Определение № 422 от 29.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 201/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество, подадена чрез процесуален представител главен инспектор П. П. против определение № 2273 от 10.09.2025г. постановено по ч.гр.д. № 1098/2025г. по описа на Апелативен съд – София. С този съдебен акт Апелативен съд – София е потвърдил определение № 260004/27.02.2025г. постановено по гр.д. № 917/2024г. по описа на Окръжен съд – София, с което на основание чл. 248, ал. 1 от ГПК е оставена без уважение молбата на частния жалбоподател за изменение на постановеното по делото определение от 23.01.2025г. за прекратяване на производството за сумата от 571018.18 лв. и за имуществата посочени във втората част в молбата от 09.01.2025г., в частта за разноските посредством намаляване поради прекомерност на адвокатското възнаграждение, присъдено на ответниците К. В. К. и С. К. К. в размер на 15 892.87 лв., съразмерно на прекратената част от исковете. Частният жалбоподател поддържа доводи за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуални правила и отправя искане обжалваното определение да се допусне до касационно обжалване, да се отмени и вместо него да се постанови определение, с което молбата за изменение и намаляване размера на присъденото адвокатско възнаграждение да се уважи с извод за прекомерност. В изложение към частната касационна жалба твърди, че въззивният съд се е произнесъл по релевантни правни въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и в противоречие с практиката на ВКС, а именно: 1/ Приложима ли е санкцията на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК, при положение, че съдът постановяващ определението за определяне размера на адвокатското възнаграждение, определя реда, съда и срока за обжалването му? 2/ Следва ли страна в гражданския процес да търпи неблагоприятни последици, поради процесуални пропущения на решаващ съд? Поддържа, че по тези въпроси е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. 3/ При определяне на възнаграждението, задължен ли е съдът да извърши реална преценка на извършените процесуални действия, усилията на процесуалните представители на страната, вида и броя на извършените процесуални действия, действително положените процесуални усилия за защита на поддържаната от страната теза, броя и вида на фактическите твърдения, оспорвания, възражения, реплики и дуплики? Въпросът се сочи като решен от въззивния съд в противоречие с Определение № 3704/16.07.2025г. по ч.гр.д. № 2436/2025г. на ВКС, I ГО. В отговор на жалбата ответниците К. К. и С. К., чрез процесуални представители адв. Вяра М. – Т. и адв. Я. Д. оспорват доводите в нея и наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване. По същество поддържат, че обжалваното определение е правилно и законосъобразно, като отправят искане за недопускане на касационно обжалване, а евентуално за оставяне на частната жалба без уважение. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение, след като прецени релевираните доводи и данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото, с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 275, ал. 2 вр. чл. 260 и чл. 261 от ГПК. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд установил, че производството пред Окръжен съд – София било образувано по предявени от Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество срещу К. В. К. и С. К. К. искове за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество по чл. 62 вр. чл. 63, ал. 2, т. 1, т. 2, чл. 72 и чл. 73 от ЗОПДНПИ /отм./ на обща стойност 858 097.33 лева. С молба депозирана в съдебното заседание от 19.09.2024 г. ищецът е направил частичен отказ от предявения иск. С молба от 02.10.2024г. ответниците К. В. К. и С. К. К. са изложили становище по молбата на КОНПИ от 19.09.2024г. и са направили искане за присъждане на разноски, съобразно частта, в която производството ще бъде прекратено. Към молбата са представили списък на разноските по чл. 80 от ГПК за адвокатско възнаграждение в размер на 20 850 лв., както и доказателства за заплащането му. С протоколно определение от проведено на 23.02.2025г. открито съдебно заседание, на което се е явил и процесуален представител на ищеца, първоинстанционният съд е прекратил производството по делото поради отказ от иска за сумата от 571 018.18 лева и за имуществата посочени във втората част от молба от 09.01.2025г. Постановил, че производството по делото продължава в частта по исковете за отнемане на имущество на обща стойност 219 614 лева, включващо пет недвижими имота, съгласно същата молба. Пропорционално с размера на прекратената част от производството осъдил ищеца на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК да заплати на ответниците разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 15892.87 лева. На 29.01.2025г. ищецът депозирал по делото частна жалба, която по правната си същност е молба по чл. 248, ал. 1 от ГПК, в която заявил възражение за прекомерност на присъденото на ответниците адвокатско възнаграждение, на което основание отправил искане за изменение на определението в частта за разноските посредством намаляване размера на възнаграждението. С определение от 27.02.2025г. първоинстанционният съд оставил молбата по чл. 248, ал. 1 от ГПК без уважение с извод, че възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна ищецът не е направил своевременно – до постановяване на прекратителното определение. На това основание приел, че възражението направено за първи път в молбата за изменение не следва да се разглежда по същество. При тези факти, за да потвърди определението на Окръжен съд – София, въззивният съд е взел предвид, че с определение от 03.12.2024г. първоинстанционният съд е оставил без движение подадената от КОНПИ молба от 19.09.2024г. с указания за отстраняване на констатираните нередовности. В изпълнение на тези указания, ищецът е представил молба от 08.01.2025г., но нито в тази молба, нито в проведеното на 23.01.2025г. открито съдебно заседание е направил възражение за прекомерност на претендираните от ответниците разноски. Обосновал, че само на това основание, възражението срещу разноските направено едва с подадената на 29.01.2025г. молба по чл. 248 от ГПК е недопустимо и следва да бъде оставено без разглеждане. Допълнил съображенията си и с изводи по същество на искането, което обсъдил като неоснователно в случай, че бе допустимо. Изтъкнал в тази връзка, че производствата по ЗОНПИ се отличават с висока фактическа сложност; че в хода на делото, в рамките на пет години са проведени 11 съдебни заседания във връзка с които са представени множество становища с възражения и доказателствени искания, проведено е събиране на писмени доказателства, изслушвани са свидетели и съдебни експертизи; взел предвид извършената от повереника на ответниците работа по възложения му мандат за процесуална защита, за да заключи, че възнаграждението е адекватно на положените от адвоката усилия, поради което и липсва основание за изменение на преграждащото определение, в частта за разноските. За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, съдът съобрази следното: Извън случаите на чл. 280, ал. 2 от ГПК допускането до касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 вр. чл. 280, ал. 1 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за делото и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 от ГПК. Първите два въпроса са некоректно зададени и неотносими към мотивите, и изводите на въззивния съд в обжалваното определение. Поставени са във връзка с оплакванията в частната жалба, че въззивният съд не е съобразил допуснатото от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в това, че в постановеното преграждащо определение и в частност в даденото указание за неговата обжалваемост, първият съд не е уточнил в коя част определението подлежи на обжалване с частна жалба – в прекратителната или в осъдителната част за разноските. Поставени в светлината на тези оплаквания, въпросите са неотносими към крайния правен извод, обусловил и решаващата правна воля на въззивния съд в обжалваното определение, че заявеното за първи път в молбата по чл. 248, ал. 1 от ГПК възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение е недопустимо, защото е преклудирано и не следва да се разглежда по същество. Без правно значение за този извод е дали указанието за обжалваемост на първоинстанционното определение, с което са присъдени съдебни разноски е ясно или не /а видно от съдържанието на акта, то е и еднозначно в случая/. Допустимото въвеждане в процеса на възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК не е обусловено от начина, по който е формулирано указанието за обжалваемост на съдебния акт, с който се присъждат разноски. Ето защо мотивирани със съображенията на частния жалбоподател въпросите дали е приложима разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК, при положение, че съдът постановяващ определението за размера на адвокатското възнаграждение, определя реда, съда и срока за обжалването му и дали страна в гражданския процес следва да търпи неблагоприятни последици, поради процесуални пропущения на решаващ съд, са неточни, нито са от значение за решаващата воля на съда, обусловила и изхода на делото. По тези въпроси съответно не е налице общият селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, определящ приложното поле на касационното обжалване. Ето защо основание за допускане на касационно обжалване по тях липсва. Следва да се посочи, че изводът на въззивния съд за недопустимост на възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение по чл. 78, ал. 5 от ГПК е в съответствие и не противоречи на практиката на ВКС, в която е дадено разрешение, че когато това възражение е направено за първи път по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК с искането за изменение на преграждащия окончателен акт в частта за разноските, то е несвоевременно. В този смисъл е определение № 36 от 26.01.2015г. по ч.гр.д. № 5936/2014г. на ВКС, I ГО и цитираните в него. А актът за прекратяване на делото по част от обективно съединените искове поради заявен от ищеца отказ от иска е окончателен /определение № 1544 от 27.03.2025г. по ч.гр.д. № 942/2025г. на ВКС, III ГО/. Третият поставен от частния жалбоподател въпрос е на плоскостта на преценката, която съдът следва да направи, когато определя размера на адвокатско възнаграждение и се произнася по надлежно въведено в процеса възражение за прекомерност на претендираното такова. Доколкото решаващият правен извод на въззивния съд в случая е, че по делото не е заявено допустимо възражение за прекомерност от страна на ищеца, а заявеното такова едва с молбата по чл. 248 от ГПК е преклудирано, отговорът на въпроса за обхвата на преценката на съда при произнасяне по същество на това възражение не би бил значим за решаващите съображения на въззивния съд, нито за изхода на делото. Това е така, защото отговорът на този въпрос предпоставя надлежно заявено възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК от заинтересованата страна, каквото в случая съгласно мотивите в обжалвания акт няма. Допълнителните съображения на въззивния съд в тази връзка са условни и за пълнота на изложението, но те не са обусловили крайното разрешение в обжалваното определение. Ето защо и по този въпрос не е налице общият селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК. По изложените съображения настоящият състав приема, че въззивното определение не следва да се допуска до касационен контрол. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение