Определение № 660 от 12.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1981/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Б. Т. Я., чрез адв. Ил. Ш., против въззивно решение № 274 от 16.01.2024 г., постановено по в. гр. д. № 12534/2022 г. по описа на Софийски градски съд, в частите му, с които е потвърдено решение № 20048387 от 15.07.2022 г. по гр. д. № 22400/2020 г. по описа на Софийски районен съд, с което е признато за установено, че Т. П. Я. не дължи на Б. Т. Я. сумите в размер на 3201,29 лева – главница, представляваща дължима издръжка за периода 01.01.2011 г. до 21.03.2013 г., както и 2101,04 лева – лихви върху дължимата главница за периода от 01.01.2011 г. до 21.03.2013 г. по изпълнително дело № 20188050400873 по описа на ЧСИ С. Н., с рег. № 805 като погасени по давност; Т. П. Я. не дължи на Б. Т. Я. сумата в размер на 404,29 лева – главница, представляваща дължима издръжка за периода 21.03.2013 г. до 22.08.2018 г. /погрешно посочен в диспозитива като 21.03.2018 г., порок поправим по реда на чл. 247 ГПК/ и сумата в размер на 263,93 лева – лихви върху дължимата главница за периода 21.03.2013 г. – 22.08.2018 г. /погрешно посочен в диспозитива като 22.03.2018 г., порок поправим по реда на чл. 247 ГПК/, на основание чл. 439, ал. 2, вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК и са присъдени съдебни разноски. Касаторът обжалва решението, като неправилно и необосновано. Счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил е писмен отговор от насрещната страна по касация Т. П. Я., подаден чрез процесуален представител адв. Л. А.. Поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението, излага и становище по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: По делото е установено от събраните писмени доказателства, че бракът между ищеца – Т. Я. и В. Я., майката на ответника – Б. Я., е прекратен с решение № 1269 от 18.07.2008 г. по гр. д. № 717/2008 г. по описа на Районен съд - Бургас. С решението е утвърдено споразумение между Т. Я. и В. Я., според което упражняването на родителските права по отношение на ответника е предоставено на майката В. Я., като ищецът Т. Я. се задължава да заплаща издръжка на малолетното си дете в размер на 120 лева, считано от подписване на споразумението – 18.07.2008 г., до навършване на пълнолетие от детето. Впоследствие издръжката е изменена на 300 лева месечно с решение № 1580 от 17.07.2018 г. по гр. д. № 1918/2018 г. по описа на Районен съд - Бургас. Това решение е частично отменено с, влязло в сила на 11.10.2018 г., решение № V-107 от 11.10.2018 г. по в. гр. д. № 1375/2018 г. по описа на Окръжен съд - Бургас, като с него дължимата от ищеца издръжка е определена в размер от 250 лева на месец, считано от 21.03.2018 г. От приложеното изпълнително дело № 20188050400873 по описа на ЧСИ С. Н., с рег. № 805 на КЧСИ е установено, че същото е образувано по молба от 01.08.2018 г. на Б. Я., действащ със съгласието на своята майка В. Я.. С молбата за образуване на изпълнителното дело е поискано от ЧСИ да предприеме следните изпълнителни действия за събиране на вземането: да бъде извършена справка за банковите сметки на длъжника, като бъде наложен запор върху откритите такива и налагане на възбрана на конкретно посочен недвижим имот на длъжника. Освен това с молбата е възложено на ЧСИ на основание чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ да извършва всякакви действия и да прилага допустими принудителни способи по негова преценка. В молбата е посочено, че длъжникът не е плащал, считано от януари 2011 г. до настоящия момент. Изпълнително дело № 20188050400873 по описа на ЧСИ С. Н., с рег. № 805 на КЧСИ е образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден на 26.07.2018 г. от Районен съд - Бургас на основание решение № 1580 от 17.07.2018 г. по гр. д. №1918/2018 г. по описа на Районен съд - Бургас и изпълнителен лист, издаден на 24.07.2018 г. от Районен съд - Бургас на основание решение № 1269/2008 г. по гр. д. № 717/2008 г. по описа на Районен съд - Бургас. На 03.09.2018 г. на ищеца е връчена покана за доброволно изпълнение, с която е уведомен, че задължението му по изпълнителното дело възлиза на 17 822,77 лева, включваща главници, лихви и такси. Ищецът е депозирал възражение по изпълнителното дело с вх. № 13526/17.09.2018 г., с което е представил документи за извършени плащания на издръжката, претендирана по изпълнителното дело, направил е и възражение за погасяване на част от задълженията в поканата за доброволно изпълнение по давност. Със съобщение с изх. № 27411/24.10.2018 г. ЧСИ уведомява длъжника, че дългът е редуциран въз основа на представените платежни нареждания, с които е удостоверено плащането на издръжки за минал период. На 28.01.2019 г. на ищеца е връчено удостоверение за размера на дълга с изх. № 2324/25.01.2019 г., в което е посочено, че към 25.01.2019 г. размерът на дълга по изпълнителното дело е 8461,06 лева за главници и лихви за издръжка за периода 2011 г. – март 2018 г. По изпълнителното дело на 07.08.2018 г. съденият изпълнител е изпратил съобщения до три банки, в които длъжникът има открити банкови сметки, за налагане на запор върху банкови сметки на длъжника и искане за вписване на възбрана върху недвижим имот на длъжника до СВ - Б.. Запори на банкови сметки на длъжника са наложени на 07.09.2018 г., 10.09.2018 г. и 12.09.2018 г., а възбраната е вписана на 10.08.2018 г. С молба от 22.10.2019 г. взискателят Б. Я. е поискал насочване на изпълнението срещу недвижимия имот чрез изнасянето му на публична продан. На 31.10.2019 г. е изпратена до длъжника Т. Я. призовка за принудително изпълнение за насрочен опис на недвижим имот за 29.11.2019 г. от 11.00 часа. С постановление от 19.02.2020 г. е спряно изпълнителното производство на основание обезпечителна заповед от 07.02.2020 г., с която се налага обезпечителна мярка „спиране на изпълнението” по изп. дело в частта му за принудително събиране на издръжка в размер 8328 лева. Въззивният съд е приел, че давността е била прекъсната с предприемането на изпълнителни действия по насочване на изпълнението чрез налагане на запор и възбрана, поискани с молбата на взискателя от 01.08.2018 г. за образуване на изпълнително дело, в която са посочени конкретни изпълнителни способи, които се иска да бъдат предприети – запор върху банкови сметки и налагане на възбрана върху недвижим имот и инкорпорирано в същата възлагане по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, като по изпълнителното дело запори са наложени на 07.09.2018 г., 10.09.2018 г. и 12.09.2018 г., а възбраната е вписана на 10.08.2018 г. Изложил е, че без съмнение вземанията за периода от 01.01.2011 г. до 21.03.2013 г., съответно за главница в размер 3201, 29 лева и лихва в размер 2101,04 лева, са погасени по давност. Въпреки че издръжката касае периодично вземане дължимостта на процесните суми за издръжка е била призната с влязло в сила съдебно решение. Когато задължението за плащане на издръжка е признато с влязло в сила съдебно решение, както в настоящия случай, давностният срок е петгодишен по аргумент от чл. 117, ал. 2 ЗЗД, но отново тече поотделно за всяка месечна вноска, респективно - за всяко отделно неизпълнение на съдебно признатото вземане. В конкретния случай, тъй като ищеца и ответника не са живели заедно, независимо от факта, че ищецът е баща на ответника, не може да намери приложение разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „а” ЗЗД, както твърди ответникът, т. е. е текла погасителна давност по отношение на вземането на ответника за издръжка. Свидетелските показания на майката на ответника – В. Я., ценени с оглед разпоредбата на чл. 172 ГПК, не установяват осъществяването от ищеца на признание на конкретно задължение за издръжка за периода от 01.01.2011 г. до 21.03.2013 г., доколкото за да е налице признание по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, годно да прекъсне давността, то следва да касае конкретно вземане за конкретни суми за издръжка за конкретен период. Заявеното от свидетелката, че ищецът „винаги” е твърдял, че дължи издръжка и „никога” не е отричал, че е задължен да плаща издръжка, не доказва ясно и недвусмислено изявление на длъжника за наличие на конкретен дълг към момента на извършването му, поради което, не е прекъснало давността по отношение на дължимата в периода от 01.01.2011 г. до 21.03.2013 г. издръжка. Доводите на ответника, че е налице признание на дълга, което е прекъснало давността, са неоснователни – липсва манифестиране на воля на длъжника, потвърждаваща съществуването на неплатената част от размера на дълга. По отношение на твърденията на ищеца, че за периода от 21.03.2013 г. до 22.08.2018 г. вземанията на ответника за сумите в размер на 5220 лева – главница и 1108, 38 – лихви, са недължими поради извършено плащане, въззивният съд е приел, че от пощенски запис от 17.09.2018 г. за паричен превод в размер на 1500 лева, извършен от ищеца Т. Я. в полза на В. Я., в който като съобщение на подателя е посочено: „за издръжка от 21.03.2018 г. до 22.08.2018 г. на Б. Я.“, което плащане е признато от ответника, е установено, че ищецът е платил сума в размер 1500 лева за издръжка на ответника за периода от 21.03.2018 г. до 22.08.2018 г. Нямат погасителен ефект спрямо задължението на Т. Я. да заплаща месечна издръжка плащанията, извършени от него по банковата сметка на ответника в периода от 21.08.2015 г. до 26.01.2018 г. в общ размер от 3587,98 лева, съгласно приетата по делото съдебно-икономическа експертиза, за които плащания са представени операционни бележки от ищеца и извлечение от сметка. По делото е безспорно, че посочената банкова сметка, открита на името на ответника Б. Я., е детска спестовна банкова сметка „ДСК Бъдеще”. Дори и плащането да не беше по спестовна сметка, то плащането по влогова сметка на ненавършило 18-годишна възраст лице, не би могло да се приеме за изпълнение на задължението за плащане на издръжка. Интересът на детето се нарушава, щом то не може да получи своевременно необходимите средства за живота си. От заключението по СИЕ е видно, че първото плащане по сметката на детето е с дата 21.08.2015 г. като и след тази дата, а имено на 14.03.2017 г. ищецът лично е превел по банкова сметка на майката на ответника сума за издръжка в размер 240 лева, което обстоятелство не кореспондира на твърденията на ищеца, че не е можел да плаща задължението за издръжка на ответника по банковата сметка на неговата майка. Ето защо, ищецът остава задължен за главница в размер 4815,71 лева (разликата между дължимата сума и платената сума), искът следва да бъде уважен за сумата в размер на 404,29 лева – главница, представляваща дължима издръжка за периода 21.03.2013 г. до 22.08.2018 г. и отхвърлен за горницата над 404,29 лева до пълния претендиран размер от 5220 лева. Ищецът остава задължен и за лихви върху неплатените главници, поради което искът следва да бъде уважен за сумата в размер на 263,93 лева – лихви върху дължимата главница за периода 21.03.2013 г. – 22.08.2018 г. и отхвърлен за горницата над 263,93 лева до пълния претендиран размер от 1108, 38 лева. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Настоящият състав намира, че в случая не следва да се допуска касационно обжалване на решението. Касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулирал е следните два правни въпроси: 1. „Процесуалноправният въпрос за задълженията на въззивния съд по чл. 12 и чл. 235 ГПК да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните?” и 2. „Материалноправният въпрос за приложението на чл. 76, ал. 1 ЗЗД?“. Сочи, първия въпрос е решен в противоречие с решение № 113 от 01.11.2021 г. по гр. д. № 2895/2020 г. на ВКС, IV г. о., а вторият с Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. по тьлк. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Атакуваното решение е валидно и допустимо. Решението не е очевидно неправилно. От съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Описаните пороци липсват. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не могат да послужи за допускане на касационно обжалване. Касаторът привързва първия въпрос с оплаквания, че съдът не се е произнесъл по доводите му във въззивната жалба за приложението на чл. 76, ал. 1 ЗЗД, а вторият въпрос с оплаквания по приложението на материалния закон относно принципа за погасяване първо на по-старите задължения. Следва да се посочи, че въззивният съд е мотивирал решението си, съобразно правилата на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Изложил е свои фактически и правни изводи по съществото на спора. Произнесъл се по защитните доводи и възражения на страните по делото с оглед правомощията му по чл. 269 ГПК в пределите, очертани с въззивните жалби и отговорите по чл. 263 ГПК. Извършил е самостоятелен, и цялостен анализ на събраните в хода на съдебното дирене доказателства за релевантните по спора факти като обосновано е посочил кои от тях възприема за установени и кои за неосъществили се. Съгласно чл. 76, ал. 1 ЗЗД – когато длъжникът има към едно и също лице няколко еднородни задължения, ако изпълнението не е достатъчно да погаси всичките, може да заяви кое от тях погасява; ако не е заявил това, погасява се най-обременителното за него задължение; при няколко еднакво обременителни задължения, погасява се най-старото, а ако всички са възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно. Хипотезата за липсваща уговорка, когато се погасява най-старото задължение на длъжника не е налице по настоящото дело. В обобщение, по въпросите не се осъществяват поддържаните общо и допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК на ответната страна по касация следва да се присъдят направените разноски за касационното производство за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение