Определение № 1588 от 12.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3989/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. П. Н. и М. П. Н., чрез пълномощника им адв. Т. Г. против решение № 803/22.06.2022 г. по в.гр.д. № 1781/2021 г. на Окръжен съд Варна в частта, с която след частична отмяна на решение от 21.05.2021г. по гр.д. № 1795/2020 г. на Районен съд Варна, са прогласени за нищожни, като абсолютно симулативни, договори за покупко-продажба на недвижими имоти, обективирани в нотариален акт № хх, рег.№ хххх, дело № 378 от 22.07.2005 г., по предявените от И. П. Н. срещу касаторите и ответницата Н. И. С. евентуални искове с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД,. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване в частта, с която е уважен иска с правно основание чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД по отношение на договор за продажба на недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор ххххх.ххх.ххх, с площ от 1 260 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: ниско застрояване /до 10 м./, с номер на предходен план 229, кв.55, парцел V, заедно с изградената в него сграда с идентификатор ххххх.ххх.ххх.х, със застроена площ от 74 кв.м., бр. етажи – 2, с предназначение: жилищна сграда-еднофамилна, съгласно одобрената кадастрална карта и регистри. В частта, с която е прогласен за нищожен като абсолютно симулативен договорът за продажба на недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор ххххх.ххх.ххх, с площ от 886 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: ниско застрояване/ до 10 м./, с номер на предходен план 229, кв.55, парцел IV, обективиран в нотариален акт № хх, рег.№ хххх, дело № 378 от 22.07.2005 г., касационната жалба е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане, тъй като цената на иска е под 5000 лв. Съгласно чл. 69, ал.1, т.4 ГПК цената на иска е данъчната оценка на имота, която в случая е в размер на 3 100,28 лв. Съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. не подлежат на касационно обжалване. Касаторите обжалват решението на въззивния съд като поддържат, че последното е недопустимо, тъй като е постановено по нередовна искова молба. Поддържа се и неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – чл.172 ГПК, чл.235 и чл.236 ГПК и необоснованост - основания по чл.281, т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК следните въпроси: 1/ Допустимо ли е да се приеме, че една сделка за продажба е безпарична, съответно прикрива дарение, независимо, че в нотариалният акт за продажба като официален документ е налице изявление от особения представител на малолетния продавач, че цената на сделката е заплатена напълно от купувачите; 2/ Допустимо ли е със свидетелски показания да се опровергава съдържанието на официален или изходящ от страната частен документ и може ли съдът да приеме за опровергано съдържанието, съответно доказателствената сила на нотариален акт във връзка с изявлението за плащане на цената от представляващия продавач по сделката с показанията на свидетел – особен представител по сделката, който свидетел заявява, че не си спомня за сделката, т.е. при липса на доказателства; 3/ Допустимо ли е да се приеме при извършване на сделка за продажба на недвижими имот с ненавършил пълнолетие продавач и издадено разрешение от районния съд за извършване на сделката съобразно изискванията на закона и след дадено съгласие с ДСП, назначеният от съда особен представител да сключи абсолютно симулативна сделка, съответно би ли могло да се приеме наличие на съгласуваност на волеизявленията на всички страни по сделката, в т.ч. на особения представител, а и при условие, че липсва начало на писмено доказателство или изявления на единия от купувачите за симулация; 4/ Възможно ли е назначения от съд особен представител на малолетния продавач да сключи симулативна сделка; 5/ Следва ли в мотивите на съдебното решение да се съдържа изложение на всички доводи и възражения на страните, както и да се изложат ясни и точни мотиви, защо съдът счета за доказани или не определени факти и защо съдът счита възраженията на страните за неоснователни; 6/ Допустимо ли е да се приравни признанието на иска като предпоставка за допускане на свидетелски показания при твърдение за симулативност на сделката, предмет на делото, на начало на писмено доказателство, а отделно и при условие, че призналата иска ответница е майка на ищеца и същата е подписала първоначалната искова молба, като дала съгласие, в качеството си на негов законен представител и 7/ Следва ли страната, която твърди привидност на сделка сключена чрез особен представител, да установи при условията на пряко и пълно доказване действителната воля на всички страни, в т.ч. и на особения представител по атакуваната сделка и може ли съдът да приеме за доказано наличието на симулация, при условия, че не са събрани доказателства за волята на назначения от съда особен представител на прехвърлителя. Поддържа се, че по първите два въпроса даденото от въззивния съд разрешение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 39 от 02.05.2018 г. по гр.д. № 1859/2017 г. на I г.о., а по втория и на решение № 484 от 11.06.2010 г. по гр.д. 375/2010 г. на ВКС, IV г.о. Относно пети въпрос се твърди, че въззивният съд е действал в противоречие със задължителната на ВС и ВКС – Постановление № 1/1953 г. на Пленума на ВС и Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и казуална практика на ВКС, изрично посочена в изложението. По останалите въпроси, касаторите поддържат, че е налице допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, с обосновка, че по тях няма задължителна съдебна практика и развити доктринерни становища. Поддържа се и основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на решението с твърдения за явна необоснованост поради противоречие с правилата на формалната логика. Насрещната страна по жалбата – И. П. Н. /ищец/, чрез адв. Б., в отговор на жалбата аргументира становище, че не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване. По съществото на жалбата поддържа неоснователност на изложените в нея доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение. Иска се присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение. Насрещната страна по жалбата – Н. И. С. /ответник/, в срока за отговор поддържа, че касационната жалба е недопустима, тъй като е депозирана след изтичане на законоустановения срок, а при условията на евентуалност излага становище за неоснователност на изложените в нея доводи за недопустимост и неправилност на въззивното решение. йната пдентуал. За да уважи предявения при условията на евентуалност установителен иск по чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД за прогласяване нищожността на процесния договор за продажба от 22.07.2005 г. като абсолютно симулативен, въззивният съд е приел следното: правото на собственост върху процесният имот е придобито от ищеца И. П. Н. през 2004 г. когато е бил малолетен, а през 2005 г. последният се е разпоредил с него в полза на своите родители – Н. И. С. и П. К. Н., като в нотариалното производство е бил представляван от назначен от съда особен представител –А. С.; бащата на ищеца и на двамата ответници /синове от предходен негов брак/ е починал на 14.10.2018 г., поради което последните участват в процеса в качеството им на наследници по закон на своя баща, наред с майката на ищеца, която е страна по атакуваната сделка; за извършване на последната е било издадено разрешение по чл.73, ал.2 СК /отм./ по ч.гр.д. № 3708/2005 г. на Районен съд Варна, като видно от приетото по делото удостоверение, издадено по същото дело, за особен представител на малолетния продавач е назначена А. М. С., която по това време е била служител в кантората на адвокат О. С. – съпруг на нотариус С., която е извършила нотариалното удостоверяване на сделката; съгласно издаденото от БНБ писмо, на името на И. П. Н. не е била открита банкова сметка към 2005 г., нито банков сейф, а такава е открита едва на 14.11.2018 г., т.е. след смъртта на баща му; в декларация, подписана от майката на ищеца и страна по атакуваната сделка, последната е направила волеизявление пред родителите си, че извършената на 22.07.2005 г. покупко-продажба с нотариален акт № хх, рег.№ хххх, дело № 378, извършена между нея и съпруга й от една страна и малолетното им дете е формална, като действителният собственик на имотите, предмет на договора изцяло и сега и за в бъдеще продължава да е И., както и че не е извършвано плащане по сделката. От правна страна съдът е приел, че разкриването симулативността на процесния договор за продажба на недвижим имот е свързано с опровергаване съдържанието на изходящ от страната частен документ, за което процесуалният закон е въвел изискване това да става с документ, каквито са обратното писмо /пълен обратен документ/ и начало на писмено доказателство /непълен обратен документ/. Първото представлява документ, съставен нарочно за разкриване на симулацията, обективиращ писмените изявления на страните по сделката относно действителните им отношения чрез отразяване съдържанието на прикритата сделка, като е без значение момента на създаването му – преди, след или заедно с явния договор. За разлика от него, началото на писмено доказателство е случаен документ, изходящ от другата страна и правещ вероятно основателен доводът за наличие на привидност, т.е. сам по себе си той не разкрива симулацията, тъй като не съдържа признание за нея, но от текста му може да се съди, че е възможно страните по сделката да не са желали настъпването на последиците й и да са направили волеизявленията привидно. За да се приеме, че съществува начало на писмено доказателство, не е необходимо документът съзнателно или нарочно да е бил съставен за спорното правоотношение, нито целта му да е била да служи на сделката между страните, а е достатъчно този документ да прави вероятна симулацията, като е възможно документът да е бил съставен, както преди, така и по време, а също и след сделката. Посочено е, че същностното различие в съдържанието на двата документа обуславя и различното им доказателствено значение – обратното писмо доказва директно симулативността на сделката, без да са необходими други доказателства, докато наличието на непълен обратен документ по делото е само предпоставка за преодоляване на установената в чл.164, ал.1, т.6 ГПК недопустимост на свидетелските показания. Съгласно изричната норма на чл.165, ал.2 ГПК, гласните доказателства са допустими, когато в делото има писмени доказателства, изходящи от другата страна или удостоверяващи нейни изявления пред държавен орган, които правят вероятно твърдението за симулация. Под другата страна по смисъла на посочената норма следва да се разбира лицето, което лично или чрез представител е участвало в сделката, т.е. документът трябва да изхожда от противната страна, а не от опровергаващата страна. В конкретния случай, съдът е приел, че представената по делото декларация от м.ноември 2005 г., изхождаща само от една от страните по сделката – приобретателката Н. С. /преживяла съпруга/ и чиято дата не се ползва с обвързваща съда сила, тъй като не е достоверна, поради което може да се приеме, че документът е съставен и по-късно, представлява начало на писмено доказателство и е предпоставка за допустимост на свидетелските показания. Въззивният съд изрично е посочил, че дори и документът да е съставен по-късно, то това е без значение за спора, тъй като съгласно съдебната практика на ВКС, а и доктрината, съставянето на документа може да е извършено и след процесната сделка. Приел е също така, че заявеното в декларацията от ответницата С. съвпада по съдържание с това, обективирано в отговора на исковата молба, като последният също може да бъде ценен като признание, направено пред държавен орган, което да се цени като начало на писмено доказателства и да прави допустимо събирането на гласни доказателствени средства. Кредитирайки показанията на разпитаните по делото свидетели И. С. и Д. С. – дядо и баба на ищеца и родители на ответницата С., съдът е приел за установена липсата на намерение у родителите на ищеца за реално разместване на имуществени блага, както и че сделката е била извършена единствено с цел да се създаде привидност пред трети лица – институции, юридически и физически лица, което е житейски мислимо доколкото за родителите на малолетното дете би било по-лесно снабдяването с различни строителни книжа и разрешения, свързани с предстоящото строителство/преустройство на съществуващата в имота стара жилищна сграда. При съобразяване на свидетелските показания на свидетелката С., дадени пред въззивния съд и цялостното й процесуално поведение, което съдът е възприел като нежелание да съдейства за изясняване на обективната истина и/или нейното затаяване, както и на издаденото от БНБ писмо, е прието, че в конкретния случай не е налице и реално заплащане на продажната цена по сделката, което също е индиция, че последната е симулативна. Поради липсата на реално престиране на цената по договора, последният е станал безвъзмезден или с него е прикрито дарствено разпореждане, в който случай би могло да се приеме, че симулацията е относителна, ако прикритата сделка е валидна. В конкретния спор обаче, приложение намира императивната норма на чл.143 СК, въвеждаща забрана за извършването на безвъзмездни правни сделки с имуществото на малолетни лица, поради което прикритото дарствено разпореждане се явява нищожно. При тези мотиви, въззивният съд е приел, че процесната сделка е абсолютно симулативна и съответно нищожна. Противно на доводите на касаторите, въззивното решение е допустимо, като съдът се е произнесъл по редовна искова молба, уточнена с молби от 21.02.2020 г., 25.06.2020 г. и 29.12.2020 г. по отношение на обстоятелствената част и петитума на исковете и е дал правилна правна квалификация на предявените установителни искове за нищожност на договорите, като е определил съотношението, при което са предявени, с оглед тежестта на наведените от ищеца пороци на последните. При изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касаторите въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване касаторът е длъжен да формулира правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и по този въпрос въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от естество да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Първите два въпроса нямат характер на правни въпроси, тъй като не са решаващо произнесени от въззивният съд и съответно не са обусловили волята му за изхода на спора. Предмет на делото е иск с правно основание чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД – установителен иск да прогласяване нищожност на сделката като абсолютно симулативна, а не иск с правно основание чл.17, ал.2 ЗЗД за разкриване на относителна симулация на сделката и свидетелските показания са допуснати за разкриване привидността на договора при наличие на предпоставката за това – непълен обратен документ, представен по делото, изходящ от една от страните по сделката. Изложените от въззивния съд аргументи, че поради липсата на реално престиране на цената по договора, последният е станал безвъзмезден или че с него е прикрито дарствено разпореждане, в който случай би могло да се приеме, че симулацията е относителна, ако прикритата сделка е валидна, са допълнителни такива, а не решаващи за конкретния спор. За да достигне до извода, че цената по договора не е платена, съдът въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства е приел, че изявлението на особения представител на малолетния продавач за получаване на цената, обективирано в нотариалния акт, което по принцип обвързва автора си, е опровергано от събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства. Дори и да се приеме, че въпросите имат характер на правни въпроси, то по отношение на тях не е налице сочения допълнителен критерий – противоречие с практиката на ВКС. В първото решение е даден отговор на въпроса дали при липса на обратен документ или „начало на писмено доказателство“, страната по по сделката може да доказва нейната привидност с други доказателствени средства и по-конкретно само със свидетелски показания, поради което същото е неотносимо към настоящия спор, в който е налице непълен обратен документ, изходящ от насрещната страна по сделката. Не е налице противоречие и с даденото във второто решение разрешение на въпроса дали документ, който изхожда само от една от страните по сделката, представлява обратно писмо за привидност на същата. Трети, четвърти и седми въпроси също не отговарят на общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като имат фактически характер, т.е. имат за предмет питане относно реализирането на определен факт от обективната действителност – съгласувани ли са били волеизявленията и на двете страни по сделката /продавач и купувачи/, в т.ч. на особения представител на малолетния продавач. Обосновката и на трите въпроса е свързана с оплаквания по съществото на спора – с възприетата от въззивния съд фактическа обстановка и преценката на събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства, т.е. с твърдения за неправилност и необоснованост на извода на съда, че сделката е абсолютно симулативна, а неправилността и необосноваността на съдебното решение, не са сред касационните основания на чл.280, ал.1 ГПК и съответно са неотносими към спора в производството по чл.288 ГПК. Позоваването на необосноваността, което е основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК има значение във фазата по допускане на касационно обжалване само при формулиране на хипотези, обхванати от понятието очевидна неправилност, каквато не се разкрива в конкретния случай. Петият въпрос макар и да покрива общото основание за допускане на касационно обжалване, няма претендираното от касаторите значение, тъй като въззивният съд е процедирал в съответствие с практиката /задължителна и казуална/, посочена от касатора, като е разгледал всички доводи и възражения на страните и е изложил ясно кои факти приема за доказани и кои не. Шестият въпрос в първата му част - дали признанието, че сделката е привидна, заявено в отговора на исковата молба от ответника-насрещна страна по привидния договор, представлява начало на писмено доказателство и прави свидетелските показания за разкриване на симулацията допустими, има характер на правен въпрос и по него въззивният съд се е произнесъл съобразно трайната съдебна практика на ВКС, според която документи, съставляващи начало на писмено доказателство могат да бъдат изхождащи от насрещната страна или удостоверяващи нейни изявления пред държавен орган, които правят вероятно твърдението за привидност на съглашението. Наличието на трайна и непротиворечива практика на ВКС / решение № 435 от 20.06.2003 г. по гр.д. № 990/202 г. на II г.о, решение № 83 от 8.03.2010 г. по гр.д. № 2787/2008 г. на III г.о. и решение № 50004 от 1.02.2023 г. по гр.д. № 1208/2022 г. на III г.о./ по въпроса какво представлява „начало на писмено доказателство“ по чл.165, ал.2 ГПК, която практика не се нуждае от промяна, изключва наличието на сочения от касаторите допълнителен критерий на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В останалата част въпросът е свързан с несъгласието на касаторите по отношение на извършената от съда преценка на събраните по делото доказателства, т.е. няма характер на правен въпрос. В настоящия случай от съдържанието на въззивното решение не се разкрива и хипотезата на явна необоснованост на решението поради допуснати нарушения на формалната логика, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че формулираните от касаторите въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване. По делото не са представени доказателства за направени от И. П. Н. разноски за адвокатско възнаграждение, поради което искането за присъждане на такива за касационното производство, се явява неоснователно. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,