Определение № 292 от 28.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 846/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 558/27.01.2022 г., подадена от „Малтехагро“ ООД, чрез адвокат П. П., срещу решение № 101 от 24.11.2021 г. по гр. д. № 20211800500579/2021 г. на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260053 от 7.05.2021 г. по гр. д. № 40/2020 г. на Районен съд – Ботевград за признаване за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на „Малтехагро” ООД, че държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, е собственик на следния недвижим имот: част от поземлен имот с идентификатор 05815.301.375 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Ботевград, одобрени със заповед № РД-18- 49/14.10.2011 г. на изпълнителния директор на АГКК, с площ от 500 кв. м, като целият имот е с площ от 3630 кв. м, стар № 30101080, кв. 67, парцел V, с граници на имота: имоти с идентификатори 05815.301.324, 05815.301.107, 05815.301.105, и за която част от имота в полза на „Малтехагро” ООД е издаден констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот № 33, том I, peг. № 1339, дело № 33/2019 г. на нотариус З. А., с район на действие PC - Ботевград, и за отмяна на основание чл. 537, ал. 2 ГПК на посочения констативен нотариален акт за собственост в частта му, с която „Малтехагро” ООД е признато за собственик на следния недвижим имот: част от поземлен имот с идентификатор 05815.301.375 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Ботевград, с адрес: гр. Ботевград, София област, с площ от 500 кв. м, трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: за друг обществен обект, комплекс, стар идентификатор: 05815.301.108, номер по предходен план: 30101080, кв. 67, парцел V, съседи на поземления имот: 05815.301.107, 05815.301.324 и 05815.301.105. Въззивният съд е изложил, че областният управител на Софийска област е инициирал производството с искова молба, с която е предявил иск за собственост срещу „Малтехагро“ ООД относно владените 500 кв. м като терен, а така също е направил искане за отмяна на констативния нотариален акт на дружеството на основание чл. 537, ал. 2 ГПК. Визирал е, че съгласно приложеното гр. д. № 678/2011 г. на РС - Ботевград, същото е образувано по искова молба на областния управител с правно основание чл. 108 ЗС срещу „Малтехагро“ ООД, като правният интерес от иска е обоснован с констативен нотариален акт № 95, том ІВ, рег. № 864, дело № 84/2001 г. на нотариус Д. Г.. Приета е съдебно-техническа експертиза, установяваща идентичност между описания в констативния акт имот и актувания такъв за частна държавна собственост (акт № 3916/3.06.2009 г.). С решение № 31/15.03.2012 г. по гр. д. № 678/2011 г. е признато за установено по отношение на „Малтехагро“ ООД, че държавата е собственик на терен от 500 кв. м, парцел пети, кв. 67 по плана на Ботевград, целият с площ от 3600 кв. м, и е отменен на основание чл. 537, ал. 2, изр. последно ГПК горепосоченият нотариален акт. С решението ответникът е осъден да предаде владението, издаден е изпълнителен лист. Решението е потвърдено частично с решение № 444/6.11.2012 г. по гр. д. № 465/2012 г. на СОС и е влязло в сила на 3.01.2013 г. Отменено е в частта, с която е отменен констативният акт относно построената върху терена сграда. На 29.05.2019 г. дружеството отново се е снабдило с констативен нотариален акт за терена, като това му действие е обусловило правния интерес на държавата от предявяване на установителен иск за собственост и отмяната на констативния акт. Съдът е приел, че влязлото в сила решение по гр. д. № 678/2011 г. е преклудирало възраженията за придобивна давност, изтекла до приключване на устните състезания. Всички аргументи, обуславящи правоизключващото възражение на ответника на основание чл. 17а ЗППДОбП - че процесната част е включена в капитала на дружеството и по-късно е приключила приватизационна процедура - са били разгледани и обсъдени в мотивите на решението и имат обвързваща сила за решаващия съд по настоящото производство. Ответникът не би могъл да придобие по давност процесния имот и след влизане в сила на решението по гр. д. № 678/2011 г. поради действащия мораториум. Ето защо е намерил за основателен предявения иск, както и искането по чл. 537, ал. 2 ГПК. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 и ал. 2 ГПК. На първо място, жалбоподателят твърди, че по въпроса дали е изтекла по отношение на ответника/въззивник установената в чл. 79, ал. 1 ЗС придобивна давност, както и дали същата е прекъсвана в хипотезите на чл. 116 ЗЗД, към който препраща чл. 84 ЗС, въззивната инстанция се е произнесла в противовес със задължителната практика на ВКС - т. 19 от ТР № 1 от 2001 г. на ОСГТК на ВКС, както и с практиката на ВКС - решение № 80/11.06.2015 г. по гр. д. № 7444/2014 г., ІІ г. о. - основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Сочи, че в случая срокът по чл. 79, ал. 1 ЗС е изтекъл в негова полза на 31.05.2006 г., а исковата молба на ищеца, по повод на която е било образувано гр. д. № 678/2011 г. на PC - Ботевград и на чието решение се позовават съдебните състави по настоящото дело, е депозирана едва на 10.05.2011 г. (почти 5 години след изтичане на срока по чл. 79, ал. 1 ЗС). На второ място, в изложението се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в разрез с практиката на ВКС - решение № 558/7.01.2011 г. по гр. д. № 269/2010 г., ІІ г. о. - и по следния материално правен въпрос: Ограниченията на чл. 86 ЗС за придобиване на недвижим имот държавна собственост след 1.06.1996 г. касаят ли само публичната държавна собственост или намират приложение и по отношение на обекти - частна държавна собственост“. На трето място, жалбоподателят сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. първо ГПК, като твърди, че въззивното решение би противоречало на решението на Конституционния съд на РБ по конституционно дело № 16/2021 г. (каквото към момента на подаване на касационната жалба все още не е било постановено). На последно място, в изложението е визирано основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе с мотиви по всички въведени в процеса твърдения и възражения на страните, като разрешен в противоречие с приетото в решение № 815/15.02.2011 г. по гр. д. № 1713/2009 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 186/14.01.2016 г. по гр. д. № 5980/2014 г. на ВКС, І г. о. От насрещната страна е подаден отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Първият въпрос, формулиран в изложението, не е такъв по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а е въпрос, на който следва да бъде даден отговор с решението по съществото на спора, с оглед направените твърдения и възражения на страните и след анализ на събраните доказателства. Вторият въпрос е изцяло неотносим към решаващите мотиви на въззивния съд, който не се е позовал на разпоредбата на чл. 86 ЗС, а на § 1, ал. 1 ЗДЗС (обн., ДВ, бр. 46 от 2006 г., посл. доп., ДВ, бр. 18 от 2020 г.), предвиждащ спиране теченето на давността по отношение на имоти - частна държавна или общинска собственост. Във връзка с третия въпрос съдът следва да отбележи, че по конст. д. № 16/2021 г. понастоящем е налице решение на Конституционния съд на РБ - № 3 от 24.02.2022 г., като със същото е обявена за противоконституционна разпоредбата на § 1, ал. 1 ЗДЗС. В решението изрично е визирано, че то не засяга нейния ефект до влизането му в сила. Що се отнася до обявената за противоконституционна разпоредба на § 2 ЗР на ЗИЗС, с която е придадено обратно действие на последното по време удължаване на срока на спиране на давността за придобиване на имоти – частна държавна или общинска собственост, прието с § 1 ЗИЗС (обн., ДВ, бр. 7 от 2018 г.), решението на конституционния съд не може да рефлектира върху крайния изход на настоящия спор. Последният въпрос също не обуславя допускане на касационно обжалване, още повече, че жалбоподателят не излага какви относими за изхода на делото доказателства не е обсъдил Софийският окръжен съд и какви доводи на страната не е взел предвид. В случая въззивният съд е действал съобразно нормите на ГПК и практиката на ВКС, включително задължителната такава, като е изложил съображения по всички релевантни за спора въпроси въз основа на събраните по делото доказателства. Същевременно въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния въпрос и не е явно необосновано. След уважаването на ревандикационния иск на държавата срещу „Малтехагро” ООД за процесния имот с влязло в сила на 3.01.2013 г. решение по гр. д. № 678/2011 г. на Районен съд – Ботевград, дружеството не може да се позовава по гр. д. № 40/2020 г. на същия първоинстанционен съд на придобивна давност, изтекла в негова полза преди образуване на гр. д. № 678/2011 г. Такива защитни възражения се считат преклудирани и не подлежат на разглеждане. Същевременно атакуваният съдебен акт е съобразен с разпоредбите на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ и чл. 116, б. „б“ ЗЗД, чл. 79, ал. 1 ЗС, както и с т. нар. „мораториум“ върху давността за придобиване на имоти – частна държавна или общинска собственост, наложен от законодателя (при отчитане понастоящем на постановките на решението на КС на РБ по конст. д. № 16/2021 г.). Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Ответникът по жалбата има право на 100 лв. разноски за юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,