Определение № 419 от 12.06.2012 г. на ВКС по т. д. № 45/2012 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [община] против постановеното на 28.10.2011 год. решение на П. апелативен съд по гр.д. № 896 / 2011 год., с което е потвърдено решение на Пловдивски окръжен съд № 949 / 23.06.2011 год. по гр.д.№ 233 / 2011 година, с което касаторът е осъден на основание чл.59 ЗЗД да заплати на ищеца [фирма] обезщетение за ползване без правно основание складови помещения и открита площадка, собственост на ищцовото дружество, в периода 20.06.2007 год. – 30.03.2010 год., в размер на общо 49 999 лева, определено на базата на средния пазарен наем. Касаторът оспорва правилността на решението, като постановено в противоречие с материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението на основанията за допустимост на касационното обжалване сочи хипотези на чл.280 ал.1 т. 1, т.2 и т.3 от ГПК. Ответната страна – [фирма] оспорва касационната жалба като намира,че касаторът не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, не сочи задължителна съдебна практика по смисъла на т.2 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, с която постановеното въззивно решение влиза в противоречие, а в качеството й на казуална съдебна практика, приложима в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК, представената такава не съдържа произнасяне по идентичен правен въпрос, с евентуално изводимия от изложението по чл.284 ал.3 ГПК. Счита, че позоваването на чл.280 ал.1 т.3 ГПК е формално, необусловено от приложението на конкретна правна норма по релевантен за решаването на спора правен въпрос, по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, констатира, че касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна, в срока по чл.283 ГПК и е редовна с оглед изискванията на чл.284 ГПК, като е насочена срещу валиден и допустим въззивен съдебен акт. По допускане на касационното обжалване настоящият състав прецени следното: Ищецът [фирма] е предявил иск с правно основание чл.59 ЗЗД срещу [община], за присъждане обезщетение за ползване от ответника, без правно основание, на собствени на дружеството открита площадка и закрити складови площи, съизмеримо със средния пазарен наем за същите. Ищецът изрично сочи, че вещите са приети за съхранение с условието, че между страните ще бъде сключен договор за условията за съхранението на тези активи, но такъв не е сключен. Следователно отрича приемането им с намерение да ги съхранява безвъзмездно. Ответникът се защитава с довода, че с предаването на вещите в помещенията на ищеца, респ. приемането им от същия, е сключен безвъзмезден договор за влог, с оглед което счита, че предявеният иск по чл.59 ЗЗД е недопустим, поради наличие на друг иск за защита на ищеца - по договор за влог. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за уважаване иска на ищеца, споделяйки извода, че липсват данни за постигнато между страните по спора съгласие за предаване вещите за съхранение по договор за влог и конкретно - поето от ищеца задължение да пази и върне предадените му от ответника вещи, съхранявайки ги безвъзмездно. В обосноваване допустимост на касационното обжалване в хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК, касаторът не формулира конкретен правен въпрос, най-общо позовавайки се на постановяване въззивното решение в противоречие с ППВС № 1 / 28.05.1979 год. по някои въпроси на неоснователното обогатяване, с оглед субсидиарния характер на иска по чл.59 от ЗЗД и неговата недопустимост, при наличието на друг правен ред за защита на страната .В тази връзка се обосновава не с твърденията на ищеца в исковата молба, а с данните по делото за сключен договор за влог между страните, т.е. със собствената си защитна теза .Счита, че решението противоречи на казуална съдебна практика ,според която с предаването на вещите от влогодателя и приемането им от влогоприемателя, договорът за влог се счита сключен. В тази връзка сочи реш.№ 81 от 06.02.2009 год. по гр.д.№ 5131 / 2007 год. на ІV г.о. на ВКС, реш.№ 201 от 19.03.2009 год. по гр.д.№ 5108/ 2007 год. на ІІІ г.о. на ВКС и реш. № 67 от 19.02.2009 год. по гр.д.№ 4474 / 29007 год. на ІV г.о. на ВКС. В обосноваване хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК сочи следния ,вече конкретен, процесуалноправен въпрос: допустим ли е предявен иск по чл.59 от ЗЗД, при събрани по делото доказателства, установяващи друга облигационна връзка между страните или основание за ангажиране преддоговорната отговорност на ответника, чрез иск на основание която облигационна връзка или на основание чл.12 ЗЗД ищецът би могъл да защити правния си интерес ? Формално сочи, че разрешението на така поставения въпрос се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Неформулирането на конкретен въпрос в сочените хипотези на чл.280 ал.1 т. 1 и т.2 от ГПК е достатъчно основание за недопускане касационното обжалване. Касаторът по същество навежда доводи за недопустимост на въззивното решение, каквато настоящият състав не установява. Недопустимостта на иска по чл.59 от ЗЗД, предвид субсидиарния му характер, предпоставя с притежаваното друго правно средство за защита ищецът да удовлетворява идентичен правен интерес, т.е. да би постигнал исканото в случая възмездяване и на основание сключен договор за влог, който ответникът твърди като безвъзмезден. Обстоятелствата, на които различното правно средство за защита се основава, не следва да се отричат от ищеца. В случая искът по чл.59 от ЗЗД е разгледан предвид изричното твърдение на ищеца, че между него и ответника няма сключен договор за безвъзмездно съхранение / влог / на вещите, а въпреки водените преговори възмезден договор за влог не е сключен. Недопустимо е наличието на различно правно средство за защита, изключващо допустимостта на иска по чл.59 от ЗЗД, предвид субсидиарния му характер, да се извежда от твърденията в защитната теза на ответника или от събраните по делото доказателства. Правният интерес от завеждането на конкретния иск се основава на твърденията на ищеца, а в случай на установяване различни от твърдените обстоятелства, искът му подлежи на отхвърляне като неоснователен, при така наведените, но несъответни на действителната фактическа обстановка обстоятелства. Като относими единствено към допустимостта на постановеното въззивно решение, изложените съображения изначално не предпоставят обосноваване на общ и допълнителни селективни критерии по чл.280 ал.1 от ГПК. Идентични са и съображенията относно въпроса, зададен в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. По начало касаторът основава въпросите си на базата на извод за наличие на сключен договор за влог, какъвто въззивното решение не споделя, нито пък коментира предпоставки за ангажиране отговорността на ответника на основание чл.12 от ЗЗД / преддоговорна отговорност /. Изобщо няма надлежно заявени обстоятелства за иск на основание чл.12 ЗЗД, който почива на твърдение за недобросъвестност на страна при водене на преговорите и обусловено от същата настъпване на вреди. Касаторът поставя знак за равенство между непостигнато съгласие за сключване на договор и недобросъвестност при водене на преговори, като самото несключване на договор не обуславя само по себе си отговорност на страната. Следователно, дори и формулиран при необходимост от обосноваване на допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 от ГПК, така поставеният въпрос не съставлява правен въпрос, по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, във връзка с т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е въведен в предмета на спора с иска на ищеца и отговор на същия не обуславя решаващите изводи на съда. Относно постановяване на въззивното решение в противоречие с казуална съдебна практика, относима към реалния характер на договора за влог / сключен с предаването на вещите /, идентично приложими са преждеизложените съображения. Правните изводи на въззивния съд изобщо не третират фактическия състав по сключването на договор за влог, тъй като такъв не се твърди от ищеца / противно на цитираните решения, постановени по искове, основани на чл.250 от ЗЗД /. Установяването му от доказателствата, противно на приетото от съда, е предмет на преценка правилността на въззивното решение, в производство по същество и на основанията по чл.281 т.3 от ГПК. Водим от горното, Върховен касационен съд, второ търговско отделение