Определение № 150 от 07.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3825/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Т. М. и Ш. Ю. К.-М. срещу въззивно решение № 195 от 22.07.2020г., постановено по в.гр.д.№ 1257/2020г. на Старозагорския окръжен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 1827 от 23.12.2019г. по гр.д. № 3432/2019г. на Старозагорския районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от А. Т. М. и Ш. Ю. К.-М. против „СКАТ” ЕООД, с. Богомилово, Старозагорска област, иск с правна квалификация чл.108 ЗС за признаване за установено, че ищците са собственици на основание давностно владение на недвижим имот – фурна със застроена площ от 213,15 кв.м и бетонова площадка към нея с площ от 118,62 кв.м, построени върху държавен УПИ **, кв.73 по плана на [населено място] /стопански двор/ и за осъждане на ответника да им предаде владението върху имота. По делото е установено, че ищецът в първоинстанционното производство А. Т. М. е признат по време на брака му с втората ищца Ш. Ю. К.-М. за собственик по давност на стопански сгради, построени върху държавна земя - краварник, телчарник, овчарник, склад за зърно и на процесната фурна. Ответникът „СКАТ” ЕООД ползва процесната фурна по силата на сключен със „Земеделско сдружение”, с. Богомилово наемен договор от 20.06.2006г., с нотариална заверка на подписите, за срок от 5 години, който съгласно анекс към него е продължен за още 10 години, т.е. до 20.06.2021г. От сключването на договора дружеството ползва имота и е плащало редовно наемната цена и консумативните разноски. С влязло в сила решение № 250 от 24.07.2018г. по гр.д.№ 1215/2018г. на Старозагорския окръжен съд е потвърдено първоинстанционното решение на РС - Стара Загора по гр.д. № 5842/2016г., с което е отхвърлен иска на 68 физически лица против А. Т. М. по чл.108 ЗС за ревандикация на посочените сгради като е прието, че ищците не се легитимират като техни собственици на твърдяното от тях основание – правоимащи лица по ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ и протокол от 31.01.2002г. за разпределение на дълготрайни материални активи на Учебно-опитно стопанство към ВИЗВМ. При тези фактически данни въззивният съд е приел за оборени констатациите на нотариуса, издал констативния нотариален акт въз основа на обстоятелствена проверка, а именно, че ищецът през периода 2002г. - 2015г.е владял необезпокоявано процесния имот и за изтекла в негова полза 10-годишна придобивна давност. С оглед на това е прието, че доказателствената сила на акта е оборена и че ищците не се легитимират като собственици на процесния имот на предявеното основание, както и че дали наемодателят на ответника е негов собственик не следва да се обсъжда в настоящото производство. Изложени са и съображения, че с влязлото в сила решение по предявения от третите за настоящото производство физически лица не са признати права на ищците върху процесния имот. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. Допустимо ли е лице, което не заявява собствено или на свой праводател право на собственост, да оспорва собствеността на ищеца в производство по чл.108 ЗС; 2. След като въззивният съд се произнася по ревандикационния иск, че ищецът не е собственик, следва ли да се произнесе по въпроса кай е собственик на процесния имот, още повече, че никой не се е заявил като такъв и 3. Следва ли при оспорване правото на собственост на ищеца, ответникът по ревандикационния иск да иска от съда отмяна на издадения по обстоятелствена проверка нотариален акт, с който ищецът се легитимира като собственик, след като се домогва да обори неговата доказателствена сила в рамките на това производство. Ответникът по жалбата е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Според дадените в т.1 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Посочената във връзка с първия поставен въпрос практика на ВКС, според която ответникът по иск за собственост, основан на земеделска реституция, не може да оспорва легитимацията на ищеца с възражението, че неговият наследодател не е бил собственик на имота, предмет на решението на административния орган към момента на обобществяването му, ако самият той не заявява права върху имота към същия момент, респ. че може да противопоставя само собствени права, изключващи правата на ищеца, е неотносима към настоящия случай, при който касаторите са основали претенцията си не на земеделска реституция, а на давностно владение. Относимата към настоящата хипотеза съдебна практика е константна, че ответникът по ревандикационния иск може да оспорва правото на собственост на ищеца и без да заявява собственически права върху имота, както е приел и въззивният съд. Ето защо не кореспондира на практиката на ВКС доводът, че като е разгледал това възражение, въззивният съд е постановил недопустим съдебен акт. Останалите две основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК не се релевират от касаторите и също не са налице По отношение на следващите два въпроса касаторите са позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК без да излагат релевантни доводи за наличието на визираните в т.4 на цитираното тълкувателно решение предпоставки, а именно за необходимост от произнасяне на касационната инстанция с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването ѝ предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Тези предпоставки в случая не са налице, тъй като не е налице непълнота или неяснота на правната уредба и по поставените въпроси съществува съдебна практика, с която въззивното решение е съобразено. Според нея съдът се произнася с решението си само по заявения от страните предмет на спора, който в случая е принадлежността на правото на собственост върху процесния имот в патримониума на ищците, а не на ответника или на трето лице. Съгласно ТР № 3/2012г. отмяната на констативните нотариални актове по реда на чл.537, ал.2 ГПК е последица от признаването със сила на пресъдено нещо на права върху имота на трето лице по отношение на посочения в констативния нотариален акт титуляр. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация сумата 1000 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.