съд и е релевантен за спора. По поставения въпрос е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение №1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ВКС, ОСГТК, в цитираните от касатора решения, както и служебно известните на настоящия състав решение №55/03.04.2014г. по т. д. №1245/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение №63/17.07.2015г. по т. д. №674/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение №263/24.06.2015г. по т. д. №3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение №111/03.11.2015г. по т. д. №1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл.290 от ГПК. С оглед изложеното въззивното решение следва да бъде допуснато до касация на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за проверка на съответствието му с практиката на ВКС по процесуалноправния въпрос, конкретизиран от настоящия състав, както следва: „Следва ли съдът, при формиране на вътрешното си убеждение по конкретен правен спор, да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност?“ При преценка за наличие на предпоставките за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, не следва да се обсъждат доводите на касатора за очевидна неправилност на обжалваното решение. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 450 лева. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд