Определение № 2980 от 15.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1106/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК, вр. чл. 247, ал. 4 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 10004 от 18.01.2024 г., постановено по в. гр. д. № 3836/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 12 -ти състав, с което в производство по чл. 247, ал. 1 ГПК е оставена без уважение молбата на банката за поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното по делото въззивно решение № 10429 от 18.06.2021 г. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение. Според касатора в мотивите на решение № 10429 от 18.06.2021 г. по в. гр. д. № 3836/2017 г. на Софийски апелативен съд е формирана воля, че дължимите на ищеца суми са в общ размер на 66 283.20 лв., от които главница – 50 290.82 лв., и договорна лихва – 15 992.38 лв., докато в диспозитива на въззивното решение е отразено точно обратното и сумите за главница и лихва са с разменени стойности. Счита, че това несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване, обективирано в диспозитива на решението, представлява очевидна фактическа грешка, отстранима по реда на чл. 247 ГПК, поради което моли за отмяна на обжалваното решение и за уважаване на молбата. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационното обжалване е основано на следния въпрос, поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: Допустимо ли е по реда на чл. 247 ГПК да бъде поправено съдебно решение, в което е налице очевидно разминаване между мотивната част и диспозитива на същото? Касаторът се позовава и на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като сочи решение № 507 от 16.12.2011 г. по гр. д. № 1575/2010 г. на ВКС, ІV г. о., в противоречие с което твърди, че се е произнесъл въззивният съд. Релевира се и самостоятелното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Според касатора по делото е изготвена и приета ССчЕ, която е установила дължимите суми за главница и лихва; в мотивите си съдебният състав е кредитирал изготвеното заключение като обосновано, но в диспозитива е разменил дължимата сума за главница с тази за лихва, поради което мотивите на решението очевидно не отговарят на постановения диспозитив. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК насрещната страна – Н. Ц. Н., чрез процесуален пълномощник, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Счита, че не е налице твърдяната очевидна фактическа грешка, а по същество касаторът цели пререшаване на спора. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и данните по делото, приема следното: Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да остави без уважение молбата по чл. 247 ГПК, съставът на Софийския апелативен съд е посочил, че теорията и съдебната практика безпротиворечиво приемат, че очевидна фактическа грешка има при противоречие между действителната воля на съда и тази, която е била обективирана в решението. В случая както в мотивите, така и в диспозитива на решението въззивният състав е приел за установено, че ответницата Н. Ц. Н. дължи на ищеца „Юробанк България“ АД по процесния договор за кредит главница в размер на 42 604.90 швейцарски франка и възнаградителна лихва в размер на 6 216.81 швейцарски франка, поради което не е налице противоречие между мотивната част на решението досежно дължимите суми и обективираното в диспозитива. Евентуалната неправилност на съдебното решение въз основа на поддържаните доводи може да се отстранява единствено по пътя на инстанционния контрол. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане до касационна проверка на обжалваното решение. Поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос не съответства на решаващата воля на съда в обжалваното решение, а именно, че във въззивното решение липсва противоречие между действителната воля на съда по съществото на спора и изразената такава в писмения текст на решението по отношение на размера на дължимите суми. Освен това следва да се има предвид, че въззивното решение е преминало през касационна проверка по реда на чл. 290 ГПК, без наличие на служебна констатация за несъответствие между формирана и обективирана воля на въззивния съд. Нещо повече, разглеждайки касационните жалби по същество, съставът на Върховният касационен съд е достигнал до същия краен резултат и е оставил в сила въззивното решение, като изложените от него мотиви вече заместват тези на въззивната инстанция. След като по посочените съображения въпросът не удовлетворява изискването на закона (съгласно задължителните указания в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г.) да има значение за произнасянето по молбата за поправка на очевидна фактическа грешка, съдът не дължи преценка на допълнителните селективни критерии, на които касаторът се позовава. Независимо от това може да се отбележи и липсата на противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС, която разглежда друг аспект на решението по чл. 247 ГПК. Според същата очевидната фактическа грешка представлява несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението, като безспорно пропуските да се отрази в диспозитива на решението становище на съда, личащо от мотивите, е именно такава грешка; с решението за поправка на очевидна фактическа грешка се допуска или отхвърля искането, като и в двата случая решението може да се обжалва по реда, по който се обжалва решението, за чиято поправка се касае; след като влезе в сила, решението, с което поправката е допусната, става едно цяло с поправеното решение, като поправеното решение важи с поправеното съдържание от деня, когато е било постановено, а не от деня на поправката, тъй като тя само отстранява несъответствието между волята на съда и нейния външен израз; след като решението за отстраняване на очевидна фактическа грешка става част от първоначалното решение, подаването на въззивна жалба срещу последното включва и искане за разрешаване на спора и по претенцията, по която съдът не се е произнесъл с диспозитив и тази жалба валидно сезира въззивния съд за произнасяне и по нея, въпреки неподаването на самостоятелна въззивна жалба срещу решението за поправка на очевидна фактическа грешка. Предвид изложеното не се установява приложното поле на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице и самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Обжалваното решение не може да се квалифицира като очевидно неправилно, тъй като от съдържанието му не се установява да е постановено при превратно прилагане на закона или при грубо нарушение на правилата на формалната логика. Ответницата по касация не е представила доказателства за извършени разноски пред настоящата инстанция. Мотивиран от гореизложеното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение