Определение № 50254 от 12.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4041/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. С. М., [населено място], подадена чрез адвокат А. Д., против въззивно решение № 4422 от 22.07.2020 г. по в.гр.д. № 12674/2019 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 165435 от 15.07.2019 г. по гр.д. № 80881/2018 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от Д. С. М. отрицателни установителни искове срещу „ОТП Факторинг България“ ЕАД, [населено място], че не дължи сумата 14 277,41 лв. – главница по договор за кредит от 03.10.2007 г., по който ищцата е поръчител, ведно със законната лихва върху нея от 19.02.2010 г. до окончателното ѝ изплащане, и сумата 387,48 лв. – непогасена част от мораторната лихва за периода 25.08.2009 г. – 18.02.2010 г., за които е издаден изпълнителен лист от 09.03.2010 г. въз основа на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по гр.д. № 8221/2010 г. на Софийския районен съд, въз основа на който е образувано изпълнително производство. В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон и в нарушение на съдопроизводствените правила, както и необосновано. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от „ОТП Факторинг България“ ЕАД, [населено място], чрез пълномощника му юрисконсулт Г. Г., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Направено е искане за присъждане на направените по делото разноски, включително и юрисконсултско възнаграждение в размер на 300,00 лв. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следното: Въззивният съд е приел, че са предявени за разглеждане обективно, кумулативно съединени отрицателни установителни искове по реда на чл. 439, ал. 1 ГПК, като ищцата се позовава на изтекла погасителна давност за търсеното вземане - главница по договор за кредит от 03.10.2007 г., сключен с кредитора „Банка ДСК“ ЕАД, ведно със законната лихва върху нея от 19.02.2010 г. до изплащането ѝ, както и на сумата от 387,48 лв., непогасена част от мораторната лихва за периода 25.08.2009 г. – 18.02.2010 г. Ищцата е длъжник по изпълнително дело № 694/2011 г. по описа на ЧСИ Д. В., образувано въз основа на изпълнителен лист от 09.03.2010 г., издаден въз основа на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по гр. д. № 8221/2010 г. на Софийския районен съд, за процесната сума. Установено е, че между „Банка ДСК“ ЕАД и взискателя по изпълнителното дело „ОТП Факторинг България“ ЕАД е извършена цесия, която е произвела действие на 13.08.2012 г. след уведомяването на длъжника от цесионера с приложено пълномощно от цедента. Въззивният съд е приел, че давността за вземанията е започнала да тече от датата на влизане в сила на решението по чл. 422, ал. 1 ГПК - 04.08.2011 год. Съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД погасителната давност за вземания установени с влязло в сила съдебно решение е винаги 5-годишна. От представените по делото доказателства е установено, че по изпълнителното дело са извършвани множество изпълнителни действия: на 06.07.2011 г. са изпратени запорни съобщения за налагане на запор върху банковите сметки на длъжника, след което е подал молба за разсрочване на задължението, с което съдът е приел, че е признал вземането и давността отново е прекъсната. В периода 16.08.2011 год. – 31.01.2012 г. поради извършването от ищцата на частични доброволни плащания е прието, че давност не е текла. На 23.07.2012 г. е наложен запор на трудовото възнаграждение на ищцата. На 29.11.2013 г. е подадена молба за конституиране на цесионера като взискател по изпълнителното дело, като в молбата е поискано налагането на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, а в случай, че такъв е наложен и не се изпълнява, да се изпрати напомнително писмо до работодателя. В резултат на тези действия в периода 12.05.2014 г. – 20.01.2017 г. работодателят е удържал ежемесечно суми от заплатата на ищцата, които е превеждал на ЧСИ в изпълнение на наложения запор. Във връзка с направените от длъжника възражения съдът е приел, че при положение, че по изпълнителното дело са били извършвани изпълнителни действия и е бил приложен определен изпълнителен способ за събиране на вземането - запор върху трудовото възнаграждение на длъжницата, от който регулярно са постъпвали суми, то същото не би могло да се прекрати по право на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, даже и да не са правени нови искания от взискателя за извършване на изпълнителни действия. След преустановяване на плащанията от работодателя на 20.01.2017 г. по молба на взискателя е наложен запор върху банковите сметки на длъжника на 13.12.2018 г. След анализ на събраните доказателства съдът е направил извод, че не е настъпило прекратяване на изпълнителното дело на твърдяното от ищцата основание и доколкото по същото са били извършвани действия за принудително изпълнение, то вземанията на ответното дружество спрямо нея не са погасени по давност. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: „До кого следва да бъде адресирано изявлението на длъжника за признаване на вземането му, за да е налице прекъсване на давността на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД?“ и „Отправената от длъжника по изпълнителното дело молба до съдебния изпълнител, съдържаща молба за разсрочване на задължението, представлява ли признание на съществуването на целия размер на вземането на взискателя и представлява ли същото действие такова, прекъсващо давността по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД?“. Представени са решения на ВКС, с които се твърди противоречие. Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: „Плащането, извършено от страна на работодателя до съдебния изпълнител, представлява ли действие по принудителното изпълнение и в този смисъл извършеното от работодателя плащане по сметката на съдебния изпълнител прекъсва ли погасителната давност?“ и „Изпращането на напомнително писмо до работодателя на длъжника представлява ли действие по принудително изпълнение, респ. прекъсва ли това действие погасителната давност?“. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на решение № 4422 от 22.07.2020 г. по в.гр.д. № 12674/2019 г. на Софийския градски съд. Поставените във връзка с твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК въпроси са обусловили изхода на спора, но са разрешени в съответствие със задължителната практика на ВКС, включително и посочената от касатора. Изводите на въззивния съд не противоречат на задължителната тълкувателна практика на ВКС – Тълкувателно решение № 3/2020 г. от 28.03.2023 г. по тълк.д. № 3/2020 г. на ОСГТК, ВКС, Тълкувателно решение № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК, ВКС и Тълкувателно решение № 4/2019 г. от 14.10.2022 г. по тълк.д. № 4/2019 г. на ОСГТК, ВКС. Според приетото в ТР № 4/2019 г. но ОСГТК, ВКС прекъсващо погасителната давност по чл. 116, б. „а“ ЗЗД е всяко поведение на длъжника, което по своето съдържание ясно и недвусмислено манифестира съзнанието му за съществуване на дълга, ако начинът, по който и обстоятелствата, при които е осъществено, по естеството си предполагат достигането му до знанието на кредитора. Изводът на съда, че давността е била прекъсната с подадената от длъжника молба за разсрочване, която представлява и признаване на вземането кореспондира и с по-стара практика, според която всяко споразумение между кредитора и длъжника, с което се разсрочва или отсрочва изискуемостта на вземането, има за последица прекъсване на изтеклата дотогава погасителна давност – решение от 11.11.2011 г. по т. д. № 648/2010 г. на ВКС. По третия въпрос, за който се твърди, че е от значение за правилното прилагане на закона, както и за развитие на правото отново е налице трайна практика, формирана въз основа на разрешенията, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 г. от 25.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК, ВКС. По смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, като такива действия са и постъпването на плащания от трети задължени лица. Доколкото плащането съставлява действие, предприето в изпълнение на приложения изпълнителен способ, то през целия период, през който са постъпвали редовни плащания от наложени запори, то изпълнителният способ се е осъществявал и давност не е текла. С оглед гореизложеното не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса. Последният въпрос е неотносим, тъй като не е обусловил решаващата воля на съда при постановяване на обжалваното решение, тъй като е приел, че давността е била прекъсната и не е текла докато са постъпвали ежемесечно суми от запора, наложен върху трудовото възнаграждение. С оглед на посоченото въпросът не обуславя общата предпоставка за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК вр. с чл. 25 Наредба за заплащането на правната помощ, в полза на ответната страна следва да се присъдят деловодни разноски в размер на 300 лв. Мотивиран от изложеното, състав на Трето гражданско отделение