Определение № 5975 от 19.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 119/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба от Н. С. В., чрез адв. М. Х., против решение № 128 от 11.09.2024 год. по въззивно гр. д. № 134/2024 год. на Ямболския окръжен съд, с което е потвърдено изцяло решението от 13.02.2024 год. по гр. д. № 752/2023 год. на Районния съд в [населено място]. С него касаторът е осъден на основание чл. 45 ЗЗД да заплати обезщетения за пропуснати ползи вследствие възпрепятстване ползването на собствен на ищците недвижим имот в [населено място] както следва: сумата 7 968 лева на М. Е. М. за периода 23.03.2018 - 25.06.2020 год.; сумата 9 706 лева на Д. М. Д. за периода 23.03.2018 - 16.03.2022 год.; сумата 5 580 лева на Д. М. Д. за периода 23.03.2018 - 16.03.2022 год. Обезщетенията са присъдени ведно със законната лихва, считано от датата 16.03.2022 год. до окончателното им заплащане. Съгласно констатациите на въззивния съд, строежът на сграда с идентификатор **** е извършен от съпрузите М. Е. М. и М. Д. М.. Същата е узаконена с акт от 30.01.2014 год. и представлява търговски обект на един етаж със застроена площ 85 кв. м. заедно с прилежащо мазе с площ 85 кв. м. М. М. е починал на 22.01.2018 год. и е оставил законни наследници неговата съпруга М. М. и двете им деца - другите двама ищци Д. и Д. Д.. Същите са признати за собственици с нотариален акт от 01.11.2019 год. при квоти 4/6 ид. части за М. М. и по 1/6 ид. част за Д. и Д. Д. върху 1/3 ид. част от поземления имот с идентификатор *** с площ 164 кв. м. заедно с изградения в него търговски обект със застроена площ 85 кв. м. и прилежащото му мазе. С нотариален акт от 06.04.2020 год. М. М. е дарила на сина си Д. Д. 1/6 ид. част от посочената 1/3 ид. част от правото на собственост върху земята, както и собствените си 3/6 ид. части от сградата, а с нотариален акт от 25.06.2020 год. е дарила на дъщеря си Д. Д. 1/18 ид. част от посочената 1/3 ид. част от правото на собственост върху земята, както и останалата си собствена 1/6 ид. част от сградата. Същевременно с това по делото е установено, че ответникът В. се е самонастанил в гореописания търговски обект и го е отдал под наем на трето за производството лице - „Славидор“ ЕООД, по силата на договор от 02.02.2017 год. Отчетено е, че тези свои действия ответникът не обосновава с конкретно правно основание. Правата на ищеца Д. Д. са признати с влязло в сила решение на съда в производство по чл. 108 ЗС срещу ответника, а владението върху имота е предадено от последния едва в хода на образуваното въз основа на този съдебен акт изпълнително дело - на 16.03.2022 год. Като е взел предвид изложеното въззивният съдебен състав е приел, че тримата ищци доказват по несъмнен и категоричен начин правата си на собственост върху процесния търговски обект, а както и че същите са неправомерно засегнати от действията на ответника за процесните периоди от време. В този случай е намерил, че дължимото им обезщетение следва да бъде изчислено на база средния пазарен наем за процесното помещение спрямо правнорелевантните периоди на засягане на техните права и квотите им в съсобствеността и като е изходил от приетите заключения на вещите лица е достигнал до извода, че исковете правилно са уважени в посочените размери от районния съд. Недоволен от този резултат, ответникът В., представляван от адв. М. Х., оспорва решението с редовна и процесуално допустима касационна жалба. Позовава се на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК - процесуална недопустимост и неправилност. В изложение към жалбата цитира предпоставките за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 2 ГПК поради противоречие с практиката на ВКС по въпросите за съответствието на съдебното решение с действителното искане и правилната квалификация на претенцията за обезщетение на собственика, лишен за определен период от време от владението и ползването на собствената си вещ от друго лице, несобственик, което без основание упражнява фактическа власт върху нея. Според касатора, неправилната квалификация на иска като такъв по чл. 45 ЗЗД, вместо по чл. 59 ЗЗД, го е лишила от възможността да изгради защитата си по делото и е довела до постановяването на недопустимо решение по предмета на спора. Позовава се още на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, която мотивира с твърдението за липса на доказателства за незаконното задържане на процесния имот и отсъствието на мотиви на съда относно основанието, на което се дължи обезщетение на ищците, които не се ползват от постановеното решение за ревандикация на имота. От ищците, чрез адв. Г. Д., е подаден писмен отговор на касационната жалба, в който се поддържа становище за необоснованост на релевираните предпоставки за допускане на касационно обжалване, както и за нейната неоснователност по същество. Претендира присъждане на сторените разноски за адвокатска защита. Като взе предвид изложеното и след като обсъди доводите и защитните тези на страните, настоящият състав на ВКС, Второ г. о. намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Мотивите за това са следните: Съгласно утвърденото в практиката тълкуване на закона, принципът на диспозитивното начало е нарушен по делото тогава, когато съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала и когато е разгледал иск на непредявено основание. С тълкувателно решение № 2 от 29.02.2012 год. по тълк. д. № 2/2011 г. ОСГТК на ВКС прие, че извън тези хипотези, неправилната правна квалификация на исковата претенция и произнасянето на съда имат отношение единствено към правилността на постановения съдебен акт, но не и за неговата допустимост. В разглежданата хипотеза не се констатира съдът да се е произнесъл извън предмета на спорното материално субективно право, така както то е индивидуализирано от основанието и петитума на предявените искове – ищците са поддържали владението на процесния недвижим имот да им е отнето при условията на самоуправство и при пълна липса на каквито и да било основания за това от ответника, искали са да им се присъди обезщетение за така извършеното правонарушение и същото да бъде определено съобразно средномесечните наемни цени за подобен имот в разглеждания период. Дори и да се възприеме тезата на ответника, че в случая неправилно е определена правната квалификация по чл. 45 ЗЗД, вместо по чл. 59 ЗЗД, то това не може да се е отразило на защитата му по негативен начин, доколкото елементите от фактическия състав и на двете основания за присъждане на обезщетение се припокриват с единствената разлика, че в хипотезата на неоснователното обогатяване поначало не се изисква да се установява наличието на вина у ответника – т. е. за уважаването на тази претенция ищците биха били дори допълнително улеснени доколкото не следва да доказват наличието на непозволено увреждане и вреди, изразяващи се в пропуснати ползи под формата на сигурно и реално увеличение на имуществото им; същото обезщетение би било дължимо само на база установеното лишаване от абстрактната им възможност да ползват сами собствената си вещ /виж решение № 677 от 05.11.2010 год. по гр. д. № 1822/2009 год. на ВКС, III г. о./. Ето защо не може да се сподели тезата на касатора за вероятна недопустимост на постановеното решение. Касационно обжалване не следва да се допуска и на посоченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставените въпроси относно правилната правна квалификация на предявеното спорно право, тъй като при установените факти по делото преразглеждането му по реда на чл. 59 ЗЗД не би довело до различен краен резултат. Въззивното решение не може да се приеме и за очевидно неправилно, тъй като не се установява законът да е приложен в неговия обратен смисъл, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, нито се констатира явна необоснованост на решаващите изводи по предмета на спора вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. В обжалваното решение е мотивирана преценката защо съдът приема за виновни противоправни действията на ответника, а оплакването на касатора за неправилно определяне на субективните и обективни предели на силата на пресъдено нещо на постановеното решение по ревандикация на имота не съответства на действително изложените от съда съображения – материалноправната легитимация на ищците М. М. и Д. Д. съдът не е обосновал със силата на пресъдено нещо, а с представените по делото титули за собственост, чиято доказателствена стойност е приел, че не е оборена. При този изход на спора в полза на ответниците, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, следва да се присъдят сторените от тях разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата 2 000 лева, която е отразена като заплатена в брой в представения договор за правна защита и съдействие от 16.12.2024 год. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.