Определение № 292 от 24.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 343/2022 г.

Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Б. Д. Б., чрез пълномощниците му адв. Г. Г. и адв. Г. Н., против решение № 679 от 08. 04. 2021 г. по в. гр. д. № 17/2021 г. на ОС – Варна, с което след отмяна на решение № 260030 от 14. 10. 2020 г. по гр. д. № 1604/2019 г. на РС – Провадия, 2 с-в, е признато за установено, по предявения от П. П. Б., Г. П. Г., Й. Г. Д., И. Г. Г., Б. Г. К., Ж. П. Ж., Ж. П. Г., Д. Н. Д., А. Н. Д., В. Н. Д., Е. Г. Д., В. Г. Д., М. П. Г., В. А. Г., Д. А. Г., К. П. Д., Б. П. С., Г. Х. Г., Д. Х. Г., С. Г. Д., Н. Г. Й., П. Н. Д., Д. Й. С., М. Й. Д., И. М. О., М. И. О., Й. И. О., П. Й. С., В. М. А., Х. М. М., С. П. И., М. В. М., Р. Я. Й., Н. Н. Н., Д. Н. Х., Ж. Н. К., Й. К. М., И. П. Т., Т. М. Й. срещу Г. Р. П. (починала във въззивното производство, на чието място е конституиран, на осн. чл. 227 ГПК, Б. Д. Б.), по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК положителен установителен иск за собственост, че ищците са собственици общо на 1/2 идеална част от седем ниви, находящи се в землището на [населено място], [община], на основание наследяване на Ж. К. Д. и П. С. Д. и влязло в сила решение № 20112/21. 10. 2002 г. на ОСЗГ – гр. Провадия, и е отменен, на осн. чл. 537, ал. 2 ГПК, н.а. № 77/10. 06. 2019 г. по описа на нотариус И. К., рег. № 225 НК, с който Г. Р. П. е призната за собственик по давност на 1/2 ид.ч. от процесните земеделски имоти. Твърди се неправилност на въззивното решение, поради постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения – необсъждане на всички доказателства, възражения и доводи на страните, неправилна преценка на допуснатите доказателства, противоречиви изводи в мотивите към решението, в противоречие с материалния закон – чл. 79 и 69 ЗС, и при необоснованост на извода на съда за неупражнявано владение от ответницата върху 1/2 ид.ч. от процесния имот. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по поставени процесуалноправни и материалноправни въпроси. Касаторът се позовава и на разпоредбата на чл. 280, ал.2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на решението.

Подаден е отговор на касационната жалба от ищците, чрез пълномощника им адв. К. И. К., в който са развити съображения за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, правилност на същото и неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основанията по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

Делото има за предмет предявен по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК положителен установителен иск за собственост, за приемане за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици общо на 1/2 ид.част от процесните 7 бр. земеделски имоти – ниви, находящи се в землището на [населено място], общ. Провадия. Като придобивни основания сочат наследяване на Ж. К. Д. и П. С. Д. и реституция по ЗСПЗЗ.

Ответницата Г. Р. П., починала във въззивното производство, на чието място е конституиран, на осн. чл. 227 ГПК, Б. Д. Б., е оспорила иска като неоснователен, като е направила възражение за придобиване на собствеността върху 1/2 ид.ч. от имотите по давност.

Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че Ж. К. Д. и П. С. Д. са били съпрузи и родители на шест деца. Ж. Д. е починала преди съпруга си, а П. Д. е починал през 1948 г., като вдовец, и е оставил за наследници шестте си деца – Д. П. Д., Т. П. С., Г. П. С., Ж. П. К., С. П. П. и Б. П. С.. Ищците са наследници от колената на първите петима наследници на Ж. К. Д. и П. С. Д., а починалата ответница Г. Р. П. и синът й Б. Д. Б. са наследници от коляното на Б. П. С. (починал 1974 г., оставил за наследник сина си Д. Б. П., починал 1981 г., оставил за наследници преживяла съпруга Г. П. и син Б. Д. Б.). С влезли в сила съдебни решения е признато за установено, на основание чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, правото на възстановяване на собствеността на наследниците на Ж. К. Д. и П. С. Д., върху процесните земеделски имоти. Исковете са били предявени от Б. Д. Б.. С влязло в сила решение № 20112/21. 10. 2002 г. на ПК – Провадия и скици към него, на наследниците на Ж. К. Д. и П. С. Д. са предоставени в собственост процесните земеделски земи, включени в общинския поземлен фонд по чл. 19 ЗСПЗЗ. С протокол № 2032 за въвод във владение, съставен в присъствието на Б. Д. Б., наследниците на П. С. Д. и Ж. К. Д. са въведени във владение на процесните земеделски имоти. След въвода във владение е издадено удостоверение за наследници № 82/2. 12. 2002 г., в което е посочено, че П. С. Д. е починал 1948 г., оставил е за единствен наследник по закон сина си Б. П. С., който починал 1972 г. и оставил за наследник сина си Д. Б. П., починал 1982 г. и оставил за наследник сина си Б. Д. Б., ответник по иска. На 1. 10. 2007 г., между Б. Д. Б., като наследник на П. и Ж. Д., е сключен договор за аренда на процесните земеделски земи, със срок на действие 5 стопански години (до 1. 10.. 2012 г.), продължен с анекс от 7. 06. 2012 г. с още 5 стопански години след изтичане на първоначално уговорения петгодишен срок (до 1. 10. 2017 г.), а на 20. 07. 2018 г. е сключен договор за наем на земеделска земя, между Б. Д. Б., като наследник на П. и Ж. Д., и ЗКПУ „Единство“, със срок на действие до 1. 10. 2019 г.

Прието е за недоказано обстоятелството, че Г. Р. П. и синът й Б. Д. Б. са владели процесните имоти. Свидетелските показания доказват единствено обстоятелството, че само Б. Б. е сключвал договорите за аренда и само той и Г. Р. са получавали рентата.

От правна страна съдът е приел, че ищците са собственици общо на 1/2 идеална част от процесните имоти, като са ги придобили на заявените основания – наследяване на Ж. и П. Д. и реституция по ЗСПЗЗ.

За неоснователно е прието възражението на ответницата Г. Р. за придобиване собствеността върху 1/2 ид.ч. на основание придобивна давност, чрез упражнявано от 2002 г. (придобиване на собствеността с влязлото в сила решение на ОСЗ и скици към него) до предявяване на иска (11. 11. 2019 г.) владение. В тази връзка въззивният съд е приел, че не е доказано Г. П. да е осъществявала непрекъснато, явно и спокойно владение върху процесните имоти в посочения период. Събраните доказателства установяват единствено, че тя и синът й са давали нивите под аренда и са получавали рентите, но няма никакви данни за действия, демонстриращи намерение за своене. Прието е, че отдаването под аренда е действие на обикновено управление на съсобствен имот, а не действие на своене, отричащо правата на останалите съсобственици. Прието е, че изводът за основателност на иска за собственост за 1/2 ид.ч. от процесните имоти води до извод за основателност и на претенцията по чл. 537, ал. 2 ГПК, за отмяна на констативния нотариален акт, с който Г. П. е призната за собственик по давност на 1/2 ид. ч. от процесните имоти.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор.

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства, да ги анализира поотделно и в тяхната съвкупност, както и при излагане на своя извод да посочи кои от тях приема и кои не, като обоснове причината за това, да посочи кои факти приема за доказани и въз основа на кои доказателства.

3. Може ли само въз основа на част от събраните доказателства да се приеме за оборена доказателствената сила на констативния нотариален акт за собственост по давност върху 1/2 ид.ч. от процесните имоти, издаден в полза на Г. Р. П..

4. Следва ли съдът да формира убеждението си по правнорелевантните факти въз основа на относимите и допустими доказателства, събрани по предвидения в ГПК ред.

5. Длъжен ли е въззивният съд, като инстанция по съществото на правния спор, да извърши самостоятелен анализ на всички доказателства по делото, посочени от страните като относими към защитните им тези, да обсъди поддържаните във връзка с тях доводи и възражения и след като изгради собствени фактически и правни изводи, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран.

6. Опорочен ли е съдебният акт при вътрешно противоречие и неразбираемост на мотивите.

7. „За приложимостта на презумпцията по чл. 69 ЗС ВОС се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС – ТР № 1/2012 г. по т.д. № 1/2012 г. на ОСГК.“

8. Следва ли владеещият съсобственик да доказва, че е манифестирал намерението си за своене и спрямо собственик, за който е установено по делото, а и между страните не се спори, че е неизвестен и с него, по тази причина, не е било възможно да се осъществи контакт през целия период на владение.

9. Какви действия по стопанисване трябва да манифестира владелецът, за да придобие земеделски имоти по давност. Следва ли лично или чрез трето лице да ги обработва или е възможни да ги предоставя за ползване с договор на трети лица. Следва ли да се приема, че земеделската земя не може да се придобива по давност от установилия самостоятелно владение, сключил договор за аренда или наем за целия имот, определяйки сам неговите параметри.

Въпроси № 1, 2, 3, 4, и 5 са свързани с приложението на чл. 269, чл. 235, ал. 2 и ал. 4, чл. 236, ал. 2 ГПК. По същите е формирана непротиворечива практика на ВКС, част от която е цитирана от касатора. Приема се, че въззивната инстанция е длъжна, като инстанция разрешаваща по същество материалноправния спор, да разгледа и обсъди изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, както и възраженията в отговора на въззивната жалба. В пределите очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, следва да подложи на самостоятелна преценка релевантните доказателства и обсъди защитните тези, възражения и доводи на страните. Доказателствата следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, като се посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства. Тези изводи следва да намерят писмено отражение в мотивите към въззивното решение, съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК, което би осигурило възможност за страните да се запознаят с изводите на съда, а за горната инстанция – да провери правилността на решението.

В случая, при постановяване на обжалваното решение, въззивният съд се е съобразил напълно с така формираната практика. Не налага обратния извод обстоятелството, че фактическите и правни изводи на въззивната инстанция се преценяват като необосновани и незаконосъобразни от касатора. А множеството оплаквания за неправилна оценка на доказателствата, за неспазване на предвидените в процесуалния закон правила за анализ на доказателствата, за несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решението (за необоснованост на същото и за допуснати съществени процесуални нарушения при постановяването му), и обсъждането им във фазата по чл. 288 ГПК е недопустимо. Преценката за правилност на решението би могла да се извърши само в случай, че същото е допуснато до касационен контрол.

Въпрос № 6 (опорочен ли е съдебният акт и какъв е порокът при вътрешно противоречие и неразбираемост на мотивите към съдебното решение) не отговаря на изискванията на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. По съществото си въпросът представлява оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в съдържащи се в мотивите към въззивното решение на противоречиви фактически и правни изводи. Обсъждането му изисква преценка правилността на решението, каквато преценка не се обхваща от приложното поле на чл. 280 ГПК и е недопустимо да бъде извършвана в производството по чл. 288 ГПК. Независимо от това, за яснота следва да се посочи, че мотивите към въззивното решение са напълно ясни, последователни, разбираеми и не съдържат противоречиви изводи, касаещи спора от фактическа или правна страна.

Въпроси № 7, 8 и 9 не са решени в противоречие с ТР № 1/2012 г. по т.д. № 1/2012 г. на ОСГК и с посочените от жалбоподателя решения на ВКС по чл. 290 ГПК.

В коментираната практика на ВКС се приема, че при съсобственост, произтичаща от наследяване, презумпцията на чл. 69 ЗС е неприложима. С приемането на наследството, част от което е и владението като фактическо състояние, владението продължава от наследниците по право, независимо, че само един от тях остава в наследствения имот, като всеки наследник е владелец на собствената и държател на останалите идеални части. Ако един от наследниците се позовава на придобивна давност на идеална част на друг наследник, следва да докаже обръщане на държането на тази идеална част във владение. Едностранните действия, превръщащи държането във владение, следва да са от такъв характер, че по явен, недвусмислен и несъмнен начин да показват отричане правата на останалите наследници и промяна в намерението на упражняващия фактическа власт върху вещта да държи за себе си идеалните им части. Тези действия следва да станат достояние на останалите наследници.

Изводите на въззивния съд не противоречат на така дадените разяснения. Не се отрича възможността владението да се упражнява чрез другиго, на когото владелецът е предоставил държането на имота на договорно основание - изводът на въззивния съд е, че в конкретния случай събраните по делото гласни и писмени доказателства не установяват твърдението за осъществявано от ответницата Г. П. владение върху процесните имоти от 2002 г. до предявяване на иска (тъй като по делото е установено единствено отдаване на земеделските имоти под аренда, но не и извършването на други действия, демонстриращи намерение за своене). Не се отрича възможността земеделска земя да се придобива по давност от владелеца, при сключен от него договор за наем - изводът на въззивния съд е, че в отношенията между съсобственици, когато съсобствеността произтича от наследяване, отдаването на наследствените имоти под аренда от един от тях е действие на обикновено управление (този извод е съответен на трайната и последователна практика на ВКС, обективирана в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, например решение № 8 от 19. 02. 2014 г. г. по гр. д. № 5109/2013 г. на ВКС, 2 г.о., според която сключването на договор за аренда, както преди, така и след приемането на чл. 3, ал. 4 от Закона за арендата в земеделието, съставлява управително действие по отношение на общата вещ и само по себе си не може да обоснове извод за наличие на явно и несъмнено владение по отношение на несключилите договора и неполучилите гражданските плодове наследници). Не е обсъждана хипотеза на осъществявано владение по отношение на неизвестен за владелеца съсобственик на имота, тъй като съдът е приел, че въобще не е доказано ответницата да е владяла процесните земеделски имоти, че дори да е владяла, владението й не е било явно, че останалите наследници въобще не са знаели за проведена реституционна процедура по ЗСПЗЗ за процесните земеделски имоти. Следва да се посочи, че достоверността на твърдението на ответницата, че не е знаела за наличие на други наследници на общите наследодатели, се опровергава от данните по делото, сочещи, че в общината е имало информация за наследниците на Д. (което е дало и основание за уведомяване на ищците за инициирано от ответницата производство за изменение на кадастралните регистри), че в мотивите към решенията по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ също е посочено, че Ж. и П. Д. са имали и други деца-починали, че ответницата е живяла до смъртта си в [населено място], където са живели и други наследници на Д., че в регистъра на населението са вписани лицата от домакинството на П. Д..

Обжалваното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес, нито е налице липса или пълна неразбираемост на мотивите към решението. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в грубо несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице сочените от жалбоподателката основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

С оглед изхода на делото, жалбоподателят ще следва да бъде осъден да заплати на ищцата П. П. Б. сумата 500 лв. разноски за касационната инстанция, направени за заплащане на адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,