Определение № 3 от 04.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 701/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. А. Й. –чрез адв. П. К. от САК, срещу решение № 2676 от 03.12.2019 г., постановено по гр. д. № 1310/2019 г. на Софийски апелативен съд. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение № 6503 от 19.10.2018 г. по гр. д. № 9957/2015 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявения от Г. А. Й. против ЗД „Бул инс“ АД иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за разликата над сумата 35 000 лв. до претендираните 70 000 лв. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост, нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението и уважаване на иска в пълен размер с присъждане на разноски. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване се сочи и очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация ЗД „Бул Инс“ АД, който изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) ответникът ЗД „Бул Инс“ АД дължи на ищеца Г. А. Й. справедливо обезщетение за претърпените при ПТП на 11.01.2015 г. неимуществени вреди в размер на 50 000 лв., което следва да бъде редуцирано с 30 %, съразмерно на установения по делото принос на ищеца за настъпване на вредите, до сумата 35 000 лв. Въззивният съд е констатирал, че във въззивното производство страните спорят относно получените от ищеца увреждания, справедливия размер на дължимото обезщетение и наличието на принос от страна на ищеца за настъпване на вредите, изразяващ се според твърденията на ответника в липса на поставен предпазен колан. След обсъждане и преценка на приетите по делото медицински документи и на заключенията на назначените в първоинстанционното и във въззивното производство съдебномедицински експертизи въззивният съд е приел за доказано, че в резултат на произшествието от 11.01.2015 г. ищецът е получил следните травматични увреждания: Счупване на дясна голямопищялна кост; Счупване на лява раменна кост; Охлузвания на кожата и пареза на лъчев нерв на лявата ръка. Въззивният съд е съобразил мнението на вещите лица, че изготвили експертизите, че парезата на лъчевия нерв е отшумяла в рамките на 4-5 месеца, през които увредената ръка не е била пълноценна, и че няма данни за по-дълъг възстановителен период; Единствената остатъчна последица от увреждането на ръката е дефицит от 10 градуса в дорзалната флексия на китката, който обаче не пречи на работата на ръката; Движенията на дясната колянна става и на дясната глезенна става са в пълен обем и сила и ищецът се придвижва самостоятелно без чужда помощ; Общото здравословно състояние на ищеца е добро и стабилизирано напълно – обстоятелство, установено след извършен личен преглед, при който ищецът е признал, че живее и работи в Германия, където посещава фитнес. При обсъждане на заключенията съдът е акцентирал върху констатациите, че лечението на счупената лява ръка при ищеца е продължило около 6 месеца - по-дълго от обичайното за подобен вид травма, тъй като след операцията с имплантиране на метална плака е възникнала гнойна инфекция, наложила кюретаж на гнойното огнище; За преодоляване на травмите ищецът е претърпял три операции с анестезия, две от които за поставяне на винтове в ръката и крака и една за премахване на винтовете от крака, и му предстои още една операция за премахване на винтовете от ръката. Съдът е отчел и констатациите в заключението на вещото лице д-р Б. за наличие на трайни козметични белези на дясната подбедрица, единият от които секретира гной – индикация за развитие на остеомиелит, но е преценил, че белезите и появата на остеомиелит не следва да вземат предвид при определяне на справедливото обезщетение по чл.52 ЗЗД, тъй като пред първоинстанционния съд ищецът не е твърдял тяхното проявление. Във въззивната жалба ищецът е поддържал оплаквания, че присъденото от първоинстанционния съд обезщетение не е съобразено с получената при произшествието травма на зъбите и предстоящото допълнително лечение по повод на нея, включително протезиране на горния ред зъби изцяло. За да се произнесе по оплакването, въззивният съд е обсъдил представеното споразумение по воденото срещу делинквента НАХД № 305/2015 г. на Районен съд Раднево, с което делинквентът не е признат за виновен за причинена средна телесна повреда под формата на избиване на зъби, заключението на назначената от първата инстанция стоматологична експертиза и приобщените към доказателствения материал амбулаторен лист и план за лечение без дати. След съвкупна преценка на доказателствата въззивният съд е достигнал до извод, аналогичен на направения от първоинстанционния съд – че ищецът не е доказал поддържаните в исковата молба твърдения за получена при произшествието от 11.01.2015 г. фрактура на единайсет зъба. Като е взел предвид приетите за доказани телесни увреждания, намиращи се в пряка причинна връзка с произшествието, продължителността и особеностите на лечебния и на възстановителния период, възрастта на ищеца към момента на инцидента – 25 г., претърпените болки, страдания и неудобства по повод на получените травми и цялостното негативно отражение на събитието върху живота и психиката на ищеца, въззивният съд е направил решаващия извод, че справедливото обезщетение, което ищецът има право да получи под формата на паричен еквивалент на претърпените вследствие на произшествието неимуществени вреди, възлиза на 50 000 лв. При определяне на обезщетението е отчетена и икономическата обстановка в страната по време на проявление на вредите, отражение на която са лимитите на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Изложени са съображения, че с оглед констатираното от вещите лица пълно възстановяване на ищеца и отсъствието на остатъчни последици от травмите няма основание за определяне на обезщетение в по-висок от приетия за справедлив размер. В изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК въззивният съд се е произнесъл и по оплакванията във въззивната жалба на ищеца за неправилно намаляване на дължимото обезщетение от първоинстанционния съд на основание чл.51, ал.2 ЗЗД. От протокола за разпит в досъдебното производство въззивният съд е установил, че ищецът е признал пред разследващите органи неизгодния за себе си факт, че по време на настъпване на произшествието е пътувал на задната седалка в участвалия в произшествието лек автомобил без поставен предпазен колан. След преценка на заключенията на медицинските експертизи съдът е приел, че те съдържат категорично становище на вещите лица - експерти, че ако е ползвал предпазния колан, ищецът би получил по-малко на брой и значително по-леки по степен увреждания. Въз основа на заключенията въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че с поведението си ищецът е допринесъл за настъпване на подлежащите на обезщетяване неимуществени вреди с последиците по чл.51, ал.2 ЗЗД. Предвид мнението на вещите лица, че при поставен предпазен колан ищецът не би получил удар в главата и фрактура на левия горен крайник, но останалите травми не са изключени, въззивният съд е изразил несъгласие с определения от първоинстанционния съд процент на принос - 50 %, и е определил по-нисък процент - 30 %, и съразмерно на него е редуцирал определеното обезщетение до сумата 35 000 лв. По основанията за допускане на касационно обжалване: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е поставил множество въпроси, за които твърди, че са „от значение за правилното решаване на делото“ и са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната и с казуалната практика на ВС и ВКС – основание за достъп до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. За част от въпросите се сочи и чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но поради бланкетното позоваване касационната инстанция не дължи произнасяне относно основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Първият въпрос „Следва ли ищецът по предявен пряк иск срещу застраховател по ГО на автомобилистите за компенсиране на вреди от причинени телесни повреди да изброи изчерпателно всички негативни изменения на здравословното си състояние, за да получи обезщетение за тях, или ако те са установени /в т. ч. и със СМЕ/ по делото същите следва да бъдат обезщетени като част от общата претенция за вреди от твърдените увреждания и влошено здравословно състояние“ не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. При предявен пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) съдът присъжда обезщетение за вреди, които са въведени надлежно от ищеца в предмета на спора и впоследствие са доказани по несъмнен и категоричен начин. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е очертал ясно вредите, за които е претендирано обезщетение с исковата молба, и приетите за доказани вреди, за които ответникът - застраховател дължи обезщетение на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.). Субективното възприятие на касатора, че на обезщетяване подлежат и други вреди, възникнали в хода на разглеждане на иска, но ненаведени своевременно в процеса при спазване на съответните съдопроизводствени правила, не се подкрепя от сочената в изложението практика в решение № 268/24.02.2016 г. по гр. д. № 2525/2015 г. на ВКС, III г. о., тъй като според преценката на въззивния съд тези „други вреди“ не са въведени надлежно като част от спорния предмет на делото. В раздел II на изложението са формулирани следните въпроси „по допуснати процесуални нарушения при обсъждане и ценене на доказателствата“: „Длъжен ли е въззивния съд да установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна логическа преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение“. Въпросите са изведени от оплакванията в касационната жалба за допуснати от въззивния съд нарушения при обсъждането и преценката на доказателствата и за необоснованост на изводите на съда относно получените в резултат на произшествието увреждания, за които се дължи обезщетение. Преценени от гледна точка на разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, посочените въпроси не могат да предпоставят допускане на въззивното решение до касационен контрол, тъй като са от значение за правилността на решението. Въззивният съд е обсъдил задълбочено заключението на съдебномедицинската експертиза и свидетелските показания, ангажирани от ищеца – касатор за доказване на исковата претенция, и след съвкупната им преценка е направил мотивирани изводи кои увреждания следва да се приемат за доказани, за да бъдат обезщетени на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.). При обсъждането и преценката на доказателствата въззивният съд е процедирал в съответствие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС – т.19, и с посочената в изложението казуална практика на ВКС, с която е аргументирано основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, и това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване на въззивното решение по поставените процесуални въпроси. Позоваването на задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е необяснимо поради липса на зададен правен въпрос, попадащ в неговия обхват. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е осъществен и по отношение на формулираните в раздел III на изложението въпроси „за правилното приложение на принципа за справедливост“: „Как следва да се прилага принципа на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя; Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания и търпени болки на пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите; Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост”, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика - ППВС 4/68г.; Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалия и последици за здравето и психиката му и да съобрази значението на всяко увреждане и характера, продължителността и значението на последиците, длъжен ли е да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликт увреждания; Длъжен ли е съдът да търси „Точен паричен еквивалент” на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент” на същите или е достатъчно да се търси „някакво компенсиране”, както е направено в обжалваното решение; Отчитането на несъществени и неверни обстоятелства и игнорирането на съществени такива предпоставя ли нарушение на принципа за справедливост; Кои са критериите за определяне на справедливо обезщетение; За да се гарантира правилно приложение на принципа за справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/68 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение точната преценка на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят уврежданията; Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, които отразяват промените в икономическите условия, и постепенното увеличаване на лимита обосновава ли съобразяване на това увеличение и отчитането му при определяне размера на обезщетенията като последните постепенно също следва да се завишават, за да съответстват на променящите се икономически условия и общественото разбиране за справедливост; Нарушен ли е принципа за справедливост и задължителната практика по приложение на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи /за период 2006 - 2008 г./, но при лимит 10 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия; Длъжен ли е съдът да посочи какъв е установеният лимит към датата на събитието и факта, че го съобразява, или е достатъчно да посочи, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието; Следва ли съдът да посочи какъв е действащият лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит – само формално соченото съобразяване с лимита достатъчно ли е за обективно приемане на такъв, без дори да е посочен действащия лимит; Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити; Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и доколко съдът при определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност”; В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите - в интерес на застрахователите, за да реализират по-големи печалби или в интерес на пострадалите, за да се постига все по-пълно компенсиране на вредите; Определянето на обезщетения, очевидно несъразмерими с търпените морални вреди и с установения лимит, както и със съдебната практика при напълно аналогични случаи и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост“. Касаторът е аргументирал значението на посочените въпроси за изхода на делото със съображения, че поради неправилно приложение на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и неотчитане на лимитите на застрахователно покритие въззивният съд е определил обезщетение в изключително занижен размер, който не кореспондира с действителния обем и с интензитета на претърпените вреди и не е достатъчен, за да ги репарира. Предвид разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, обвързването на въпросите с доводи за необоснованост и незаконосъобразност на изводите на въззивния съд относно справедливия размер на обезщетението е достатъчно, за да се отрече наличието на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване. Независимо от това, дори въпросите да се счетат за релевантни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, произнасянето на въззивния съд по тях не противоречи на цитираната в изложението многобройна практика на ВС и ВКС, на която се е позовал касаторът в подкрепа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С Постановление № 4/1968 г. Пленумът на Върховния съд е отговорил на въпроса кои са критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост” по чл.52 ЗЗД и имат значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. В т.11 на постановлението е указано на съдилищата, че при определяне на размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят вредите, и в мотивите към съдебното решение да се посочват конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на вредите. В т. ІІ от съобразителната част на постановлението е разяснено, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост и че понятието справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обстоятелства, които съдът трябва да вземе предвид при определяне на обезщетението. Задължителните указания на Пленума на ВС са намерили отражение и в създадената при действието на чл.290 ГПК практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, част от която е цитирана в изложението към касационната жалба. В постановените от различни състави на ВКС решения е изразено разбирането, че за да удовлетворява изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД и да компенсира в най-пълна степен причинените неимуществени вреди, присъденото от съда обезщетение следва да е определено при съблюдаване на посочените в ППВС № 4/1968 г. критерии и след задълбочена преценка на всички релевантни за спора обстоятелства, които в конкретния случай формират съдържанието на понятието „справедливост”. В практиката на ВКС по чл.290 ГПК е възприето и разрешението, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди съдът трябва да отчита и икономическата конюнктура в страната, израз на която са ежегодно нарастващите нива на покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Относно значението на лимитите на застрахователна отговорност следва да се има предвид решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, І т. о., според което лимитите не са самостоятелен критерий при прилагане на принципа за справедливост, но следва да бъдат отчетени при формиране на размера на обезщетението за неимуществени вреди. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е определил дължимото обезщетение за неимуществени вреди, след като е взел предвид всички установени по делото правнорелевантни факти, които в конкретния случай попълват съдържанието на понятието „справедливост”. Съобразени са както общите критерии, указани в ППВС № 4/68 г., така и специфичните за спора обстоятелства като възраст на пострадалия, брой и естество на получените телесни травми, интензитет и продължителност на търпените по повод на травмите болки, страдания и неудобства, особености и времетраене на лечебния и на възстановителния процес, цялостно отражение на събитието върху живота, бита и здравето на пострадалия. Определянето на обезщетение в размер, по-нисък от претендирания с прекия иск по чл.226, ал.1 КЗ (отм.), е обусловено от преценката на въззивния съд, че част от твърдените в исковата молба увреждания не са доказани, и от категоричното мнение на вещите лица от медицинските експертизи, че ищецът е възстановен напълно от получените травми. Размерът на определеното обезщетение е съобразен и с действалите към момента на проявление на вредите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, а как точно съдът е мотивирал значението на лимитите на застрахователна отговорност за размера на обезщетението (в каквато насока са зададените в изложението въпроси), не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Следва да се отбележи, че зададените въпроси за значението на лимитите на застрахователна отговорност са продиктувани от погрешното схващане на касатора, че обезщетението за неимуществени вреди трябва да са съизмерими с лимитите и да нарастват пропорционално на тяхното увеличение, което не намира опора в законодателната уредба на лимитите и на тяхното предназначение. Посочването или непосочването на всички конкретни обстоятелства, с оглед на които е определен справедливия размер на обезщетението, зависи от преценката на съда как да структурира мотивите към собственото си решение и как да обоснове какво обезщетение се дължи. От мотивите към обжалваното решение е видно, че при определяне на обезщетенията въззивният съд е взел предвид всички установени по делото факти, релевантни за приложението на чл.52 ЗЗД, а въпросът дали е допуснал твърдените от касатора нарушения на чл.52 ЗЗД не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК. Предпоставките за допускане на касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не са налице и за последната група въпроси, поставени във връзка с извода на въззивния съд за доказан принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД от страна на ищеца - сега касатор за настъпване на вредите: „При направено възражение за съпричиняване поради непоставен предпазен колан презюмира ли се наличието на обезопасителен колан и на работещ такъв за процесното МПС и ако не, чия е доказателствената тежест за доказване на този факт; Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с ПТП; Трябва ли приносът да е конкретен – да се изразява в извършването на определени действия или бездействия от пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем; Ако не е доказано категорично и безспорно, че колана във всички случаи ще предотврати последиците от ПТП, а са налице редица отговори и хипотези за значението на колана, може ли да се приеме съпричиняване поради неизползване на такъв; За да се приеме съпричиняване поради неизползване на предпазен колан, достатъчно ли е да се докаже факта на непоставяне на колана или трябва да се докаже предпазното значение на колана и съответно причинна връзка между неизползване на колан и настъпили вреди при условията на пълно доказване въз основа на обоснован анализ на всички доказателства; Какви са предпоставките, при които е налице съпричиняване по см. на чл.51, ал.2 ЗЗД на вреди от ПТП и дали всяко нарушение на установени правила има релевантно значение за вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с настъпилите последици; Нарушен ли е материалния закон като се приема съпричиняване от пострадал, без да е конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало, наред с проявеното от виновния за непозволеното увреждане неправомерно поведение, до същия вредоносен резултат - само обстоятелството, че пострадалият при ПТП пътник е пътувал в лек автомобил без поставен предпазен колан, не е достатъчно да се приеме за доказано наличието на съпричиняване“. Въпросите отразяват тезата на касатора, че въззивният съд е уважил възражението на ответника – застраховател по чл.51, ал.2 ЗЗД, отчитайки предполагаем, а не реално доказан принос за настъпване на вредите, за чието обезщетяване е предявен прекия иск по чл.226, ал.1 КЗ (отм.). Поддържаната теза не кореспондира с мотивите към обжалваното решение, в които въззивният съд е направил извод за категорично доказан принос на пострадалия ищец, изразяващ се в липса на поставен предпазен колан и улеснил настъпването на част от получените при произшествието травми. Изводът за основателност на възражението за съпричиняване е базиран на конкретно установен, а не на хипотетичен или предполагам принос, поради което не може да се възприеме твърдението на касатора, че въззивният съд се е произнесъл по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД в противоречие с практиката на ВКС (в т. ч. и цитираната в изложението). По изложените съображения решението по гр. д. № 1310/2019 г. на Софийски апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Неоснователно е искането на касатора въззивното решение да се допусне до касационно обжалване поради очевидната му неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и тези негови пороци да са видими от мотивите на въззивния съд. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречи с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на спора, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и не покрива съдържанието на понятието „очевидна неправилност” по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, а подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. Доводите, с които касаторът е обосновал основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, се припокриват изцяло с поддържаните в касационната жалба основания по чл.281, т.3 ГПК и не насочват към нито една от възможните проявни форми на очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В рамките на правомощията по чл.288 ГПК съставът на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно и не намира за необходимо да го допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Разноски за производството по чл.288 ГПК не са претендирани от ответника по касация и не следва да се присъждат. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,