Определение № 4372 от 15.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4161/2025 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по обща касационна жалба, подадена от П. А. А. и П. С. П., и двамата представлявани от адвокат Н., против решение № 1431 от 12.03.2025 г., постановено по в.гр.д. № 5363/2024 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 04.09.2023 г., постановено по гр.д. № 56711/2020 г. по описа на СРС, с което е уважен предявеният от С. Я. К. срещу П. А. иск с правно основание чл. 108 от ЗС, като ищцата е призната за собственик въз основа на законово наследствено правоприемство от Я. К. на апартамент № 31, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] със застроена площ от 42, 04 кв.м., ведно със зимнично помещение № 31, с полезна площ от 2,4 кв.м., заедно с 0, 740 % ид. части от общите части на сградата и толкова идеални части от правото на строеж върху мястото, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на АГКК, като на основание чл. 108 от ЗС ответницата е осъдена да предаде владението върху гореописания имот. Със същото решение са отхвърлени насрещните искове, както следва: предявените от П. А. срещу С. К. осъдителни искове с правно основание чл. 59 от ЗЗД и чл. 45 от ЗЗД за присъждане на следните суми: 24 000 лв. – частичен иск от иск в пълен размер от 50 000 лв., представляваща разходи за извършени подобрения в процесния имот през 2011г. - 2012г., като погасен по давност; 10 000 лв. – частичен иск от иск в пълен размер от 30 000 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди за положени грижи за Я. К. за периода от 2006 г. до неговата смърт; 10 000 лв. – частичен иск от иск в пълен размер от 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди за положени грижи за Я. К. за периода от 2006 г. до неговата смърт; 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени при отнемане по скрит начин на процесния имот на 30.06.2017 г. Отхвърлен е и предявеният от П. С. П. и П. А. /конституирани на мястото на починалата в хода на производството ищца по насрещния иск Д. П./ иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от 3 333, 33 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на факта, че в периода от 2004 г. до 2006 г. е полагала грижи за наследодателя на ответницата по насрещния иск.

Касаторите поддържат, че въззивното решение е недопустимо, по същество- неправилно. Поддържат, че докладът по делото е непълен, че са били процесуално изненадани от приетото от съда. Поддържат, че решението е неправилно поради неправилно приложение на процесуалния и материалния закон и поради необоснованост- основания за касационно обжалване на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК.

В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите поддържат, че решението следва да бъде допуснато до касация поради недопустимост, очевидна неправилност и поради това, че това, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, които имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Посочват следните въпроси като правни:

1. Има ли ограничение на доказателствата и доказателствените средства при оборване на материалната доказателствена сила на акт за раждане и по-специално – при наличие на писмено доказателство, подписано от страна по акта за раждане, оборващо неговата истинност, допустимо ли е извършване на кръвно-групова експертиза, за да се установи дали е неистинен фактът на вписване в акта за раждане на конкретно лице за баща на детето?

Депозиран е отговор на касационната жалба от С. Я. К., представлявана от адвокат Д., с който се заявява неоснователност на искането за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване. По същество се поддържа, че решението е правилно и законосъобразно.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирана страна- ответник по иск за защита на право на собственост, с правен интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да потвърди обжалваното първоинстанционно решение, съставът на СГС е посочил, че по предявеният иск за защита на право на собственост ищцата обосновавала претенцията си с твърдение, че е наследник – дъщеря - на собственика на имота Я. К.. Произходът й се установавял от представени личен регистрационен картон на Я. К., в който било вписано, че същият има дете – С., удостоверение за раждане – дубликат, от което било видно, че баща на ищцата е Я. К., удостоверение за наследици от 15.06.2018 г., от което се установявало, че Я. К. е починал на 05.07.2016 г. и е оставил наследник по закон С. К.. Съдът е установил, че ответницата Д. П. /починала в хода на висящото първоинстанционно производство/ била обвързана от СПН на решение, постановено по гр.д. № 11439/2017 г. по описа на РС – Пловдив, с което са били отхвърлени исковете й срещу Община Пловдив, С. К. и нейната майка Л. З., с правно основание чл. 124, ал. 4 от ГПК, за признаване за установено в отношенията между страните, че документите – акт за раждане № 698/24.07.1986 г. на Община Пловдив и удостоверение за раждане № 003840/29.08.1986 г. на Община Пловдив- са неистински /неверни и неавтентични/ документи. Ответницата П. А. също оспорвала верността на представените удостоверение за раждане, личен регистрационен картон и удостоверение за наследници с възражения, че същите били издадени при условията на затаяване на истина или при казване на неистина, като поддържала, че имало данни, че друго лице, а не Я., било баща на ищцата. Въззивният съд е посочил, че оспорванията, поддържани от тази ответница, представлявали оспорване на произход от баща. Посочил е, че това оспорване може да стане само чрез предявяването на иск, регламентиран изрично в СК, от легитимирани лица и в преклузивните срокове, посочени в закона, но не и в производство по оспорване на акта за раждане в качеството му на официален документ. Посочил е, че актът за раждане би бил неверен като документ, само ако длъжностното лице неправилно е отразило, че баща е лице, което или не е припознало детето или не е съпруг на майката, като вместо едно лице е посочено друго, спрямо което не намира приложение презумпцията за бащинство. Посочил е, че исковете за произход се различат от оспорването на документа по чл. 193 от ГПК, респективно от иска по чл. 124, ал. 4 от ГПК по това, че техен предмет е произходът като биологична връзка между две лица, а не произходът като констатация на длъжностното лице, че са налице предпоставките за приложение на презумпцията за бащинство или пък, че едно лице е припознало друго. Съдът е приел, че наведените от ответницата възражения по същество представлявали оспорване на презумпцията за бащинство по чл. 32, ал. 1 от СК /отм./. Съдът се е позовал на практика на ВКС /решение по гр. д. № 181/2011 г. по описа на ВКС, ІV ГО и решение по гр.д. № 2779/2017г. на ВКС, ІІ ГО/, съгласно която извън посочени в закона лица и срокове, установяване и оспорване на произход са недопустими. Съдебният състав е посочил още, че ответницата П. А. нямала правен интерес да оспорва произхода на ищцата от Я. К., тъй като това оспорване не би имало за последица придобиване на права по наследяване от Я.. С оглед изложеното съдът е възприел извод, че ищцата е доказала активната си материална легитимация на титуляр на правото на собственост върху процесния имот въз основа на законово наследствено правоприемство от Я. К.. Представените официални свидетелстващи документи – личен регистрационен картон, удостоверение за раждане и удостоверение за наследници, установявали с обвързваща съда материална доказателствена сила обективираните в същите обстоятелства относно родствените връзки между ищцата и Я. К. /предвид липсата на проведено успешно оспорване на същите документи по реда на чл. 193 от ГПК/. С. К. била призована към наследяване като единствен наследник от първи ред – низходяща по права линия от първа степен и на основание чл. 5, ал. 1 ЗН същата придобила наследството на Я. К. като съвкупност от права и задължения, като включително придобила, считано от откриване на наследството – 05.07.2016г., правото на собственост върху спорния имот.

По отношение на възражението на ответниците, че са собственици на имота въз основа на договора за продажба от 07.01.1993 г. и евентуално възражение за придобиването му въз основа на оригинерно придобивно основание – изтекла придобивна давност, съдът е посочил, че по делото не се установявало косвено представителство, съгласно чл. 292, ал.3 ЗЗД, поради което твърденията на ответниците за наличие на такова не се установявали. Съдът е приел за неоснователно и наведеното възражение за придобиване на имота въз основа на давностно владение, осъществявано в периода от 1993г. до отнемането му от ищцата на 30.06.2017г. Посочил е, че от събраните по делото доказателства се установявало, че упражняването на фактическата власт от страна на ответниците върху процесния имот било установено при условията на държане по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС. За да стигне до този извод съдът съобразил, че Д. и П. твърдяли, че са били допуснати от Я. К. в процесното жилище, който им осигурил ключове, и започнали да обитават апартамента съвместно. Съдът е направил извод, че се установява хипотеза, при която фактическата власт върху недвижимия имот е придобита на правно основание, със съгласието на Я., поради което презумпцията по чл. 69 ЗС не намирала приложение. Съдът е мотивирал извод, че липсват доказателства, че ответниците са заявили собственически права върху имота, които волеизявления или действия да са достигнали или да са обективирани по начин, че да достигнат до знанието на Я.. Съдът е посочил още, че не може да се приеме, че извършването на ремонтни дейности в жилището или плащането на данъци са такива действия, които манифестират упражняване на самостоятелна фактическа власт лично или чрез другиго, която да бъде противопоставена на собственика. Посочил е още, че не били ангажирани доказателства установяващи превръщане на установеното държане във владение по смисъла на чл. 68 от ЗС, поради което и възражението за придобиване на имота въз основа на оригинерно придобивно основание приел за неоснователно.

Предявените насрещни искове съдът приел за неоснователни. По претенцията за заплащане на подобрения в имота в резултат на извършените през 2011 г. – 2012 г. от ответницата П. А. съдът е приел, че е погасена по давност, позовавайки се на т. 7 от ППВС № 1/1979 г., съгласно което в случаите по чл. 59, ал. 1 ЗЗД погасителната давност започва да тече от деня на получаването на престацията – в случая от деня на извършване на съответния разход, когато следва да се приеме, че вземането е станало изискуемо.

По предявения от А. насрещен иск по чл. 59 от ЗЗД за присъждане на сума, представляваща платени от ищцата по насрещния иск разходи за положени грижи за наследодателя на ответницата по иска Я. К. за периода от 2006 г. до 2016 г. съдът е приел, че по делото не се установявало Я. да е имал нужда от допълнителни средства за издръжка, които не е могъл да осигури поради липса на доходи и имущество. На следващо място е посочил, че ищцата П. А. не била ангажирала доказателства и за установяване на твърдението, че е била полагала грижи и е предоставяла издръжка на своя брат.

По предявения насрещен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди за положените от П. и Д. грижи по отношение на наследодателя Я. съдът е приел, че претенцията е неоснователна, доколкото правоимащ по чл. 124, ал. 5 от СК е възрастният или болен родител, а задължено лице е пълнолетното дете, а на следващо място- не били ангажирани доказателства в подкрепа на твърдението на ищците да са полагали грижи по отношение на Я. чрез даване на издръжка, пазаруване, готвене, чистене, купуване на лекарства, осигуряване на здравни грижи и прегледи и др.

По предявения насрещен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени поради отнемане по скрит начин на процесния имот от страна на С. на 30.06.2017 г. съдът е посочил, че обжалването е бланкетно, първоинстанционното решение в тази част било валидно и допустимо и не било постановено в нарушение на императивни материалноправни разпоредби.

При така формираните изводи съставът на въззивния съд е потвърдил изцяло първоинстанционното решение.

Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват.

Касационно обжалване на въззивен съдебен акт, съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК, се допуска при кумулативното наличие на две предпоставки: обща- произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е обусловил решаващия му извод, и специална - наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 от ГПК. Касационното обжалване се допуска и при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 2 от ГПК.

При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Решението е постановено от компетентен съд, заседаващ в надлежен състав, същото е изготвено в писмен вид, подписано е, изразява волята на съда ясно и непротиворечиво. Не са налице и процесуални пречки за разглеждането на предявения иск.

Поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос не е обуславящ изводите на въззивния съд, поради което не може да се приеме, че съставлява правен въпрос, съобразно разясненията, изложени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Изложените от съда мотиви в обжалваното решение са в смисъл, че ответниците възразявали на материалната легитимация на ищцата като твърдяли факти, които съдът е квалифицирал като оспорване на произход, а не оспорване на истинността на документите за произход. Обоснован и съобразен с практиката на ВКС е изводът на съда, че оспорването, поддържано от П. А. касае именно произхода на ищцата от Я. К., тъй като същата оспорвала биологичната връзка между двамата, а не верността на удостоверителното изявления на длъжностното лице при оформянето на документите за произход на ищцата. Също обоснован е изводът на съда, че П. А. не е легитимирана по закон да оспорва произхода на С. К. от Я. К., че не са спазени сроковете и процедурата за заявяване на такова оспорване, както и че ответницата няма интерес от такова оспорване. Въззивният съдебен състав изцяло е възприел създадената практика на ВКС по приложението на разпоредбите по оспорването на произход /решение № 529/2012 г. по гр.д. № 181/2011 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 63/2018 г. по гр.д. № 2779/2017 г. на ІІ г.о. на ВКС/. Изцяло съобразен с тази практика е изводът на въззивния състав, че наведените от ответницата П. А. възражения касаят произхода на ищцата от бащата, а не оспорване на официален свидетелстващ документ, което оспорване е недопустимо.

С оглед така развитите решаващи мотиви на съда е без значение отговорът на въпроса, поставен в изложението към касационната жалба и имащ за предмет оспорването на акт за раждане и доказателствата за установяване на неговата неистинност. Даването на отговор на този въпрос няма значение за правилността на обжалваното въззивно решение.

Ето защо, формулираният въпрос, като необуславящ мотивите на съда, не се явява правен и не може да бъде основание за селектиране на касационната жалба и допускане на обжалваното решение до касация.

Решението не е и очевидно неправилно.Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. По делото не се установява да е налице някоя от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства, доводите, твърденията и възраженията на страните, подвел е установените факти под правилните правни разпоредби и е извел обосновани изводи по спора. Наведените в касационната жалба оплаквания за допусната процесуална изненада на страните не могат да бъдат изследвани в рамките на производството по чл.288 ГПК, тъй като касаят правилността на обжалваното решение, а не пороци, изводими от мотивите на обжалваното решение.

На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78, ал. 3 от ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС. Ответникът по касация претендира разноски в размер на 4255 лева. В касационната жалба се съдържа възражение за прекомерност на претендираните разноски за адвокатска защита. Възражението на касаторите за прекомерност на разноските е заявено своевременно, но е неоснователно. Обсъждайки справедливия размер на възнаграждението на адвоката на ответника, съдът следва да съобрази даденото тълкуване в решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22/, което е задължително за съдилищата на основание чл. 633 от ГПК. Съобразно цитираното решение при определяне на справедливия размер на адвокатското възнаграждение съдът не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения,

определени в Наредба № 1/2004 г. на ВАС и тези размери могат да служат единствено за ориентир при определяне на отговорността за разноски, а следва да съобрази фактическа и правна сложност на спора, специфика на производството, обем и сложност на извършените процесуални действия. В случая процесуалният представител на ответника е депозирал писмен отговор на касационната жалба, в който обосновано е възразил по наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване, както и е развил съображения по правилността на обжалвания съдебен акт. По делото са разглеждани искове с цена от 20 839лева и 57 333лева, съответно за защита на право на собственост и за заплащане на обезщетения. Делото има за предмет множество искове за разглеждане. С оглед спецификата на производството по чл.288 ГПК съдебно заседание не е провеждано. Не са представени доказателства за размера на платеното от касаторите адвокатско възнаграждение.

Изложеното налага извод, че заплатеното от С. К. адвокатско възнаграждение от 4255 лв. не е прекомерно съгласно чл. 78, ал. 5 от ГПК. Същото е под минимума на адвокатските възнаграждения, изчислен съобразно чл.7 от НВАР, използвано като ориентир на размера на дължимото се възнаграждение, съобразено е с осъществените действия по защитата на интересите на ответника по касация и е справедливо като размер.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г.о.