Определение № 60374 от 08.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2725/2021 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 260039/31.03.2021 г. по в. гр. д. № 298/2020 г. Търговищкият окръжен съд, след като отменил решение № 260014/11.09.2020 г. по гр. д. № 31/2020 г. на Омуртагския районен съд, признал за установено по отношение на Община Омуртаг, че Кооперация „ПК „Космос“ с. гр. е собственик на ПИ с идентификатор ..........по кадастралната карта на [населено място] с площ 2 134 кв. м., на основание чл. 2, ал. 3 ЗОбС /отм./.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подал ответникът по иска Община Омуртаг, който е изложил оплаквания, че решението е неправилно - основание за касационно обжалване чл. 281, т. 3 ГПК.

От ответника по касация - ищец по делото, е получен писмен отговор със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

Предявеният положителен установителен иск за собственост е обоснован с твърденията, че кооперацията е собственик на сграда за търговия „супермаркет“ с площ 755 кв. м., построена изцяло със средства на кооперацията през периода 1977-1983 г., и като се позовава на наличието на фактическия състав на чл. 2, ал. 3 ЗОбС /отм./, ищецът твърди, че е собственик по силата на закона и на поземления имот, върху който сградата е построена.

Въззивният съд приел, че за ищеца е налице правен интерес от предявяване на иска предвид издадения за процесния имот акт за частна общинска собственост № ......./12.10.2016 г. на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОбС и оспорването на иска от страна на ответната община. За неоснователен съдът приел отвода за сила на пресъдено нещо, формирана с решение по гр. д. № 74/2019 г. на Омуртагския районен съд, по съображения, че с влязлото в сила решение е отхвърлен иск на кооперацията срещу общината за собственост на същия поземлен имот, произтичаща обаче от придобивна давност, докато по настоящото дело претенцията е за собственост по силата на закона. Ето защо е приел, че липсва изискваната от чл. 299 вр. чл. 298, ал. 1 ГПК пълна идентичност между страните, искането и основанието, която да води до недопустимост на настоящия иск и непререшаемост на спора.

Въззивният съд приел, че процесният имот е образуван в резултат на проведена през 1977 г. отчуждителна процедура на имоти и части от имоти, принадлежащи на физически лица, които са станали държавна собственост съгласно действащото тогава законодателство - чл. 64, ал. 1 вр. чл. 63, ал. 1 З. /редакция ДВ, бр. 29/1973 г., отм./. А с влизане в сила на 17.09.1991 г. на ЗМСМА, на основание пар. 7, ал. 1, т. 6 от ПЗР имотът е станал ex lege общинска собственост като обект на общинската инфраструктура с местно значение. Обособен е като отделен имот - УПИ ........ от кв. ....., с регулационния план на града от 1992 г.

Въззивният съд приел за установено, че извършеното фактическо застрояване се установява от представените строителни книжа, в т. ч. приемателен протокол от м. август 1983 г., а находящата се в имота сграда „супермаркет“ е построена до предвидения в чл. 2, ал. 3 ЗОбС /отм./ срок - 13.07.1991 г., изцяло със средства на потребителната кооперация в града, носила в годините различни наименования: Потребителна кооперация О., Градска потребителна кооперация „Н.“, РПК О.. Тази кооперация е вписана като инвеститор и в издадените документи по отчуждителната процедура, както и в представените писмени доказателства във връзка с извършеното строителство. През 1989 г. в Търговищкия окръжен съд е регистрирана Потребителна кооперация „Космос“, като доводите на ответника за липса на правоприемство между тази кооперация и посочените в различните документи кооперативни организации въззивният съд намерил за неоснователни по съображения, че подадената молба за /пре/регистрация в кооперативния фирмен регистър носи печата на РПК О., приложеният към молбата протокол от годишно отчетно-изборно събрание също е на РПК О.; именно този протокол е цитиран в регистърното решение на окръжния съд.

Въззивният съд взел предвид и това, че ответникът не оспорва правото на собственост на ищеца върху сградата, признато му с констативен нотариален акт № ..../29.09.1995 г. въз основа на писмени доказателства, и въпросът за принадлежността на същото е отделен с окончателния доклад като безспорен в производството пред районния съд. Съдът посочил, че признаването на ищцовата кооперация за собственик на сграда, построена от инвеститор с наименование в документите РПК „Н.“ О., РПК О., е косвено доказателство за приемствеността/идентичността между РПК О. и ищеца ПК „Космос“.

По основния по делото спорен въпрос за съдържанието, което законът влага в понятието „прилежащ терен“, т. е. за обхвата на правото на собственост на кооперацията по отношение на земята, върху която е построен търговският обект, въззивният съд посочил, че Законът за устройство на територията /ЗУТ/ създава ред, по който да се определят прилежащите площи към съществуващите сгради. Така, в чл. 22, ал. 7 ЗУТ е сторено препращане за определянето на размера на прилежащите площи към съществуващите сгради към Наредба № 7/2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони. Според смисъла, вложен в ЗУТ, прилежащата площ към сградите следва да се приеме за площ, необходима за обслужването на съответната сграда, а изричното посочване в закона, че тези правила касаят и съществуващи сгради, води до извода за приложимост на нормите на тази наредба и при определяне на площите, които са необходими като прилежащ терен за нуждите на кооперацията.

В ъззивният съд отказал да сподели довода на ответника, че понятието „прилежащ терен“ не следва да бъде обсъждано, доколкото предявеният иск касае признаване собствеността на ищеца върху целия поземлен имот. Съдът посочил, че в зависимост от площта на построеното /сгради, други постройки/ и от площта на имота, няма пречка да се окаже, че прилежащият терен съвпада с цялата площ на имота съобразно установените правила и нормативи. В настоящия случай до 1992 г. търговският обект е бил разположен в терен за комплексно застрояване, а впоследствие с плана от 1992 г. за него е отреден урегулиран поземлен имот, т. е. първо е възникнала сградата /заварено положение преди ЗУТ/, а след това е възникнал имотът. По този начин именно ответната община е тази, която е преценила необходимата прилежаща площ за търговския обект. За да функционира търговският обект съобразно предназначението си, и двете вещи лица посочват, че е необходима прилежаща площ в рамките на площта на урегулирания поземлен имот /вещото лице по втората експертиза в с. з. на 10.03.2021 г. е заявило, че ако трябва да определяме терен, който е необходим за функциониране на този супермаркет, дори и площта от 2 134 кв. м. няма да бъде достатъчна/. Според въззивния съд следва да се има предвид и това, че към 1996 г., когато влиза в сила Законът за общинската собственост, търговският обект вече е бил разположен в урегулиран поземлен имот, следователно по силата на закона собственост на ищцовата кооперация се счита не само постройката, но и прилежащият към онзи момент терен в рамките на урегулирания поземлен имот. Що се отнася до тезата за определяне на конфигурацията и площта на прилежащия терен съобразно понятието, вложено в Закона за данък върху добавената стойност, какъвто е подходът на повторната експертиза, съдът посочил, че легалната дефиниция по пар. 1, т. 6 от ДР е въведена само за целите на облагането с данък добавена стойност и не може автоматично да се прилага в случаите на спор за собственост като настоящия, поради което намерил, че не следва да се съобразява тази експертиза и очертания от нея прилежащ терен от 1 068 кв. м. /755 кв. м. плюс 312.70 кв. м./.

Съобразно с изложеното въззивният съд заключил, че със Закона за общинската собственост е признато право на собственост на кооперациите не само върху изградените с кооперативни средства постройки, но и върху прилежащия терен, който в настоящия случай се разпростира в рамките на отредения урегулиран поземлен имот върху площ от 2 134 кв. м., съобразно кадастралния план. Поради това съдът приел предявения иск за основателен и го уважил.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и в касационната жалба касаторът е поставил следните въпроси:

1. Въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, длъжен ли е да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, когато същите касаят формирането на изводи за: приложението на отменената разпоредба на чл. 2, ал. 3 ЗОбС /отм./ в съдебни спорове, разглеждани и след отмяната ѝ; относимостта ѝ към настоящия казус през призмата на чл. 64 ЗС, защото предмет на иска е цял поземлен имот, а не сграда или прилежащият терен към същата; относимостта на въпроса за идентичност на понятията поземлен имот и прилежащ терен към сграда и те припокриват ли се, тъй като относно прилежащите терени е налице уредба в ЗУТ и в Наредба № 7/2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, като този терен се определя като площ съобразно нормативните правила и след съответни измервания и изчисления от специалист; както и за приложението на разпоредбата на чл. 64 ЗС с оглед на факта, че ищецът е собственик само на постройката и това прави ли го собственик на целия поземлен имот или разполага само с правото да се ползва от земята, и то само доколкото това е необходимо за използването на постройката според нейното предназначение, ако разполага с документ за отстъпено право на строеж.

По този въпрос касаторът се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради поддържано противоречие на въззивното решение с т. 12 на ТР № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и с решения на отделни състави на ВКС: решение № 392/10.01.2012 г. по гр. д. № 891/2010 г. на І-во г. о., решение № 554/08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ІV-то г. о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ІV-то г. о., и решение № 27/28.06.2017 г. по т. д. № 2430/2015 г. на І-во т. о.; поддържа и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК;

2. Необходимо ли е при уважаването на предявен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 2, ал. 3 ЗОбС /отм./ да се съобразят: разпоредбата на чл. 64 ЗС и вече влезлите в сила съдебни решения за същия претендиран с исковата молба поземлен имот.

По този въпрос касаторът се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради поддържано противоречие на въззивното решение с решения на отделни състави на ВКС: решение № 112/19.01.2021 г.по гр. д. № 726/2020 г. на І-во г. о., решение № 42/08.06.2020 г. по гр. д. № 3841/2019 г. на І-во г. о., и решение № 20/15.04.2020 г. по гр. д. № 1934/2019 г. на І-во г. о.; поддържа и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК;

3. Необходимо ли е при изяснена от първоинстанционния съд и неоспорена от страните фактическа обстановка въззивният съд да допуска и предприема действия за назначаване на съдебно-техническа експертиза, непоискана от страните, вкл. и от ищеца в първоинстанционното производство, а във въззивното производство да назначава друга такава, непоискана от въззиваемата страна, но задължена да заплати съответния депозит.

По този въпрос касаторът поддържа противоречие на въззивното решение с ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК; поддържа основание и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

На последно място касаторът се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, като твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно.

Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:

По първия поставен въпрос постоянната практика на ВКС приема, че съдът е длъжен да прецени всички искания и възражения на страните, както и да изложи правни изводи във връзка с установените фактически обстоятелства; съдът формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, затова той е длъжен да ги обсъди всички поотделно и в тяхната съвкупност; за да приеме за установен дадени обстоятелства по делото, съдът следва да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните, като при осъществяването на тази своя решаваща дейност следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани; съдът следва да обоснове кои факти счита за установени и въз основа на кои доказателства, както и кои от доказателствата счита негодни, неотносими или недостатъчни за установяване на релевантния факт; неизпълнението на тези задължения съставлява съществено процесуално нарушение; обект на въззивната дейност не са пороците /или законосъобразността/ на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от посочената съдебна практика. Не се установява съдът да е обсъдил само част от събраните по делото доказателства, да ги е обсъдил избирателно и едностранчиво, или да ги е възприел превратно, придавайки им смисъл, какъвто не е вложен в тях, да е отхвърлил някое възражение на ответника по иска /сега касатор/ без да изложи мотиви, нито анализът на доказателствата да е в несъответствие с установените за това правила.

Касаторът се позовава на влязлото в сила решение по гр. д. № 74/2019 г. на Омуртагския районен съд /първоначално образувано като гр. д. № 306/2016 г. на Омуртагския районен съд, ведно с в. гр. д. № 162/2018 г. на Търговищкия окръжен съд/, с което е отхвърлен предявен от ПК „Космос“ срещу Общината Омуртаг положителен установителен иск за собственост на спорния и по настоящото дело поземлен имот. Този съдебен акт е обсъден в мотивите към въззивното решение, но отводът за наличие на отрицателната процесуална предпоставка по чл. 299, ал. 2 вр. чл. 298, ал. 1 ГПК е приет от въззивния съд за неоснователен по съображения, че спорът е имал за предмет право на собственост, основана на придобивна давност, за разлика от настоящото дело, по което ищецът претендира за собственост, придобита по силата на закона - чл. 2, ал. 3 ЗОбС /отм./. Останалите дела, на решенията по които касаторът се позовава: гр. д. № 224/2015 г. на Омуртагския районен съд, ведно с в. гр. д. № 25/2016 г. на Търговищкия окръжен съд, и гр. д. № 603/2010 г. на Омуртагския районен съд, ведно с в. гр. д. № 11/2012 г. на Търговищкия районен съд, са неотносими към спора между страните по настоящото дело, видно от извършената от първоинстанционния съд служебна справка /л. 66/.

Въззивният съд е изложил съображения по въпроса за правоприемството между кооперативните организации, съществували в предходни години с различни наименования, и ищцовата кооперация. Съобразил е действалата към 1977 г. отчуждителна процедура на имоти за нуждите на кооперативни организации, като е посочил, че наличието или липсата на отстъпено право на строеж в полза на кооперацията не е елемент от фактическия състав на придобиване на собственост по реда на чл. 2, ал. 3 ЗОбС /отм./ и това становище е в съответствие със съдебната практика по приложението на посочената разпоредба. В съответствие с нормата на закона и със съдебната практика по приложението ѝ е и становището на съда, че строителството следва да е било извършено от съответната кооперативна организация, претендираща право на собственост върху прилежащия към сградата терен. Обсъдени са заключенията на приетите във въззивното производство технически експертизи със задача за определяне на претендирания от ищеца прилежащ терен и са изложени съображения защо според съда като прилежащ терен в конкретния случай следва да се определи площта на целия урегулиран поземлен имот, в който попада изградената от кооперативната организация постройка, вместо да се възприемат предложените от вещите лица площи - 1 030 кв. м. /според инж. Д./, съответно 1 068 кв. м. /според инж. Г./, както и защо в случая е неприложима разпоредбата на пар. 1, т. 6 от ДР на ЗДДС.

Съгласно чл. 64 ЗС собственикът на постройката може да се ползува от земята само доколкото това е необходимо за използуването на постройката според нейното предназначение, освен ако в акта, с който му е отстъпено правото, е постановено друго. Разпоредбата касае създадена разделна собственост върху земята и върху построена в нея сграда, при която собственикът на земята е длъжен да търпи сградата, а суперфициарният собственик може да използва земята в рамките на правата по чл. 64 ЗС. В разпоредбата на чл. 2, ал. 3 ЗОбС /отм./, която има за цел да концентрира собствеността върху сградата и върху прилежащия към нея терен в лицето на един правен субект, като прилежащият терен става собственост на собственика на сградата, принципът, заложен в чл. 64 ЗС, не е възприет. Ето защо липсата на съображения в обжалваното решение по приложението на чл. 64 ЗС не може да се квалифицира като противоречие със съдебната практика по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК.

В съответствие със съдебната практика въззивният съд е посочил, че отмяната на разпоредбата чл. 2, ал. 3 ЗОбС през 2004 г. не води до изгубване на възникналото по силата на закона право на собственост върху прилежащия терен, като запазването на това право се потвърждава и с разпоредбата на пар. 26 от ПЗР на ЗИДЗК.

В обобщение - съответствието на обжалваното решение с практиката на ВКС изключва възможността касационното обжалване по първия въпрос да се допусне както на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

При отговора на първия правен въпрос бяха изложени съображения защо в настоящия случай разпоредбата на чл. 64 ЗС е неприложима, както и защо отводът за сила на пресъдено нещо е неоснователен. Затова решение № 112/19.01.2021 г.по гр. д. № 726/2020 г. на ВКС, І-во г. о., което разглежда случай на разделна собственост върху почивен комплекс, собственост на частноправен субект, и върху земята, върху която комплексът е построен, собственост на държавата, не намира приложение към хипотезата, пред която страните по настоящото дело са изправени. Същото важи и за решение № 42/08.06.2020 г. по гр. д. № 3841/2019 г. на І-во г. о., което разглежда съотношението между правото на собственика /съсобственика/ на земята да иска събаряне на построена в нея сграда по реда на чл. 109, ал. 1 ЗС и правото на собственика на сградата да я държи в чуждия /съсобствения/ имот на основание чл. 63 и чл. 64 ЗС. Неотносимо е и решение № 20/15.04.2020 г. по гр. д. № 1934/2019 г. на І-во г. о., което определя прилежащата площ, която суперфициарните собственици могат да ползват за достъп до жилищната си сграда. Ето защо позоваването на посочените съдебни актове не може да обоснове основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по втория поставен въпрос. Другото поддържано основание - чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, не е мотивирано съгласно изискванията на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Третият въпрос е поставен при предпоставки, каквито не се установяват да са налице при развитието на процесуалното правоотношение по делото. Първоначалната експертиза, приета във въззивното производство, е допусната по направено от ищеца доказателствено искане за определяне на прилежащия терен, което въззивният съд е намерил за основателно, въпреки липсата на такова искане в първоинстанционното производство, още повече, че когато се касае за обстоятелства, за чието изясняване съдът не разполага със специални знания, негово задължение е да назначи съответната експертиза на разноски на страната, която носи доказателствената тежест. Повторната експертиза е назначена поради оспорването на първоначалната експертиза от ответника по иска /сега касатор/ и нему е възложено и задължението да внесе разноските за изготвянето ѝ. Освен това - съгласно приетото в т. 10 на ТР № 1/04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. и в т. 11 на ТР № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС допускането на експертизи може да стане и служебно по преценка на съда при необходимост от съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, отнасящи се до специални области на знанието, които имат отношение към обосноваността на решението. Изложеното обосновава липса на основания за допускане на касационно обжалване както по чл. 280, ал. 1, т. 1, така и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, на което касаторът се позовава, е по въпросите: 1. при какви предпоставки е допустимо предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права и 2. налице ли е правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост и други вещни права, когато ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за същото право. С оглед на своя предмет този тълкувателен акт е неотносим към поставения от касатора въпрос.

Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК се поддържа с твърдения за необоснованост на обжалваното решение поради противоречие на изводите със събраните доказателства, поради очевидно неправилно приложение на материалния закон и неправилно тълкуване на правни норми в производството по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 2, ал. 3ОбС /отм./, при несъобразяване на нормите на приложимото право относно института на отстъпено право на строеж върху общинска земя, разпоредбите на чл. 130, ал. 4 З. /отм./ и чл. 64 ЗС, чието игнориране, както и игнорирането на влезлите в сила решения за същия имот и между същите страни са довели до постановяване на неправилно и необосновано решение; очевидната неправилност се изразява в необосноваността на решението и поради приетите от съда порочни фактически констатации, въз основа на които е приложен неправилно материалният закон, като са нарушени и съдопроизводствените правила, при които съдът следва да формира своето вътрешно убеждение така, както е посочено в решение № 554/08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ВКС, IV-то г. о., т. 12 на ТР № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС.

Според практиката на ВКС очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която не е равнозначна на допуснати нарушения на закона и на процесуалните правила по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Очевидната неправилност като основание за допускане на касационно обжалване следва да е установима от мотивите на обжалваното въззивно решение,без да се налага анализ на доказателствата по делото и без навлизане в съществото на спора. Хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК е налице при съществено нарушение на основни принципи на материалното право и на процесуалните правила или при очевидна неправилност на постановения съдебен акт, изразяваща се в грубо несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства, с правилата на науката и логиката, нарушаващо изискването за установяване на истината. Такива пороци на решението по настоящото дело не се установяват, видно от изложените вече мотиви по поставените правни въпроси.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноските по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 450 лева по договор за правна защита и съдействие серия Т № [ЕГН]/14.06.2021 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.