Определение № 1519 от 05.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 2147/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Н. И. Тивони“ Лимитид, регистрирано дружество в Израел, срещу решение № 830 от 19.06.2023 г. по т.д. № 451/2023 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 262636/16.12.2021 г. по гр.д. № 19971/2018 г. по описа на Районен съд - Пловдив, с което е отхвърлен предявеният от „Н. И. Тивони“ Лимитид, рег. №512323480, против „Тивони - здраве и красота“ ООД, ЕИК[ЕИК], иск за признаване за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД съществуването на вземане в размер на сумата 12 700 евро, претендирана като дължима по устен договор за заем от 24.09.2007 г., ведно със законната лихва върху главницата от 04.12.2017 г. до окончателното заплащане, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 17850/2017 г. по описа на Районен съд - Пловдив, и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно предвид постановяването му в противоречие на процесуалния и материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че от събраните по делото доказателства безспорно се установява, че е превел по сметка на ответника процесните суми със записано в платежните документи основание „изплащане на акционерен заем“. Сочи, че ответникът е получил плащанията – сумите са реално предадени, като получаването им е отразено в счетоводството и да двете страни. Поддържа, че предаването на сумите в изпълнение на сключен устен договор за заем се установява и от събраните по делото множество писмени доказателства в тяхната съвкупност, като оспорва като необоснован извода на въззивния съд, че предявеният иск е недоказан. Изтъква, че доказване може да бъде проведено не само с преки, но и с косвени доказателства. Излага, че в нарушение на процесуалния закон въззивният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, нито е отговорил на оплакванията и възраженията по сезиралата го въззивна жалба. По тези доводи моли обжалваното решение да бъде отменено и постановено друго, с което искът му да бъде уважен, както и да му бъдат присъдени разноски за всички инстанции.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Следва ли да бъдат кредитирани, обсъдени и ценени от въззивния съд всички събрани по делото доказателства, включително извънсъдебните признания на ответната страна за неизгодни за нея факти, както и признанията на счетоводителя на ответника в тази насока? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с определение № 667/07.10.2020г. по гр.д. № 1383/2020г. по описа на ВКС, III ГО, решение № 222/06.04.2017г. по т.д. № 425/2015г. по описа на ВКС, II ТО, решение № 134/30.12.2013г. по т.д. № 34/2013г. по описа на ВКС, II ТО, решение № 212/01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. по описа на ВКС, II ТО. решение № 210 от 19.09.2016г. по гр. дело № 861/2016г. по описа на ВКС, IV ГО, решение № 235 от 04.07.2011г. по гр. дело № 513/2010г. по описа на ВКС, IV ГО, и решение № 311 от 27.01.2020г. по дело № 3463/2018г. по описа на ВКС, IV ГО.

2. По какъв начин следва да се докаже знанието на заемополучателя за характера на възникналото между страните правоотношение при липсата на писмен вид на сключения между страните договор за заем? Счетоводните записвания, частните свидетелстващи документи, изпратени от електронната поща на страната (потвърждения на получени в заем суми), електронните съобщения от счетоводителя на ответното дружество и извънсъдебните признания на страната в досъдебно производство, обуславят ли наличие на знание у заемополучателя за характера на облигационното правоотношение? Допустимо ли е въззивният съд да игнорира доказателствената стойност на електронно съобщение (и-мейл), изходящо от електронната поща на страна по делото, и същото има ли обвързваща сила спрямо страната, от чието име е изпратено? Касаторът сочи, че въпросите са решени в противоречие с решение № 546/23.07.2010г. по гр.д. № 856/2009г. на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 62/09.07.2012г. по т.д. № 733/2011г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 70 от 19.02.2014г. по гр.д. № 868/2012г. по описа на ВКС, IV ГО, решение № 136 от 14.05.2015г. по гр.д. № 6554/2014г. по описа на ВКС, IV ГО, и решение № 88 от 23.04.2014г. по гр.д. № 4766/2013г. по описа на ВКС, III ГО.

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните? При направено възражение от ответника, че процесните суми са получени не като заем, а на друго правно основание, следвало ли е последният да докаже тезата си и съответно въззивният съд да се произнесе по направеното възражение и дали същото е доказано или не? Касаторът твърди, че по въпросите е налице противоречие с ППВС № 1/53 г., ППВС № 7/1965г., ППВС № 1/1985г., ТР № 1от 4 януари 2001г. по гр.д. № 1/2000г. на ОСГК и в множество решения на ВКС по чл.290 ГПК – решение № 212 от 1.02.2012г. пo т.д. № 1106/2010г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 17 от 23.07.2014г. пo т.д. № 811/2012г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 111 от 3.11.2015г. пo т.д. № 1544/2014г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 136 от 6.11.2015г. пo т.д. № 2483/2014г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 180 от 1.01.2016г. пo т.д. № 1618/2014г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 94 от 13.09.2016г. пo т.д. № 3768/2014г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 161 от 4.10.2016г. пo т.д. № 2220/2015г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 222 от 27.03.2018г. по т.д. № 505/2017г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 546 от 23.07.2010г. по гр.д. № 856/2009г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 224 от 22.12.2016г. по гр.д. № 2169/2016г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, решение № 142 от 07.10.2016г. по гр.д. № 1601/2015г. по описа на ВКС, ТК, II ТО.

4. Допустимо ли е в мотивите на съдебното решение въззивният съд да изтълкува в ущърб на страната по делото, неустановени според същия факти и обстоятелства, за които има императивни норми на закона, които не са възложени за доказване в тежест на същата страна и за които не са давани указания от тази страна? По този въпрос моли касационно обжалване да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Излага доводи, че решението е очевидно неправилно, с което обосновава допускането му до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК.

Ответникът по касация, „Тивони – здраве и красота“ ООД, поддържа, че касационната жалба е недопустима като подадена срещу въззивен съдебен акт, който не подлежи на касационно обжалване с оглед цената на разгледаните обективно съединени искове и търговския характер на спора. При условията на евентуалност, поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Излага доводи за правилност на въззивното решение. По тези доводи моли касационната жалба да бъде оставена без разглеждане, евентуално да не бъде допуснато касационно обжалване, а ако касационно обжалване бъде допуснато, то обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Неоснователни са оплакванията по депозирания писмен отговор от ответника, че касационната жалба е недопустима като подадена срещу въззивно решение, с което са разгледани искове, цената на всеки от които е под установения с нормата на чл. 280, ал. 3 ГПК/ изм. ДВ, бр. 50 от 2015 г., предишна ал. 2, бр. 86 от 2017 г./ минимален размер за търговски дела от 20 000 лв.

Предмет на разглеждане от въззивния съд, съобразно мотивите на съдебния акт, а и очертания с исковата молба от ищеца предмет на делото – чл. 6, ал. 2 ГПК, е положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК за установяване вземането на ищеца за връщане на предоставена в заем по договор за заем от 24.09.2007 г. сума в размер на 12 700 евро, ведно със законната лихва върху главницата от 04.12.2017 г. до окончателното заплащане, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 17850/2017 г. по описа на Районен съд – Пловдив.

Гореочертаната парична претенция се основава на твърдяна една облигация между страните, което определя искът като един с цена над 20 000 лв. – чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, а постановеното по делото въззивно решение като подлежащо на касационно обжалване.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че предвид разпоредбата на чл. 240 ЗЗД договорът за заем е сключен, когато заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Посочил е, че договорът за заем е реален, защото единият елемент от фактическия му състав е предаването в собственост, а другият елемент - съгласието за връщане. Подчертал е, че по иск с правно основание чл. 240 ЗЗД в доказателствена тежест за ищеца е да установи по делото както обстоятелството, че сумата е предадена, така и че е дадено от ответника съгласие да върне сумата. Счел е, че установяването на първото обстоятелство не освобождава ищеца от задължението да установи второто, като при липса на дадено от ответника съгласие за връщане на получената сума, се обосновава извод, че сумата е дадена на друго основание, различно от договор за заем, тъй като ищецът може да е изпълнил едно свое задължение, да е изпълнил морален дълг, да е извършил дарение на сумата и пр.

Въззивният съд е изтъкнал, че в процесния случай ищецът не доказва при условията на пълно и главно доказване твърдяното заемно правоотношение, а именно, че е предоставил на ответника сумата в общ размер на 12 700 евро по договор за заем от 24.09.2007 г. чрез преводи по банков път на следните суми: 9 100 евро на 23.02.2015 г., 520 евро на 18.03.2015 г., 1 620 евро на 09.06.2015 г. и 1460 евро на 25.06.2015 г. Посочил е, че по делото безспорно се доказва преводът на тези суми от ищеца по банковата сметка на ответника на всяка от твърдените дати по представени платежни нареждания, в който смисъл е установеното от заключението на съдебно- счетоводната експертиза.

Подчертал е, че спорът между страните е относно твърдението на ищеца за предаване на сумите със съгласието на ответника да върне същите като условие от фактическия състав по чл. 240 ЗЗД за сключване на договора за заем. Посочил е, че за доказване на твърденията си ищецът е представил в първоинстанционното производство „потвърждения“ за плащане на сумите като заем за бизнес цели от дати 23.02.2015 г., 18.03.2015 г., 09.06.2015 г. и 24.06.2015 г., изходящи от управителя на ответното дружество, по отношение на които е било открито производство по оспорване по реда на чл. 193 ГПК, като от приетото заключение на съдебно - почеркова експертиза се установява, че положените подписи под четирите потвърждения не са изпълнени от управителя на ответното дружество Естер Аронсон, а същите са технически пренесени от друг документ, поради което с определение в с.з. на 06.07.2020 г. документите са признати за неистински и са изключени от доказателствата по делото.

Допълнил е, че ищецът е обосновал твърденията си и с вписаното основание „изплащане на акционерен заем“ в платежните нареждания от 23.02.2015 г., 18.03.2015 г., 09.06.2015 г. и 25.06.2015 г. и тяхното осчетоводяване от ответното дружество. Счел е, че от заключението на приетата съдебно- счетоводна експертиза се установява, че вписаното основание за превода на процесните суми при ищеца е „изплащане на акционерен заем“, а ответникът е осчетоводил постъпилите суми по дебитна сметка 504 - разплащателна сметка валута и по кредита на сметка 499 - други кредитори с основание на счетоводните операции „преводи от „Н. И. Тивони“ Лимитид, Израел, за която от разясненията на вещото лице се установява, че се използва за кредити, отпуснати от физически лица според проектоплана, като може да се използват и други сметки. Намерил е, че посоченото обстоятелство не води до еднозначния извод, че сумите са били преведени по сключен между страните договор за заем. Посочил е, че записванията в счетоводните книги не създават правоотношения между страните, а следва да са в резултат на действително възникнали такива, за които са съставени съответните документи, даващи основание за счетоводната операция, в който смисъл се е позовал на практиката по определение № 156 от 11.02.2016 г. по гр.д. №5796/2015г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, и определение № 390 от 04.06.2020 г. на ВКС по т.д. №2495/2019г. по описа на ВКС, ТК, II ТО. Подчертал е, че по делото е безспорно, че документи за сключване на договор за заем не са били съставени, нито са установени от вещото лице при извършената проверка в счетоводството на ответника, поради което е счел, че осчетоводяването е извършено без съответната документална обоснованост. По тези доводи е приел, че осчетоводяването, за което не се установява да е било извършено от съответния служител по указания на управителя на дружеството, не може да докаже сключването на договор за заем.

Намерил е за неоснователни доводите на ищеца, че предоставянето на заем се установява от електронните съобщения между страните и прикачени към тях файлове за получаване на „заем за бизнес цели“, изходящи от електронната поща [електронна поща], доколкото представените „потвърждения“ за плащане на заема не са подписани от управителя на ответника и е без значение дали са били изпратени от електронната поща на ответника, тъй като това не би променило извода за липса на валидно поето задължение за връщане на сумите, респективно потвърждение за сключване на договора. Допълнил е, че тези мотиви са относими и по отношение на приетата по делото имейл кореспонденция, тъй като дори и да изхожда от електронната поща на ответното дружество, не се установява това да е станало в изпълнение на указанията на Естер Н. Аронсон като представляваща ответното дружество или с нейно съгласие, поради което не може да се заключи за валидното обвързване на ответника.

Посочил е, че извод за съгласие на ответника за връщане на процесните суми, не може да бъде направен и от показанията на управителя на ответното дружество Естер Н. Аронсон, дадени в досъдебно производство № 19/ 2018 г. на Отдел „Икономическа полиция“ при ОД на МВР – Пловдив, доколкото с последните изрично е отрекла да е бил сключван договор на заем между двете дружество, като е описала финансовите отношения между тях и причините, поради които израелското дружество е превеждало суми на българското.

По тези мотиви е счел, че ищецът, който носи доказателствената тежест, не е провел пълно доказване на твърденията си, че е предоставил процесните суми на ответника на основание сключен между страните договор за заем, и е потвърдил първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен като правилно.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от Върховния касационен съд въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.

Поставените от касатора първи, трети и четвърти въпроси касаят правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото и при съобразяване разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. по описа на ОСГТК на ВКС могат да бъдат обобщени и уточнени в един въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и да извърши анализ на относимите към тях и събрани по надлежния процесуален ред доказателства поотделно и в тяхната съвкупност?“

Въпросът е включен в предмета на делото и е обусловил изводите на въззивния съд, с което се покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР №1 от 09.12.2013 г. по т.д.№1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. На поставения правен въпрос е даден отговор и в множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, включително сочените от касатора: решение № 222 от 06.04.2017г. по т.д. 425/2015г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. 1106/2010г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, и решение № 235 от 04.07.2011г. по гр.д. 513/2010г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО. Възприето е, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК. Последната дейност на въззивния съд следва да бъде осъществена при съобразяване нормата на чл. 269 ГПК и ограничеността на въззивния съд при преценка правилността на обжалвания съдебен акт до посочените във въззивната жалба оплаквания, извън хипотезата на приложима императивна материалноправна норма и въведено със закон задължение на въззивния съд да следи служебно за интересите на някоя от страните в процеса.

Настоящият състав, като съобразява мотивите на въззивното решение и твърденията на касатора за необсъждане в пълнота на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че решението следва да бъде допуснато до касация при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието му с формираната практика на ВКС.

Вторият формулиран от касатора въпрос не отговаря на изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК да е правен и не може да обоснове допускане на касационен контрол, доколкото изисква обсъждане на конкретните факти по делото и на събраните по делото доказателства.

Изводът за допускане на касационно обжалване по преформулирания въпрос изключва необходимостта от обсъждане на твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение