Определение № 2163 от 14.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 269/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби, подадени от „Ангара груп-1“ ООД, представлявано от управителя Н. С. С., чрез адв. В. Т. и от А. С. Т., чрез адв. Д. Д., против въззивно решение № 553 от 09.06.2022 г., постановено по в. гр. д. № 192/2022 г. по описа на Окръжен съд - Бургас, с което е потвърдено решение № 1129 от 06.10.2021 г. по гр. д. № 3965/2021 г. по описа на Районен съд - Бургас, с което прието за установено по предявения от А. С. Т. против солидарните длъжници „Астана строй“ ООД, „Ангара груп-1“ ООД и Н. С. С. иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД, че „Ангара груп-1“ ООД дължи на А. С. Т. сумата 12 000 евро представляваща неустойка по чл. 4, ал. 3 от сключено между тях споразумение от 09.06.2019 г., дължима за периода от 29.07.2020 г. до 29.03.2021 г., ведно със законната лихва върху нея считано от 31.03.2021 г. до окончателното плащане на задължението, за което вземане е издадена заповед № 339 от 01.04.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 2200/2021 г. по описа на Районен съд - Бургас, а по отношение ответниците „Астана строй“ ООД и Н. С. С. искът е отхвърлен като неоснователен. Касаторът А. С. Т. обжалва решението като неправилно и необосновано в частта, с която е отхвърлен установителният иск по чл. 422 ГПК по отношение на ответниците „Астана строй“ ООД и Н. С. С.. Моли решението да бъде отменено и предявеният установителен иск да се уважи. Сочи, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответниците по касационната жалба „Астана строй“ ООД и Н. С. С. не са подали писмени отговори и не изразяват становище. Касаторът „Ангара груп-1“ ООД като неправилно и необосновано в частта, с която е уважен предявения против него иск по чл. 422 ГПК. Моли решението да бъде отменено и предявеният установителен иск да се отхвърли изцяло, евентуално да се приеме за установено, че не дължи разликата над сумата 6000 евро. Сочи, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът по жалба А. С. Т. е подал писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез адв. Д. Д., в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението в обжалваната част. Претендира разноски. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирани страни, които имат интерес от обжалването и са процесуално допустими. Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира следното: С обжалваното решение е прието, че производството пред първоинстанционния съд е образувано по исковата молба на А. С. Т. за приемане за установено, че ответниците „Астана строй“ ООД, „Ангара груп-1” ООД и Н. С. С. дължат солидарно на ищеца сумата 23 469,96 лв., представляваща левовата равностойност на осем месечното обезщетение от по 1500 евро на месец за времето от 29.07.2020 г. до 29.03.2021 г., ведно със законовата лихва върху нея считано от 31.03.2021г. до окончателното плащане на задължението, за които суми е издадена заповед по чл. 410 ГПК № 339 от 01.04.2021 г. по ч. гр. д. № 2200/2021 г. по описа на Районен съд - Бургас. Ищецът твърди, че на 09.06.2019 г. между него и първите двама ответници е сключен предварителен договор за покупко-продажба на идеални части от ПИ с идентификатор 68134.203.128 и споразумение за съдействие на ищеца да закупи СОС - апартамент с идентификатор ..., който е на „груб строеж“. Съгласно чл. 4, ал. 3 от споразумението, „Ангара груп-1” ООД, който е изпълнявал довършителни работи в сградата, в която се намира СОС с идентификатор 68134.301.240.1.22, гарантирал на ищеца, че разрешение за ползване на сградата ще се получи в 6-месечен срок от нотариалното изповядване на сделката по прехвърлянето на собствеността и е поел задължение към ищеца за плащане на месечна неустойка, за времето след изтичане на 6 месеца от датата на изповядване на сделката. Страните са се договорили, че при забава в издаването на разрешение за ползване до една година от датата на изповядване на сделката, дължимата неустойка ще е в размер на 750 евро, като тя се удвоява за всяка следваща година, т. е. за времето до 28.06.2020 г. тя е 750 евро, а след това до 28.06.2021 г. – в размер на 1500 евро. За задължението по т. 4, ал. 3 от споразумението като солидарно отговорни с „Ангара груп-1” ООД са встъпили и ответниците „Астана строй“ ЕООД, понастоящем ООД, и лично представляващия и двете дружества ответник Н. С. С.. Сделката, с която в груб строеж ищецът е придобил апартамент № ..., в сградата, находяща се на [улица] в [населено място], с идентификатор ..., е изповядана на 28.06.2019 г., съответно 6-месечният срок в който следва да се получи разрешение за ползване на сградата е изтекъл на 28.12.2019 г., но и до момента на предявяване на иска, все още няма издадено разрешение за ползване на сградата, поради което солидарно отговорните ответници дължат уговорените в т. 4 на споразумението неустойки – по 750 евро месечно за времето до 28.06.2020 г. и по 1500 евро месечно от 29.07.2020 г. до 29.03.2021 г. Въззивният съд е изложил, че по делото няма представени доказателства, а не се и твърди, обектът да е бил въведен в експлоатация, съгласно изискванията на чл. 177 ЗУТ – чрез издаване на разрешение за ползване на сградата или на удостоверение за въвеждането й в експлоатация. Ето защо, е налице неизпълнение от страна на ответника „Ангара груп-1” ООД на задължението му по чл. 4, ал. 3 от споразумението да гарантира на купувача, че обектът ще получи разрешение за въвеждане в експлоатация в срок до 6 месеца от датата на изповядване на сделката в нотариална форма. Недоказани са възраженията на ответниците, заявени с отговора на исковата молба, че цитираният текст от договора представлява клауза, нищожна поради противоречие със закона и добрите нрави. Ответникът „Ангара груп-1” ООД в качеството си на изпълнител на строително-монтажните работи на сградата, в която се намира имотът на ищеца, има отношение към завършването на сградата до степен, отговаряща на изискването за въвеждането й в експлоатация, съответно в това си качество е поел задължение за въвеждането й в експлоатация в уговорения срок, и за заплащане на неустойка при неспазване на това задължение в срок. Фактът, че въвеждането на обекта в експлоатация зависи освен от действията на ответното дружество, и от други обстоятелства, не прави нищожна, нито клаузата, с която е поето задължението, нито клаузата за неустойка, тъй като в закона липсва норма, забраняваща поемане на такова задължение. Не е накърнен нито принципът на справедливостта, нито е налице нееквивалетност на престациите. Самите ответници твърдят, че между страните има и други правоотношения, и че на практика се касае за замяна на идеални части с конкретен недвижим имот, поради което не е налице нееквивалентност на престациите. Процесното споразумение не е и унищожаемо по смисъла на чл. 27, вр. чл. 30 и чл. 33 ЗЗД „поради огромна заплаха да пропаднат тригодишни преговори и „Астана Строй да продължи да търпи значителни финансови загуби от собствеността на неизползваем имот“, както и „поради сключването му при крайна нужда и явно неизгодни условия“. Касае се за юридически лица – търговски дружества, а твърденията за заплаха от ищеца и сестра му се изразяват в притеснения, че няма да се сключат определени сделки и че дружествата ще търпят финансови загуби, т. е.от самите твърдения на ответниците явства, че в случая „заплахата“ не е от естеството да възбужда страхови представи за живота, здравето, честта или имуществените интереси на страната по сделката. На следващо място съдът е посочил, че процесното споразумение е подписано на 09.06.2019 г., а възражението за неговата унищожаемост поради сключването му при крайна нужда и явно неизгодни условия е заявено с отговора на исковата молба, депозиран от ответниците на 16.07.2021 г. – повече от две години от подписване на споразумението, т. е. след изтичане на едногодишния давностен срок по чл. 33, ал. 2 ЗЗД. Оплакването, че през исковия период не е следвало да се начислява процесната неустойка, поради въведеното в страната извънредно положение, преминало в извънредна епидемиологична обстановка и преустановяването на практика на общуването с общината и доставчиците на комунални услуги, от които е зависело снабдяването на сградата с разрешение за ползване, като в този период Столична община практически е престанала да участва в процесите на строителство, при което е било блокирано снабдяването на правните субекти със съответните актове, зависещи от нея е преклудирано, тъй като е заявено едва с въззивната жалба. При тълкуване на споразумението съдът е приел, че „Астана строй“ ООД и Н. С. С. не са се задължили солидарно с ответника „Ангара груп-1” ООД за изпълнение на задълженията му по т. 4.3. за заплащане на неустойка, поради което искът против тях правилно е бил отхвърлен. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Твърденията на касаторите в случая не могат да обосноват извод, че въззивното решение е очевидно неправилно. От съдържанието на мотивите му не се разкрива да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът А. С. Т. е формулирал следните правни въпроси: 1. „Длъжен ли е съдът, с цел установяване действителната воля на страните, да съобрази и изложеното в отговора на ответника по чл. 131 ГПК, и може ли при това тълкуване съдът да подмени волята на страните?“; 2. „Може ли съдът да включи в анализа си, с оглед установяване действителната воля на страните и твърдения на страните, релевирани по друго дело, между същите страни, с идентично фактическо и правно основание?“; 3. „Може ли съдът да включи в анализа си, с оглед установяване действителната воля на страните и твърдения на ответниците, направени по друго дело, но с идентично фактическо и правно основание – в случая делата между ответниците и сестрата на ищеца, с която на 09.06.2019 г., както и с ищеца, са сключени споразумение и предварителен договор, също за обезщетяване при забава въвеждането в експлоатация на сградата на [улица] [населено място]?“; 4. „Може ли, съдът да приеме съществуването на права и задължения в процесен договор и въз основа на тях да реши спора по делото, когато такива не са посочени, като подлежащи на доказване, в приетия за окончателен доклад по делото, и може ли тази празнота в доклада, да бъде запълнена/компенсирана с това, че на ищеца, заедно с проекта за доклад е било изпратено и копие от отговора по чл. 131 ГПК на ответниците?“; 5. „Длъжен ли е въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, аргументите и възраженията на страните, включително направените такива във въззивната жалба и представените в зала писмени бележки?“ и 6. „Следва ли, с оглед справедливостта и точното прилагане на закона, по казуси с идентично фактическо и правно основание, да се постановяват съдебни решение с еднакво произнасяне по признаването и/или отхвърлянето на исковите претенции?“, за които твърди, че са решени в противоречие с приетото в посочените решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените от този касатор въпроси. Въпросът длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, аргументите и възраженията на въззиваемия е решен изцяло в съответствие с практиката на ВКС, включително представените от касатора решения по чл. 290 ГПК. Оплакванията на касатора са, че съдът не се е занимал с всички наведени от него оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение. Същите са подробно възпроизведени от въззивния съд в решението му, видно от съдържанието на което въззивният съд е възприел като правилни и е споделил мотивите на първата инстанция по тях. Изложил е, че страните изрично са посочили в споразумението от 09.06.2019 г., че Н. С. С. и „Астана строй“ ЕООД се задължават солидарно с изпълнителя „за изпълнение на задължението на Изпълнителя по горната точка“. Последният абзац на споразумението не е част от т. 4.4., поради което изразът „горната точка“ се отнася именно за т. 4.4. от споразумението. Ако страните са имали волята да се уговорят солидарната отговорност на Н. С. С. и „Астана строй“ ЕООД да касае всички поети по споразумението задължения от „Ангара груп-1“ ЕООД, или поетото задължение за заплащане на неустойка, те биха посочили това изрично. Останалите поставени от касатора въпроси не са разрешени с въззивното решение. Касаторът ги привързва с оплаквания за допуснати от съда процесуални нарушения, които не кореспондират с данните по делото. Доколкото въпросите не покриват изискванията спрямо общото основание за допускане на касационно обжалване, не следва да се обсъжда наличието на допълнително условие по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът „Ангара груп-1“ ООД е формулирал следните правни въпроси: „Дали при направено изрично възражение за нищожност на клаузата за неустойка, според която размерът на същата се удвоява без ограничение всяка година, съдът е длъжен да изложи мотиви дали и защо неустойката в конкретния по делото размер е валидна или нищожна и поначало дали подобна клауза независимо от конкретния размер на претендираната неустойка следва да бъде преценена от съда дали противоречи на закона и добрите нрави?“, за които твърди, че са решени в противоречие с приетото в противоречие с приетото в посочената практика на ВКС – Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК и решение постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Повдигнатите от касатора въпроси не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване на решението. В случая въззивният съд не се е отклонил от посоченото тълкувателно решение. Изложил е обосновани мотиви във връзка със релевираното от ответниците възражение за нищожност на клаузата за неустойка. В съответствие с дадените в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСTK разяснения е приел, че в случая неустойката не излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, а прекомерността й не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави. Несъгласието на касатора с правните изводи на съда само по себе си не е основание за допускане на касационна проверка на решението. В двете изложения се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението. При този изход на спора на страните не се дължат разноски. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение