Определение № 530 от 07.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3511/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца Н. Н. А., чрез назначения процесуален представител адв. Н. К., срещу решение № 186/17.05.2023 г. по в.гр.дело № 193/2023 г. на Окръжен съд – Пазарджик, с което е потвърдено решение № 1389/21.12.2022 г. и определение № 389/16.02.2023 г., постановени по гр. дело № 4019/2021 г. Районен съд Пазарджик и е осъден Н. Н. А., изтърпяващ наказание „доживотен затвор“ в затвора в [населено място], да заплати на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" при Министерство на правосъдието на основание чл. 78, ал. 8 ГПК разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 80 лв. /осемдесет лева/. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е нищожно, неправилно, незаконосъобразно, необосновано и постановено при допуснати съществени процесуални нарушения – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 1 и т. 3 ГПК. Изложени са съображения, че липсват мотиви на въззивната инстанция. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и предявените искове с правно основание чл.71,ал.1,т.1 и т.2,пр.1 и 3 ЗЗДискр. се уважат Отправено е и искане за спиране на производството по настоящото дело до постановяване на тълкувателно решение по тълк. дело № 1/2023 г. на ОСГТК на ВКС по въпросите: 1. Участието на съдия по предходно дело, по което е взето становище по същите доказателства, представени по настоящото висящо дело или е налице произнасяне по въпрос, релевантен за изхода на висящото дело, основание ли е за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК; 2. Налице ли е съдебен порок и какъв на съдебно решение, постановено от съдебен състав при наличие на обстоятелствата по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК? Разяснено е, че по този въпрос от касатора многократно е правено искане за отвод пред повечето състави в РС-Пазарджик и ОС-Пазарджик. В изложението към касационната жалба са формулирани следните въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – твърди се, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото в Република България: 1. Дискриминацията по принцип по смисъла на Конституцията на Република България и „пряка дискриминация“ и „непряка дискриминация“ по смисъла на Закона за защита от дискриминация /ЗЗДискр./ и дискриминиращият принцип „поставяне в по-неблагоприятно положение“ в сравнение с други лишени от свобода, следва ли да се преценява само по отношение изтърпяващите наказание „лишаване от свобода“ и „доживотен затвор“ само в мястото, в което страната по делото, твърдяща осъществена спрямо нея дискриминация, изтърпява това наказание или това сравнение следва да се направи спрямо всички изтърпяващи наказание „лишаване от свобода“ и „доживотен затвор“ във всички места, в които се изтърпяват тези наказания в Република България? 2. Относима ли е разпоредбата на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. към разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от Конституцията на Република България /КРБ/, имат ли общо съдържание двете разпоредби и как съответно това съдържание на разпоредбите се съотнася и прилага едно спрямо друго от съда? 3. Приложимо ли е Тълкувателно решение № 14/10.11.1992 г. по к.дело № 14/1992 г. на Конституционния съд на Република България за тълкуване на разпоредбата на чл. 6, ал. 2 КРБ към разпоредбите на ЗЗДискр. и конкретно към разпоредбите на чл. 4, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 и чл. 6 ЗЗДискр., по какъв начин и налице ли е общ смисъл в съдържанието на посочените законови и конституционни разпоредби, в какво се състои този смисъл и как се съотнася и прилага в съдебната практика? 4. Налице ли е непряка дискриминация по смисъла на Закона за защита от дискриминация на Н. Н. А. и на лицата в неговото положение в случаите, когато за тези лица не са налице признаците по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., но е налице по-малко благоприятно третиране или са поставени в особено неблагоприятно положение в сравнение с други лица, изтърпяващи същото наказание в същото пенитенциарно заведение, произтичащо от привидно неутрални разпоредби, критерии или практика и съставлява ли това нарушение на разпоредбата на чл. 6, ал. 2 КРБ? Издадените заповеди от началника на затвора, установяващи такава практика на по-малко благоприятно третиране или на поставяне в особено неблагоприятно положение представлява ли дискриминация? Изложени са съображения и за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министерство на правосъдието, чрез пълномощника си юрк. Р. Р. в писмен отговор е изразил мотивирано становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 ГПК от легитимирана страна, срещу въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима. С обжалваното въззивно решение на Окръжен съд Пазарджик по в.гр.дело № 193/2021 г. е потвърдено решение от 21.12.2022 г. по гр.дело № 4019/2021 г. на Районен съд Пазарджик, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” при Министерство на правосъдието искове с правно основание чл.71,ал.1 и т.2,пр.1 и 3 от ЗЗДискр. за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът е извършил нарушение на чл.4,ал.2 от ЗЗДискр., чрез неравноправно третиране на ищеца на основата на призната „лично положение”, изразяващо се в липса на качествено стоматологично лечение, поради липса на фотополимерна лампа и щифтове в Затвора Пазарджик през периода 10.06.2017 г. до 11.09.2020 г. и за осъждане на ответника да преустанови нарушението и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения. С въззивното решение е потвърдено определение от 16.02.2023 г. по гр.дело № 4019/2021 г. на Районен съд Пазарджик, с което е оставено без уважение искането на ищеца Н. Н. за изменение на постановеното решение в частта на присъдените в полза на ответника разноски. Въззивният съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с правно основание чл.71,ал.1,т.1 т.2 ЗЗДискр. От фактическа страна е прието за установено следното: Съдът е приел, че между страните няма спор, че считано от 14.04.2014 г. ищецът Н. Н. А. изтърпява наказание "доживотен затвор" в затвора в Пазарджик. Установено е от доказателствата по делото, че през периода от 10.06.2017 г. до 11.09.2020 г. медицинският център в затвора в Пазарджик не е разполагал с фотополимерна лампа, за разлика от медицинския център към затвора в София, който е разполагал с такава от месец ноември 2008 г. За изясняване на спора от фактическа страна по делото пред районния съд са допуснати и разпитани свидетели. От показанията на свидетелката Е. С. Н. е прието за установено, че тя работи като лекар по дентална медицина в медицинския център при Затвора Пазарджик. Ищецът А. бил неин пациент и посещавал медицинския център всеки понеделник. Имал пломби на три зъба. Проблемен бил един, силно разрушен зъб, който преди не бил лекуван от нея. Този зъб бил лекуван три-четири пъти. Когато ищецът бил на лечение, в медицинския център на разположение имало химиополимерни пломби и пломби от амалгама и той бил лекуван с двата вида пломби. В края на 2020 г. на медицинския център била предоставена фотополимерна лампа и оттогава поставяли и фотополимерни пломби. Трите вида пломби били с еднаква твърдост, но каква ще се използва зависело от дефекта на зъба. При ищеца падала всяка пломба. Свидетелката уточнява, че всеки зъболекар обработва зъба по различен начин, поради което било много трудно да се работи върху зъб, лекуван преди това от друг колега. Преди време ищецът поискал да му бъде сложен щифт, но коренът на зъба бил лекуван преди и нямало как да се сложи щифт. Освен това поставянето на щифт не било задължително при всеки дефект. А. посещавал зъболекар всеки понеделник. Така правели и други затворници, защото това било нещо като развлечение за тях. Причините за падането на пломбите били различни, включително било възможно те сами да ги свалят, за да отидат на зъболекар. Според свидетелката, денталното лечение в затвора е безплатно, вкл. и фотополимерните пломби, а извън затвора фотополимерните пломби не се поемали от Здравната каса. Прието е, че свидетелката В. Ж. Н. установява, че е работила в Затвора София като стоматолог до 2018 г. Използвала алмагамени и фотополимерни пломби. За всеки случай преценявала конкретно каква пломба да сложи. Когато имало възможност, особено на дъвкателни зъби, най-добре било да се направи амалгамена пломба, тъй като тя правела много добър контакт със зъба и издържала 20-30 години. В тези пломби имало 83% сребро и според свидетелката вече се използвали по-малко не защото са вреди, а защото в Австрия бил построен завод, в който амалгамените пломби от извадени зъби се предавали и от тях извличали ценни метали. При фотополимерните пломби оставало разстояние между пломбата и зъба и пломбите се чупели. Те били за предпочитане за по-предни зъби, за да не се вижда металът. Щифтове се използвали при мъртви зъби, понякога при четвърти и пети зъби, които били по-малки, а също и при шести и седми зъби, особено когато пломбата била много голяма. Щифтовете били както фабрични, така и се изработвали по поръчка от зъботехник, а можели да бъдат и от благородни метали, вкл. злато. Златните щифтове обаче били много скъпи и в затвора не се употребявали, защото държавата не можела да си го позволи. Зъболечението в затвора било безплатно за затворниците, вкл. и фотополимерната пломба. Заплащали се само коронки и протези от затворниците. Според показанията на свидетелката В. Б. К. – работеща в Затвора София като лекар по дентална медицина, същата не помни дали е лекувала А.. В практиката си използвала амалгама, химиополимер и фотополимер. Когато трябвало да избере материала, с който да изработи пломбата, се съобразявала с указанията на производителя за кой вид дефект е подходящ този материал и с моментната й оценка на крайния дефект на зъба. Всеки материал имал своите предимства и недостатъци, но и трите вида пломби втвърдявали веднага. Особеността при амалгамената пломба била, че пациентът не трябва да яде 2 часа след поставянето на пломбата. При поставяне на пломбата се следвали определени правила и алгоритми. Нямало общ стандарт за лечение. Щифтът представлявал задръжен елемент. Поставял се по индивидуална преценка на дефекта и на вида захапка. Щифтовете в стоматологичната практика били няколко видове. Не при всички диагнози можело да се сложи щифт, но те били съвместими с всички материали за пломби. Въззивният съд е приел за несъстоятелно твърдението във въззивната жалба, че актът на районния съд, предмет на обжалване във въззивното производство, е постановен от незаконен състав. Посочено е, че видно от писмо изх. № 12460/03.12.2021 г. на Затвора - [населено място], изпратено до РС- Пазарджик по гр. д. № 4019/2021 г. по описа на същия съд, Н. Н. А. е осъден с влязла в сила присъда № 78/12.04.2010 г., постановена по НОХД № 112/2009 г. по описа на Окръжен съд - [населено място], като на основание чл. 116 НК му е наложено наказание "доживотен затвор", което към момента той изтърпява в Затвора в [населено място]. При постановяване на присъдата съдът е взел предвид високата степен на обществена опасност както на деянието, за което е осъден, така и на личността на дееца. Считано от 08.04.2011 г. Н. А. е поставен при условията на "специален режим", изискващ той да бъде настанен в постоянно заключено помещение при засилен надзор и охрана (чл. 71, ал. 2 ЗИНЗС). Съгласно чл. 214 ППЗИНЗС изолацията на осъдените на доживотен затвор от останалите лишени от свобода се спазва и при конвоиране, лечение, свиждане, престой на открито и други случаи на напускане на помещението. Посочено е още, че разпоредбата на чл. 141, ал. 2 ГПК вменява на председателя на съдебния състав да следи за реда в съдебната зала, в т.ч. да гарантира сигурността в съдебната зала и безопасността на всички участниците в производство и на присъстващите в залата граждани. Разяснено е, че като е съобразил високата степен на обществена опасност на личността на осъдения на доживотен затвор жалбоподател - от една страна, а от друга страна като е взел предвид необходимостта да бъдат охранени правата му в гражданския процес при разглеждането на делото, районният съд е преценил, че за целите на това производство е достатъчно на ищеца да бъдат свалени белезниците на ръцете, за да може той да упражнява пълноценно и активно процесуалните си права, като за това не е необходимо свалянето на белезниците на краката и колана на кръста, защото надлежното упражняване на правото му на защита не изисква свободното му движение из съдебната зала. Преценена е за правилна преценката на първоинстанционния съд, че последните две предпазни средства е необходимо да бъдат оставени, за да се гарантира сигурността и безопасността в съдебната зала на останалите участници в процеса и на намиращите се там граждани. Въззивният съд е намерил за необходимо да напомни на ищеца, че осъждането на доживотен затвор без право на замяна означава, че до края на живота си той ще бъде принуден да търпи някои ограничения при упражняването на гражданските си права и това е основното, което го отличава от всички граждани на Република България, които не са извършили престъпление и не са осъдени с влязла в законна сила присъда на лишаване от свобода, като основното ограничение, което ще е принуден да търпи, е правото на свободно движение. Окръжният съд е приел, че въззивната жалба е неоснователна по следните съображения: Преценено е за неоснователно твърдението, че мотивите на обжалваното решение са толкова противоречиви, та чак неразбираеми и от тях не можела да се извлече формираната от съда воля. Прието е, че мотивите на съда са ясни, точни и разбираеми, че липсва противоречие между приетото, че ищецът е лекуван многократно чрез използването на амалгамени и химиополимерни пломби за периода 10.06.2017 г. - 11.09.2020 г., че въпреки поставените пломби се наложило лечението на един зъб три-четири пъти. Посочено е, че районният съд е приел, че през процесния период от време ищецът наистина е лекуван многократно с използването на двата вида пломби и в неколкократното лекуване на един и същи зъб през същия период от време с различни по вид пломби няма нито смислово, нито логическо противоречие. Прието е за неоснователно и твърдението, че неправилно районният съд бил приложил критериите за дискриминация чрез териториалното им ограничаване само до Затвора-Пазарджик, а сравнението относно денталната грижа, полагана за затворниците, трябвало да се направи със затворите в цялата страна и по-точно със Затвора - [населено място]. Посочено е, че в мотивите на решението районният съд е обсъдил показанията както на свидетелката Н., така и на свидетелката К., които са работили в Затвора - [населено място] и са споделили информация за своята практика там, като са заявили, че още от 2008 г. в този затвор са работили с три вида пломби - амалгамени, химио- и фотополимерни, а от показанията на свидетелката Н. се установява, че чак в края на 2020 г. от Затвора - [населено място] е била закупена фотополимерна лампа и се работи и с този вид пломби. Посочено е, че и трите свидетелки обаче наблягат на това, че вида пломба, който следва да се постави на пациента, зависи не от неговото желание, а от преценката на зъболекаря за това какъв е дефектът на зъба и кой вид пломба е най-подходящ за него. Прието е, че свидетелите единодушно установяват, че няма общ стандарт за лечение, задължителен за всички видове заболявания на зъбите и за всички пациенти, а при всеки пациент се прави индивидуална преценка и се предприема най-подходящото за случая лечение. Съдът е посочил, че нито в исковата молба, нито във въззивната жалба се съдържат твърдения, че заболяването на зъбите на ищеца е от такъв характер, че най-подходящо за него е лечението им с фотополимерна пломба, поради което се налага изводът, че липсата на такава до 2020 г. и неприлагането й при лечението на зъбите на Н. А. не покрива нито един от критериите за дискриминация и неравностойно третиране на същия по който и да било признак, въведен в Закона за защита от дискриминация. По всички останали въпроси, по които въззивният съд не е взел отношение в решението си е препратил към мотивите на решението на районния съд на основание чл. 272 ГПК, като ги е възприел. По тези съображения съдът е приел, че решението на районния съд е правилно и следва да бъде потвърдено. Въззивният съд е счел за неоснователна и частната жалба против определение № 389/16.02.2023 г., постановено по гр. дело № 4019/2021 г. по описа на Пазарджишкия районен съд по следните съображения: На първо място е посочил, че позоваването на множество текстове от ЕКЗПЧ и чл. 47 от Хартата на основните права Европейския съюз, за да отрече приложението на чл. 37 ЗПП и чл. 25 НЗПП, които според него противоречали на чл. 6 ЕКЗПЧ, е напълно несъстоятелно в случая. Прието е, че единственото относимо възражение е позоваването на чл. 75, ал. 2 ЗЗДискр., съгласно който за производствата пред съд по този закон не се събират държавни такси, а разноските са за сметка на бюджета на съда. Посочено е, че по този законов текст е формирана последователна и непротиворечива практика на ВКС, съгласно която с нормата на чл. 75, ал. 2 ЗЗДискр. се улеснява достъпът до правосъдие на пострадалите от дискриминационни действия, които са освободени от заплащане на дължимите от тях държавна такса и разноски за водене на делото, но не и от отговорността за заплащане на направените от насрещната страна разноски по делото. Въззивният съд е посочил, че според практиката на ВКС, разпоредбата на чл. 75, ал. 2 ЗЗДискр. не предвижда изключение от общия принцип за отговорността на направените от насрещната страна разноски по делото. Посочено е, че в решение № 192/25.06.2014 г. по гр. д. № 5663/2013 г. на ВКС, IV г.о. е прието, че нормата на чл. 75, ал. 2 ЗЗДискр. е аналогична на чл. 83 ГПК, чл. 359 КТ, § 35 ЗСПЗЗ относно иска по § 4и ЗСПЗЗ, чл. 7, ал. 1, изр. 3 ЗВСОНИ и др., съгласно които разпоредби ищците не внасят държавни такси по делото, а разноските се поемат от бюджета на съдебната власт. Правилата уреждат отношенията на ищците с фиска, но не ги освобождават от задължението да възстановят на насрещната страна по спора направените разходи, когато искът е изцяло или частично неоснователен. Тези разходи на страната, в чиято полза е разрешен спора, само защото е имала процесуалното положение на ответник, не могат да останат за нейна сметка, нито й се възстановяват от държавата. Смисълът на уредбата по чл. 78 ГПК е обезщетяване на всяка от страните по делото за средствата, с които е намалена имуществената й сфера по повод съдебното производство, щом съдът е отсъдил по спора в нейна полза, а дори и без подобно решение, ответникът има право на подобно обезщетение за съдебно-деловодните разноски, ако с поведението си не е станал причина за завеждане на делото - чл. 78, ал. 2 ГПК. Сочи се, че нормата на чл. 75, ал. 2 ЗЗДискр. улеснява достъпа до правосъдие на пострадалите от дискриминационни действия, но не предвижда изключение от общия принцип за възстановяване на сумите, с които имуществото на ответника е намаляло поради неоснователност на претенциите на ищеца. /В този смисъл е посочено определение № 595 от 22.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 109/2019 г., III г. о., ГК, определение № 18 от 27.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1177/2019 г., IV г. о., ГК, определение № 217 от 7.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2732/2021 г., IV г. о., ГК и др./. Относно присъждането на юрисконсултско възнаграждение, без да са представени доказателства за неговото плащане, окръжният съд е посочил, че районният съд е спазил точно разпоредбите на чл. 78, ал. 3 и, ал. 8 ГПК, поради което и по този въпрос въззивният съд се е присъединил към мотивите на обжалваното определение на основание чл. 272 ГПК. По същите причини и с оглед изхода на спора пред въззивния съд в полза на ответника, окръжният съд е присъдил юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 3, вр.ал. 8 ГПК, в размер на 80 лв. По правните въпроси: Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по първия въпрос от изложението. По този въпрос е установена трайна практика на ВКС, изразена в решения на състави по чл.290 ГПК. Според тази практика, за да е налице дискриминация, трябва да бъде установено не само по-неблагоприятно третиране, но и това, че то се дължи на някой от защитените признаци по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. Осъдените и задържаните под стража, настанени в даден затвор, се намират при „сравними сходни обстоятелства“ в смисъла по чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр. само с лица, изтърпяващи същото наказание и/или задържани под стража в същия затвор. Само сравнението на личното положение на лицата, настанени в един и същи затвор, е от значение за преценката дали от администрацията на затвора е осъществена пряка или непряка дискриминация. В този смисъл - решение № 244/14.08.2012г. по гр. д. № 777/2011 г.; решение № 101/02.08.2021г. по гр. д. № 1871/2020г.; решение № 50213/09.11.2022г. по гр. д. № 247/2022г., решение № 3/ 22.07.2013г. по гр. д. № 534/2012г.; решение № 85/13.09.2016г. по гр. д. № 4328/2015г., всичките на IV ГО на ВКС. Съгласно цитираната съдебна практика, по-неблагоприятното третиране на лишени от свобода, в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си не е сред предвидените в чл.4, ал.1 ЗДДискр. или друг закон признаци, поради което не представлява дискриминация по признак лично или обществено положение. Всеки затвор осигурява различни условия за живот на осъдените, които разлики са обективно обусловени от редица обстоятелства, водещи до различни битови и организационни условия. Ето защо, не може да се приеме, че изтърпяващите наказание в даден затвор лица се намират при „сравними сходни обстоятелства“ с изтърпяващите наказание в друг затвор. Следователно, в подобни „сравними сходни обстоятелства“ ищецът се намира единствено с лицата, изтърпяващи същото наказание в същия затвор и само сравнението с тях е от значение за преценката дали е налице спрямо него дискриминация по чл.4, ал.2 ЗЗДискр. С обжалваното решение съдът е възприел изводите на районния съд, които са в съответствие с цитираната практика на ВКС. Наличието на трайна практика на ВКС по поставения правен въпрос налага извод, че основанието по чл.280,ал.1,т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по първия правен въпрос не е установено. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по втори и трети въпроси от изложението. Същите са поставени общо и принципно и касаят приложение разпоредбата на чл.4,ал.1,2 и ал.3 от ЗЗДискр. и разпоредбата на чл.6,ал.2 от Конституцията на РБългария. Всеки от посочените въпроси не е свързан с конкретните решаващи правни изводи на въззивния съд по предмета на спора и поради това съдът преценява, че не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по четвъртия въпрос от изложението, тъй като същият е поставен хипотетично - при установена от съда в случая непряка дискриминация. С обжалваното въззивно решение съдът не е формирал решаващ правен извод за установена по делото непряка дискриминация спрямо ищеца, поради което така формулиран въпросът не е правен. Следователно не е установено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК и само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. В изложението жалбоподателят сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното определение. Това основание в случая не се установява. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, който се установява само от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия от съда и страните, и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение на Окръжен съд Пазарджик, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за нищожност на обжалваното решение. Съгласно трайната практика на ВКС нищожно е съдебно решение, постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не е в писмена форма, абсолютно неразбираемото решение или неподписаното решение. В настоящият случай обжалваното решение на Окръжен съд Пазарджик е постановено от надлежен съдебен орган. Съдебният състав е тричленен, съгласно чл.20 ГПК, в който се разглеждат въззивните дела. Решението е постановено в рамките на праворавораздавателната власт на съда, в писмена форма е и е подписано. Искането за спиране на производството по делото до постановяване на тълкувателно решение по т.дело № 1/2023 г. на ОСГТК на ВКС следва да се остави без уважение. По посоченото тълкувателно дело е постановено тълкувателно решение № 1/21.11.2023 г., с което е отклонено предложението на състав на Върховния касационен съд по чл. 292 ГПК за постановяване на тълкувателно решение по въпросите: 1. Участието на съдия в предходно дело, по което е взето становище по същите доказателства, представени и по настоящото висящо дело, или е налице произнасяне по въпрос, релевантен за изхода на висящото дело, основание ли е за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК? 2. Налице ли е порок и какъв на съдебно решение, постановено от съдебен състав при наличие на обстоятелства по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК? По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение